Конспект за изпит

Главният въпрос, който стои пред философската антропология, е „Какво е човекът?”. „Раздвоеността” на човека е една от съществените причини на този въпрос да се дават твърде разнопосочни и различни отговори. Раздвоеност, която той носи в самия себе си – между тялото и душата, между човешкото и животинското, между женското и мъжкото и т.н. Освен това, както казва Ерих Фром, човекът си остава единственото живо същество, за което собственото му съществуване е проблем. Затова и търсенето на отговора на този фундаментален въпрос на философската антропология е тъй важен за отделния човек. Някои от определенията на човек са: зоон-политикон (Аристотел), мислещо същество (Сенека), разумно, смъртно същество(животно) (Аврелий Августин), свободно, духовно същество (Г.Хегел), усъвършенстващо се същество (Н.Бердяев), животно, което може да обещава (Ф.Ницше), смеещо се същество (Йохан Хердер), животно, което прави оръдия (Бенджамин Франклин), лирическо животно (Хосе Ортега-и-Гасет), същество, стремящо се да излезе зад своите предели (Карл Ясперс), животно, надарено с култура (Верне Грант), животно, стремящо се към истина (Маркс Вартофски), синтез на време и вечност (Сьорен Киркегор), само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика (Блез Паскал).
За мястото на човека в света съществено значение има и понятието за философия. Д. Михалчев обуславя три аспекта на философското познание, в зависимост от неговите цели:
-Онтология- Отговор на въпроса „Какво представлява светът?”
-Гносеология-Отговор на въпроса „В какво се състои познаването на света?”
-Философска антропология-Отговор на въпросите „Къде е мястото на човека във Вселената?” и „Какъв е смисълът на неговия живот?”
Според Н.Бердяев краят на мъдростта е и край на философията. За самата наука е специфично, че вижда света през погледа на човека и затова е тъй важно да се обуслови човешкото като философско понятие. В.Брунинг отнася към философската антропология всички минали и настоящи философски учения за човека. М.Шелер развива още повече учението за човека, тръгвайки по пътя на разучаването на отношението човек-животно и най-вече различията между тях.
Хелмут Плеснер констатира, че в човека се преплитат натурфилософското и културно-философското обяснения. Затова той разглежда човека заради самия човек. За най-красноречиви форми на човешкото Плеснер мисли смеха и плача, тъй като те го отличават от животното.
Според Арнолд Гелен човекът действа по свои вътрешни подбуди.
Алфред Щерн разграничава научната и философската антропология, като мисли първата за емпирична, а втората за спекулативна наука. Тази своя теория той гради върху идеята на Кант за различието между „физиологичната” и „прагматичната” антропология. Той търси „златна среда” между умерения емпиризъм на Гелен и бездънната метафизика на Шелер. Той се заема с разпространената практика да се изкажат принципите, разграничаващи човека от животното. Такива той намира в същността на човека на разумно, аксиологическо (отношение към ценностите), историческо и философско същество.
Джон Бидней също изказва някои характерни само за човека черти – да размишлява върху себе си (рефлексия), да мисли разумно, да твори езика и комуникацията (семантика) и способността да си въобразява. За него има два подхода при анализа на човека – фактуален („Какво е човекът?”) и нормативен („Какъв той може да стане?”).
Както Блез Паскал казва – човекът „е едно чудовище от противоречия”. Фундаментален проблем във философската антропология затова е и проблемът за отношението тяло-душа. Тъй като е опасно човек да е в неведение с тази своя изначално противоречива природа, философите се заемат с тълкуването и разучаването на този проблем.
Друго противоречие в човека е това за отношението мъжко-женско. Както казва Н.Бердяев, „половата полярност характеризира неговата природа”. Във всеки един човек се съчетава и мъжкия, и женския принципи, които често са в жестока борба помежду си.
Основните проблеми, оформящи предмета на философската антропология, са противоречията:
-Отношение Тяло-Душа
-Отношението Човек-Бог
-Отношението Човек-Животно
-Отношенията Личност-Индивид, Личност-Общество
-Борбата межу Мъжкото и Женското начала
-Отношението Съзнателно-Безсъзнателно
-Свободната човешка воля
Въз основа на разликата в тълкуванията на тези фундаментални антропологични проблеми, се оформят две различни учения – философско-религиозна антропология (Х.Хенгстенберг, К.Ранер, П.Тилих, Е.Брунер, К.Барт и др.) и философско-културна антропология (Е.Ротхакер, М.Ландман и др.)
Б) Методи
Решаването на антропологичните проблеми зависи от методите, които философите прилагат спрямо тях. Ото Болнов свидетелства за четири принципа:
-антропологическата редукция-разглежда всички достижения на човека във всички сфери на живота като творчески актове, поради което те се разглеждат само спрямо човешките потребности, които са ги направили необходими.
-органон - разглежда човека от гледна точка на създадените от него форми
-антропологическа интерпретация-разглежда човека според феноменологията, която не може да се причисли към културните постижения. Това са телесната и душевната му организации, чувствата, мислите, настроенията, влеченията, инстинктите. Разглежда човека още спрямо формирането му под влиянието на външната среда (историчност) и поведението му (поведенчество).
-на открития въпрос-според него философската антропология се отказва от всякакво определение за човешкото преди, по време и след своето изследване.Това осигурява безпристрастност на мненията и спомага философската антропология да се ползва от всяко ново откритие. Напусне ли своята обективна основа, философската антропология ще стесни много своите възможности и перспективи, които биха ни дали една по-изчерпателна представа за човека.

Според Мишел Монтен най-висшето благо се състои в спокойствието на душата и тялото. Изследванията над този фундаментален проблем се затрудняват от предизвикателството да се открият силите, причиняващи движенията в тях. Но именно ракурсите на тялото и модусите на душата разкриват много характеристики на човешкото.
