Движения за социално-религиозна реформа в Индия през 19-ти век

„Движения за социално-
религиозна реформа в Индия“


През 19 век в Индия е задвижено дълбоко преструктуриране в религиозната
област, тласък за което дават интензивните действия на християнските мисии.
Настъплението на мисиите засилва действащите реформистки течения най-вече в
двете основни религиозни общности – на индуистите и на мюсюлманите.
Отваряйки публичен дебат върху религиозните вярвания и практики,
християнските мисионери налагат на индуисткия и мюсюлманския елит да
насочат усилията си към размисъл, който довежда до дълбоки преосмисляния.
В последно време се прави разграничаване между двата типа движения,
наричани съответно „на прехода“ и „за нова култура“. Първите се характеризират
с известна приемственост с предколониално минало, както в своя език, така и в
ръководството си. Вторите свидетелстват за влиянието на западните идеи върху
организационните форми и са водени от хора, били в контакт с колониална среда,
по-точно – с мисионери. Това разграничаване трябва да се признае, изглежда
доста изкуствено, тъй като всички движения са противопоставени на
колониалната действителност и свидетелстват, въпреки всичко, за голямо
разнообразие в стратегиите, представляващи обширна гама – от компромиса до
конфронтирането.

Изминатите пътища обаче са твърде различни при мюсюлманите и при
индуистите. При първите реформизмът е вече налице преди завоюването, под
влияние в частност на вахабизма, дошъл от Арабия. Борбата срещу
„отклоненията“ от народната религия, по-точно култът към светците, занимава
особено мюсюлманския елит, загрижен да види консолидирането на един
прочистен ислям, по-близо до ортодоксалните модели, действащи в централните
региони на мюсюлманския свят. През първата половина на 19 век две движения
имат особено силно, макар и неравностойно, влияние. Движението Фараизи се
развива в Бенгал след 1820 година по призива на един просветлен, върнал се от
Мека – Шариатулах, чиято цел е прочистване на практиките, често слабо
ортодоксални и повлияни от индуизма на мюсюлманското селячество от Източен
Бенгал. То приема войнстващ характер, когато се сблъсква с враждебността на
индуистките заминдари от региона и синът на Шариатулах, Дуду Миян, който се
разкрива като изключителен организатор, се оказва върху една траектория на
сблъсък с колониалните власти, което води до първото му арестуване през 1842
година, впечатляващ процес, последван от триумфално оправдаване през 1847
година, след това ново арестуване през 1857 година, последвано от повторно
освобождаване. Движението продължава да се изявява под различни по-слабо
войнстващи форми чак до края на 19 век и има дълбоко влияние върху
мюсюлманската общност на Бенгал, която излиза от него променена
Движението с най-силен отглас в общоиндийски мащаб обаче е Тарикаи –
Мухамадия основано от Саид Ахмед Барелви (1786 – 1831 г.), който, върнал се от
Мека, проповядва от 1824 година един изчистен ислям и, заобикаляйки
британската територия, лансира джихад срещу сикхите от племенните райони на
северозападната граница, който приключва през 1831 година с разгром и с
борбата с различна съдба. Те, на свой ред, са убити съответно през 1853 година и
през 1858 година и движението окончателно е обезглавено от британците през
1872 година. Отделен клон от движението, познат под името Ахл-и-Хадитх,
оцелява обаче като едно от интелектуалните течения на индийския ислям и има
силно влияние в Делхи и в цяла Северна Индия. Макар че Саид Ахмед Барелви

