Национална сигурност

У
Н И В Е Р С И Т Е Т З А Н А Ц И О Н А Л Н О И С В Е Т О В Н О С Т О

П
А Н С Т В О

Юридически
факултет
РЕФЕРАТ
по
Международни отношения
Тема
:
Национална
сигурност
1.Понятие

„Национална сигурност" е състояние на обществото и държавата, при
което са защитени основните права и свободи на българските гражданите,
държавните граници, териториалната цялост и независимостта на
страната. Тя е гарантирана, когато страната успешно реализира
националните интереси, цели и приоритети и при необходимост е в
състояние ефективно да ги защити от външна и вътрешна заплаха.
Равнището на сигурност се определя от степените на защита и на
ефективно реализиране на интересите на българските граждани,
общество и държава, които в съвкупност съставляват националните
интереси. Интересите на българските граждани се изразяват в реалното
гарантиране на конституционните права и свободи, личната безопастност,
повишаване на качеството и равнището на живота, на социално и здравно
осигуряване. Интересите на гражданското общество са в утвърждаването
на демокрацията, гражданския контрол върху институциите и свободата на
сдружаване, в правата на религиозните, етническите и малцинствените
групи, в съхраняването на националните духовни и културни ценности и
традиции. Интересите на държавата изискват защита на конституцията,
суверенитета и териториалната цялост на страната, постигане на
политическа и финансова стабилност на икономическото и социалното
развитие, строго спазване на правовия ред, равнопоставеност и
взаимноизгодно международно сътрудничество. За защитата на
последните държавата се стреми към водене на ефективна външна
политика за опазване на националната сигурност. Ефективността се
изразява в редуциране на уязвимостта и елиминиране на заплахите
(потенциални и реални), като за тази цел се избира един от способите за
поддържане на националната сигурност, описани по-долу.
Органите на националната сигурност в България се водят от
„Концепцията за национална сигурност”, която определя основните
официално приети политически виждания за защита на българските
граждани, общество и държава от външни и вътрешни заплахи от всякакво
естество, при отчитане на наличните ресурси и съобразяване с нивото на
гаранциите, които дават световната, евроатлантическата и европейската
система за сигурност и стабилно развитие. Самите органи са приемници
на създаденият през времето на комунизма Комитет за Държавна
2

сигурност, след чието разпадане се образуват Националната
разузнавателна служба и Национална служба „Сигурност”. През времето
на капиталоизма в България те претърпяват изменение за да се стигне до
1 януари 2008 г. , когато Национална служба „Сигурност” е заменена от
най-новия орган на българската национална сигурност – Държавната
агенция „Национална сигурност” (ДАНС).
2.Развитие на науката за националната сигурност
Стремежът към национална сигурност е универсален. Проблемите
свързани с нея касаят не само правителствата на държавите, но и
обществото и всеки гражданин, защото са свързани със свободата,
оцеляването и развитието. Съществува наука в сферата на националната
сигурност. Нейният предмет е свързан с изявяване на съдържанието на
основните понятия и тяхното пречупване през призмата на актуалната
вътрешна и външна политическа действителност. Съществуват различни
гледни точки и различни подходи към проблемите на сигурността в
съвременния свят. Науката в сферата на националната сигурност има три
етапа на развитие.
·Нейното начало води от Ренесанса с представители на
блестящи шедьоври на теоретичното мислене /Сумдз и
Макиевели - ХVІ в. до средата на ХХ/. Тези теоретични
разработки са отделни проблясъци, не са взаимосвързани, не
са елементи или етапи от една теория.
·Вторият етап започва през 40-те години и приключва с края на
Студената война. Научната теория се развива в Западна
Европа и САЩ – държавите с утвърдени традиции.
·Третият етап започва след падането на Берлинската стена и
премахването на двуполюсния модел. Разпадането на
Варшавския договор и настъпилите демократични промени
позволяват да се наложи новото хуманистично виждане, което
предизвиква две най – важни последици: разширява се
3