Ракурсите на тялото
Чрез тялото човек изразява своите вътрешни преживявания. Според Пол Рикьор то е свързващо звено между действията на човека и случващото се в света. Тялото при човека, за разлика от при животното, е инструмент.
Във философията тялото се разглежда твърде противоречиво. Според едни философи тялото е нещо мръсно и грозно, пречещо на душата (Платон, Сократ, Плотин и др.), а според други то е висша ценност на човека, дискредитирана от властта на духовното (Ницше, Мишел Фуко, Мерло-Понти и др.), но с течение на времето това противоречие между тяло и душа във философията се превъзмогва.
А) Тялото като предмет
Разглежда се като природо-биологично образувание
Б) Тялото като преживяване
Разглежда физическите усещания на човека.
В) Тялото като експресия
Разглежда тялото като инструмент за изразяване на душевните състояния. Към този ракурс спадат физиогномиката, символните значения на позата, действията, мимиките, жестовете и силуета.
-„Физиогномика”-Аристотел
Според Аристотел душата и тялото не живеят отделно, а си влияят едно на друго. На съответното тяло отговаря съответна душа. Според него предишните физиогномисти тълкували характера по три начина – изхождайки от рода на живите същества, от човешкия род и от външни видими състояния. Самият той използва методиката за групиране на живите същества по само едно общо качество помежду им. Въпреки това, Аристотел осъзнава, че те могат да притежават и допълнителни признаци, а също и остатъчни, които вече са престанали да съществуват; който принцип противоречи на основния физиогномичен принцип, че вътрешното и външното се проявяват едно чрез друго.
Физиогномиката е разпознаване на природните душевни свойства и разпознаване на всички придобити свойства, които изменят нещо сред признаците, които използва тази наука. Основните знаци на физиогномиката са: движенията, фигурата, цвета, израза на лицето, окосмеността, гладкостта, гласа, дебелината, членовете и по целия вид на тялото.
Аристотел изказва принципите на мъжествеността, страхливостта, способността, тъпотата, безсрамността, скромността, добродушието, мрачността, извратеността, суровия характер, гневливостта, кротостта, лукавостта и малодушието. Той изрежда и характерните особености на външния вид, които се свързват с любителите на играта с кости, войнствените, състрадателно-изящните, любителите на похапването, похотливите, сънливите, паметливите.
Основният принцип на физиогномиката на Аристотел е съответствието на тялото и душата. Освен това той стига до заключението, че живите организми спадат в две главни групи – мъжествено и женствено, определящи два физиогномични типа. Женственият е ласкав, мек, поддава се на възпитаване, по-спокоен, коварен, прибързан в постъпките си, страхлив. В същото време мъжкият е по-храбър и прям.
Аристотел изказва и различни психически свойства спрямо отделните части и органи на тялото, цвета му, окосмеността, гласа, походката, движенията на тялото и очите и ръста.
-Френсис Бейкън за физиогномиката
Той разделя своето проучване на тълкуване на душата въз основа на тялото и обратното. Според него „Езикът поразява ушите, докато жестовете говорят на ушите”. Затова Бейкън стига до заключението, че мимиките и жестовете играят важна роля за опознаването на душевните състояния на човека.
-И.Кант за физиогномиката
За него физиогномиката е изкуството да се съди по външните прояви за вътрешните. Като основна цел на науката Кант определя анализирането на духа не когато е в покой, а когато е в движение. Самата мимика се мисли като проявление на по-силен или по-слаб афект върху основата на тялото. Според него тя не може да е вродена, а се формира от различни външни влияния и усвоени умения.
Кант открива и общи интеркултурни значения, благодарение на които хора от различни народи и климатични области се разбиват чрез жесто-мимиката. Той открива и характерни национални черти на отделните народи, определящи физиономиите им. Той го мисли като една национална физиономия, но без тя да се тълкува като вродена, а като следствие от ритуали, молитви, обичаи и др.
-Г.В.Хегел за физиогномиката
Човек може активно да въздейства на външния си вид. Към тялото се отнася не само вродеността му, но и потенцията то да бъде променяно по силата на душевните качества и желания, което е проява на вътрешното чрез външното. Външното тяло също влияе на вътрешното, затова те се намират в постоянно единство и взаимодействие. Тъждеството на вътрешното и външното е подчинено на вътрешното.
Според Хегел физиогномиката трябва да се развие дотолкова, че нейните изводи да не се подлагат на съмнение.
Обликът е най-непосредственото проявление на духа. В главата на човека се съсредоточават знаците за неговата духовност.
За Хегел душата трябва да ръководи походката. За него по-образованият човек си служи с по-малко жестове и мимики от останалите.
Хегел смята, че душата се проявява не само по отношение на това, което чувства (патогномическо), но и по самата си същност (физиогномическо). Първото се отнася до преходните страсти, докато второто изразява устойчивите черти на характера.
Външния вид спомага за първоначалното си определяне като приятен или неприятен, а е също и знак за силата и слабостта на характера на човека. Въпреки това, Хегел не отрича, че е много по-лесно човек да бъде разгадан по действията си, отколкото по външността си. И затова за него човек е свободен да коригира физиогномическото впечатление, което тялото му предизвиква в останалите.
-Други философи за физиогномиката
Според Г. и А. Дюрвил предварително осведоменият в принципите на физиогномиката много по-лесно и успешно би могъл да разпознае човека отсреща, в сравнение с неосведомения. За тях природата е по своята същност логична и затова между красотата на духа и на външния вид има съществена връзка.
Според тях темпераментът е органично наследство на човека. Затова пък всяка мисъл си създава в н