се проваля в своето начинание за джихад, неговият радикален реформизъм,
вдъхновен от вахабизма, има трайно въздействие.
След 1857 година, която се превръща в едно травмиращо събитие за
мюсюлманите от Северна Индия, подозирани тогава от много британски
офицери, че са душата на бунта, реформисткото движение се разцепва на две
големи течения: едното – с фундаменталистка природа, представено преди
всичко от школата, наречена „Деобанди“ (по името на един малък град в Северна
Индия, където се учредява известен семинар, формирал поколения сред улемата),
а другото – с модернистка природа, чийто ръководител е Саид Ахмед Хан (1817 –
1898 г.) и институцията Anglo-Muhammadan College, създадена в град Алигарх
през 1875 година и по-късно превърната в университет. Докато първото течение
отхвърля западната наука като противопоставяща се на идеите на исляма,
второто се опитва да направи синтез между ислямската мисъл и научната мисъл.
Тези движения мобилизират част от мюсюлманския елит, но не достигат изобщо
до масите преди съвременната епоха. Те остават верни на култа към светците и
към могъщите суфистки братства, които са техният израз и които играят особено
важна роля в провинциите с преобладаващо мюсюлманско население (Пенджаб и
Синд, преди всичко). Традиционализмът намира институционален образ в
школата, наречена „Барелви“, която е създадена през 90 – те години на 19 век и
се бори в своята писмена и устна пропаганда срещу фундаменталистите, както и
срещу модернистите.
При индуистите, които съставляват една твърде различна религиозна вселена,
влиянието на християнските мисионери се чувства много по-директно, може би
защото първите покръствания се извършват по-скоро в индуистка среда,
отколкото в мюсюлманска. На мисионерското предизвикателство трябва да бъде
отговорено едновременно в интелектуален и в организационен план. Това е
направено през 20 – те години на 19 век в Бенгал от една личност, чиято аура
остава ярка и забележителна – Рам Монхан Рой (1772 – 1833 г.) . Той е бенгалски
брахман, говорещ както персийски, така и санскрит и английски, активен в
разнообразни дейности, публикува и многобройни памфлети и статии. Той

навярно е първият индийски интелектуалец, който полемизира с мисионерите.
Изповядвайки своето възхищение към постулатите на християнската религия,
той се впуска в една критика на действащото християнство, също толкова
унищожителна, колкото и тази, която насочва срещу съответния индуизъм. В
него той вижда деградирала проява от онова, което индуизмът представлява като
благородна религия през ведическите времена. Той се обявява за един индуизъм,
изчистен от постведическите влияния, чрез връщане към оригиналните текстове.
Опитът да се превърне индуизмът в религия, основана на светите текстове,
свидетелства за едно възприемане на „протестантските“ норми, но не съставлява
признание за по – висша същност на християнството, даже обратното. Рой си
поставя фактически за задача създаването на един обновен индуизъм, способен
да противостои на християнската конкуренция в религиозен план
В организационен план успехът е по – слаб, отколкото в сферата на идеите. След
един първи безплоден опит, през 1928 година Рой създава движението Брахмо
сабха, което запада след неговата смърт през 1833 година, но до известна степен
е възобновено през 1842 година от Дебендранат Тагор и трансформирано в една
квази – секта. Дебендранат въоръжава Брахмо сабха, прекръстено на Брахмо
самадж, с организационна структура с набор молитви и ритуали, които не се
различават много от индуистките ритуали. Създадени са клонове и в други
градове на Бенгал, а по – късно и в останалата част на Индия. Движението се
опира най – вече на образованите млади бенгалци от средната класа, в това число
и на тези от диаспората, която се разпростира в останалата част на Индия. През
60 – те години на 19 век възниква нарастващо напрежение между една радикална
фракция, ръководена от Кешаб Чандра Сен, който се обявява по – точно за
повторна женитба на вдовиците, и една по – консервативна група, вярна на
Дебендранат. Настъпва разцепление през 1866 година и Brahmo Samaj of India на
Сен се отделя от вярващите на Дебендранат, които формират Ади Брахмо
самадж.
Тази организация проявява тенденция да се превърне в малка индуистка секта и
Дебендранат посвещава своята енергия да защитава индуизма срещу критиките

