Фолклор - въведение

ВВ широкия смисъл фолклорът обхваща умствената, духовната култура на народа и засяга не само областта на народното изкуство, но и народните вярвания, знания и обичаи. С оглед на това различаваме музикален фолклор, медицински фолклор, юридически фолклор и т. н. В тесния
см
исъл на думата под фолклор разбира
ме поетическото творчество на трудовите народни маси, словесно – художествените произведения, създадени от трудовия народ и живеещи в неговата среда. Следователно фолклорът, който обхваща поетическото т
ворчество на народа, е част от н
ародната художествена култура, от народното изкуство и заедно с народната музика, танц, живопис, скулптура, театър и т. н. свидетелства за творческия гений на народа. Фолклорът, както цялото народно изкуство, отразява в художествени обра
зи историческия опит на народа за опознаване и овладяване на природата, изразява неговите мечти, идеали и борби за по – добър живот, дава широки и ярки картини за бита и тру
да, на обществения живот, на чувствата и преживяванията на народните трудови маси. Върху народното изкуство се развива и изгражда художествената култура на човечеството; върху основата на фолклора възниква и се развива художествената литература.
Във всеки случай все повече се налага към широкото и тясното определение на фолклора да се прибави и трето, междинно определение: фолклорът обхваща народната художествена култура, всички прояви на народно изкуство. При такова определение фолклорът изисква комплексно изс
л
едване; негово цялостно разглеждане може да бъде дело само на различни по своята подготовка специалисти.
Науката, която се занимава с изследването на народното поетическо творчество носи названието фолклористика. Дълго време и науката се определяш
е с названието фолклор; днес това название се отнася само до материала, до народнопоетичните произведения. Също така дълго време

фолклористиката като наука не се разграничаваше от народоука, етнография, етнология, литерату
рна история и

дори `и се отричаше право на самостоятелно съществуване. Ив. Д. Шишманов в 1889г. писа следното в своята встъпателна статия към първи том на „Сборник за народни умотворения”: „ Нашето частно мнение е, че няма никаква нужда да се основава особена самостоятелна наука ~фолклор~; затова и оставихме това име само за знанието, науката на народа, а не и за систематическото изследвание на това знание, което е предмет, от една страна, на литературната история и, от друга страна, на етнологията и психологията на народите, т. е. на естествена
та и културната история на един народ” (с.19).
Събирането на произве
денията на народното творчество е отишло толкова далече, такъв огромен материал е натрупан, че се налага неизбежно негово изследване от отделна, самостоятелна наука. От Ясното определение на съдържанието на понятието фолклор, народно поетическо твор
ч
ество, следва и точното схващане на предмета и задачите на науката, която ще го изучава. Фолклорът, от една страна, е част от народното изкуство, от народната художествена култура, но, от друга страна, по същество се сближава с художествената литература, с индивидуалното поетическо творчество и заедно с него образува словесното поетическо изкуство изобщо. Изхождайки от това основно
положение, не можем да не сближим науката за фолклора, фолклористика, с науката, която изучава художествената литература, литературознанието. Взети съвкупно, те представят словесното поетическо творчество на човека: и едното, и другото отразяват действителността, чрез художествените образи, използвайки образно – художествената функция на езика. Човек получава худ. Познание за света както чрез фолклора, така и чрез литературата.
Изтъкването на тясната връзка между фолклор и литература, между фолклористика и литературна наука има важно методологическо знание. Това значи да се погледне на фолклора като на изкуство, да се откъсне фолклористиката от етнографията, която разглежда фолклорните творби като част от духовната народна култура изобщо, като материал, който осветлява бит, обичай, обреди и т. н. Следователно при изучаване на фолклора ще важат ония принципи и методи, които прилагаме при изуч
аването на худ. Литерату
ра. Трябва обаче да се изтъкне, че фолклор и литература, колкото и да са близки, не са тъждествени. Тоя въпрос е широко осветлен в съветската фолклористика, която обръща специално внимание на взаимоотношенията между фолклор и литература. Фолклорните творби се раждат и усъвършенстват в колектива, те търпят непрекъснати изменения, нямат окончателна редакция.
Фолклористиката си поставя три основни задачи: събиране, класифициране и изследване на фолклорния материал. Събирането означава преди всичко издирването на стари извори – ръкописни и печатни, - където могат да се открият фолклорни
творби, наблюдения върху живия фолклор,
откриване на на
деждни осведомителВъв всеки случай все повече се налага към широкото и тясното определение на
фолклора
д
а се прибави и трето, междинно определение: фолклорът обхваща народната художествена култура, всички прояви на народно изкуство. При такова определение фолклорът изисква комплексно изследване; негово цялостно разглеждане може да бъде дело само на различни по своята подготовка специалисти.
Науката, която се занимава с изследването на народното поетическо творчество носи названието фолклористика. Дълго време и науката се определяше с названието фолклор; днес това название се отнася само до материала, до народнопоетичнит
е произведен
Колективността, анонимността и променливостта са свързани с друг важен белег на народното поетическо творчество – неговото устно предаване. Оттук и твърде често употребяваното название в миналото – устна словестност. В безписменото общество това е единственият начин за пред
ава
не и съхранение на словесното твор
чество; устната реч е единственото средство, чрез което човечеството е оформяло опита на своята борба с природата и го е предавало на следващите поколения. Но дори и когато се явява у нас писмеността –
през епохата на феодализма, - тя
се намира в ръцете на господстващите класи и е недостъпна на широките народни маси; книгата не играе почти никаква роля в живота на селото. В ново време, когато се увеличава общата грамотност и писмеността навлиза все повече във всекидн
евието на народа, положението се променя. Това важи за новия съвременен фолклор, където всяка новопоявила се творба може да бъде записана и разпространявана по-нататък чрез
печатното слово. Ето защо редица фолклористи оспорват устното предаване като основен белег на фолклора; смятат, че се касае за особеност, която принадлежи безвъзвратно на миналото. Обратно, други мислят, че както е безсмъртна устната реч, както е вечен живият човешки език, така никога няма да изчезне устното предаване на народнопоетичните произведения. Само в живата човешка реч могат да се предадат всички интонации на творбата, да се прояви пълноценно нейната художествена сила, да намери израз творческата и изпъ
л
нителската активност на народните маси; само чрез устното предаване може да се даде възможност за сътворчество, което води към художествена шлифовка и усъвършенстване. Устното предаване си остава основен белег на традиционният фолклор; съвременният
фолклор използва вече твърде широко писмеността.
Разглежданите досега белези на фолклора – народност, художественост, колективн
о
ст, анонимност, променливост, устност – се осъществяват при едно важно условие: Масово разпро
странение на
ф
олклора сред народа, неговото „битуване”, „живеене” в народната среда. При традиционния фолклор иначе не може и да бъде: той е органически свързан с всекидневният бит на народа, имал е често практически функции – в труда, при различните календарни и семейни обреди, в живота на семейството и обществото (трудови, обредни, сватбарски, приспивни песни, наричания, гадания, благословии и т. н.). Фолклорът се е явявал за народа носител на историята, философията, трудовия му опит, знанията му за природата и света; той е бил единствената не
гова творческа проява в областта на поетическото изкуство, задоволяв
ал е естетическите му нужди. Съвсем очевидно е, че обществената функция на фолклора в миналото е била извънредно широка. В ново време с проникването на културата сред народните маси тая функция все повече се стеснява.
Само при масово разпространение