на мисионерите. Групата не надживява неговата смърт през 1905 година. Brahmo
Samaj of India е много по – активна, създавайки многобройни клонове и
набирайки съмишленици даже и извън средната класа. Тя се опитва да бъде
призната като отделна религия и през 1872 година постига обнародването на
един Брахмо закон за брака, който въвежда специфично законодателство,
различно от това, прилагано при индуистите. Възниква обаче ново разцепление
между Сен и част от неговите последователи, едновременно по идейни и по
организационни въпроси. Една част от тях създават през 1878 година
организацията Садхаран Брахмо самадж, която ще се окаже най – дълготрайна,
докато самият Сен, все повече и повече привличан от синкретизма, създава през
1881 година Нава видхан – нещо като универсална църква, която не го надживява
след смъртта му през 1884 година . Движението Садхаран самадж се показва
активно в социалната област, откривайки болници, сиропиталища, места за
болни от холера и други милосърдни институции, но не успява да привлече към
себе си младите поколения бенгалци, привлечени в по – голяма степен от
Мисията Рамакришна. Движението, инициирано от Рам Мохан Рой, има сложна
организационна история и не завършва със създаване на истинска религия,
отделена от индуизма . То обаче оказва влияние, което не бива да се подценява,
върху религиозното съзнание на бенгалците и в интелектуален план неговото
наследство остава важно. Част от прогресивната интелигенция на Бенгал открива
своите интелектуални корени в това движение.
Другото голяма движение за индуистка социално – религиозна реформа е Аря
Самадж. Неговият създател, Даянанда Сарасвати (1824 – 1883 г.), брахман от
Гуджарат, е спечелен за идеята, че Ведите съставляват единственият чист извор
на индуизма и че трябва да се отхвърля всичко, което е постведическо –
фактически индуизмът, такъв, какъвто съществува. Той е повлиян от Брахмо
самадж, но развива по – радикална теология, белязана от отхвърлянето на всички
съществуващи религии. Той представя своите идеи в един текст, публикуван през
1873 година – Сатярхт пракаш, и основава през 1875 година в Бомбай
организация, която нарича Аря самадж (Благородно общество). През 1877 година
в Лахор е създаден нов клон, който ще се превърне в сърце на движението;

Даянанда кръстосва цяла Северна Индия, за да проповядва своята нова доктрина
с променлив успех. При неговата смърт движението се състои от няколко клона
без силна връзка помежду им. Известен брой от неговите последователи в
Пенджаб успяват обаче да отворят през 1866 година образователно средище –
англо-ведическия колеж „Даянанда“, който привлича много студенти и постига
значителен успех. Тогава „Сабха“ постига значително разпространение в цяла
Северна Индия, но през 1893 година се разделя на две фракции, кота едната
набляга върху религиозния аспект, а другата – върху социалния и образователния
аспект на движението. Фракцията, свързана с Колежа, се показва активна в
създаването на милосърдни институции, докато другата фракция се впуска в
интензивна мисионерска дейност, насочена към връщане към вярата (шудди) на
приелите християнството или исляма индуисти, което довежда до преки
конфликти с християни и мюсюлмани. Един от най – горещите проповедници,
Пандит Лекх Рам, е убит през 1897 година от мюсюлманин, възмутен от неговите
атаки срещу исляма. Борците полагат много усилия за създаване на
образователни институции. Като цяло, Аря Самадж оказва влияние, съвсем не за
подценяване в Пенджаб, където резултатът от неговата дейност е засилено
напрежение между религиозните общности, но в останалата част на Индия
движението остава твърде маргинално.
Двете движения Брахмо самадж и Аря самадж, произлезли от една и съща
матрица, имат твърде различно развитие, но въпреки интелектуалния си престиж,
вероятно имат ограничено влияние върху масите вярващи индуисти. Техният
реформизъм обаче се сблъсква с традиционалистка реакция, чийто основен
инструмент е организацията Бхарат дхарма махамандала, създадена през 1887
година от Пандит Дин Даял Шарма, за да обедини различни санатан дхарма
сабха – местни