в народната среда, при тая органическа връзка с живота на народа, фолклорът може да отрази народните очаквания и стремижи, може да се твори колективно с участието на хиляди безименни творци, непрекъснато творчески да се изменя, да придобива характера на народно-колективно изкуство, да създаде дълбоко вълнуващи, безсмъртни поетически образи, в които е намерил израз вековният художест
вен опит на колектива, поетическият народен гений. Ясно е, че тук терминът „масово разпространение” не изразява пълно същността на проблема, не определя точно характера на разпространението, не посочва ясно най-важното – творческата активност на масите, творческото усвояване на поетическите произведения от народа.
Тази особеност е толкова важна, че има фолклористи, които я изтъкват на първи план, поставят я пред въпроса за авторството и произхода на самите произведения.
Фолклорът се характеризира и със специфичността на поетиката си. Колкото и да е близък до литературата, той има особена образна форма, своя система от стилистически средства, обусловена от такива специфични черти като устното предаване и колективността. Тази система не представя нищо застинало, неподвижно, затворено – тя подлежи на еволюция. И все пак традицията играе в нея огромна роля. Поетиката на народното творчество се о
тличава с устойчивост и
постоянство. Системата от постоянни епитети, синоними, формули, сравнения, повторения, забавяния (ретардации), паралелизъм и други композиционни похвати не само представя огромно удобство за паметта, но и улеснява импровизацията при преработката и създаването на нови текстове, защото й предоставя готови образи и изразни средства.

Разглежданите досега белези на фолклора – народност, художественост, колективност, анонимност, променливост, устност – се осъществяват при едно важно условие: Масово разпространение на фолклора сред народа, неговото „битуване”, „живеене” в народната ср
еда. При традиционния фолклор иначе не м
оже и да бъде:
той е органически свързан с всекидневният бит на народа, имал е често практически функции – в
труда, пр
и
различните календарни и семейни обреди, в живота на семейството и обществото (трудови, обредни, сватбарски, приспивни песни, наричания, гадания, благословии и т. н.). Фолклорът се е явявал за народа носител на историята, философията, трудовия му опит, знанията му за природата и света; той е бил единствената негова творческа проява в областта на поетическото изкуство, задоволявал е естетическите му нужди. Съвсем очевидно е, че обществената функция на фолклора в миналото е била извънредно широка. В ново време с прониква
нето на култ