обхватът на проблемите, изпълващи съдържанието на
националната сигурност; процес на преосмисляне на
досегашната теория и нейното трансформиране в методология
за разрешаване на проблемите на сигурността.
Първите два етапа се характеризират най-вече с военни конфликти и
безкрайни съревноваия, с цел да се постигне надмощие над съперника, да
се засили военната мощ и влиянието за сметка на противника. Днес ясно
трябва да се каже, че сигурността не означава борба срещу някого или
срещу нещо, а гарантиране на условията, при които да живеем заедно.
Постоянно се засилват не само икономическите, политическите,
културните и военните отношения и взаимоотношения, но и заплахите и
предизвикателствата за мира и сигурността, които прескачат
съществуващите граници. Днешният свят е взаимозависим и трайна
сигурност не може да се постигне самостоятелно, а само в
сътрудничество. Националната сигурност придобива глобално значение.
Постига се не чрез противопоставяне на интереси, а чрез съгласуване на
интереси, чрез компромиси и поддържане на мир, а не чрез придобиване
на мощ и влияние за сметка на другите държави. Важна е не само
сигурността на страната, но и на региона и света, защото, както казва
Клаус Кинхел „дори и отдалечени събития могат в условията на днешния
взаимозависим свят да окажат влияние върху сигурността на една
държава”. Според бившия германски външен министър от изключително
важно значение за преодоляването на заплахите за сигурността е ранното
разпознаване и преодоляване на потенциалните рискове и зараждащите
се заплахи. Той класифицира като „новите заплахи” на националната
сигурност бедността, глада, демографския сриф, незачитане на човешките
права и правата на малцинствата, пораженията върху околната среда.
Това са фактори които не касаят пряко сигурността на държавите, но
създават предпоставки за създаване на кризисни ситуации, бунтове,
бедствия.
3.Външна политика и национална сигурност
4

Стремежът към сигурност е универсален, затова повечето държави
поддържат въоръжени сили. Процент от Брутния национален продукт се
отделя за предотвратяване на престъпления, преврати, бунтове,
революции, нападения от други страни (полиция, жандармерия, армия). В
зависимост от уязвимостта на държавата и заплахите, които съществуват,
правителствата определят своята политика на сигурност. Уязвимостта
често произтича от географското положение, както и от това, че
държавите, съзнателно или несъзнателно са обект на въздействие.
Заплахата може да е под формата на претенции, въоръжено нападение;
понякога се насажда, за да се внуши мощта на противника. Ефективна
политика на правителството за увеличаване на сигурността е редуциране
на уязвимостта и елиминиране на заплахите.
Има различни способи за водене на политика на сигурност, които се
използват от правителствата, в зависимост от международната
обстановка, интересите на държавата и нейния потенциал (икономически,
военен и т.н). При избора на стратегия на сигурността, правителствата на
държавите отчитат географското положение, външнополитическата
обстановка и втрешните фактори – военните възможности на страната,
ресурси, икономически, политически и социален потенциал, както и
наличието на постоянни заплахи, което по своята същност е по-скоро
субективен фактор. От голямо значение е и миналият, исторически опит на
страната, според който трябва да се вземе най-успешната, исторически
утвърдена стратегия.
·Изолация
Политическата изолация се приема като начин да не бъде
заплашвана една страна, като стои на страна от конфликти и избягва
военни задължения. Не трябва да се предизвиква интереса на другите.
Последиците от тази политика са ниската въвлеченост (или липса на
такава) в повечето сфери на външнополитическия живот, както и малък
брой връзки с други субекти на системата, като не се изключва
поддържането на търговски връзки или политически отношения.
5

Също така има и известен брой условия, които трябва да бъдат
спазени за да се поддържа политика на изолация. Географското
разположение на страната е от голямо значение, то трябва да осигурява
естествена защита, и да не бъде важен стратегически център за други
субекти. Също така социално-икономическият и политическият
потенциал на страната трябва да бъдат на ниво, което позволява
самостоятелна защита и развитие, без нужда от намеса на други
субекти.
·Собствени сили
Такава политика предполага наличието на много мощна армия.
Положението е също както при изолацията - трябва да се разчита на
собствения потенциал, без включване в съюзи и коалиции.
Благоприятното географско положение е от изключително значение.
Мощната армия следва да разубеди потенциален агресор. Цялата
войска е в страната, за да гарантира сигурността и да спомага за
следването на националните интереси. Такава политика води Китай
през 60-те години на XX в.
·Неутралитет
Политиката на неутралитет също предполага неучастие в съюзи.
Статутът на неутралитет трябва да бъде признат от други държави,
които да го гарантират. Неутралните държави нямат право да укриват
чужди войски, да дават бази и т.н. Те представляват „ничия земя” в
даден конфликт, без право на каквато и да било намеса. Важи
правилото за свободно преминаване на цивилни и невоенни стоки.
Държави с ключово географско положение приемат статута на
неутрални. Такива са Австрия и Швейцария, които на практика са в
центъра на Европа.
·Необвързаност
6

Необвързаността е едностранен акт, който не е задължително да бъде
признат от други държави. Исторически се появява след разпадането на
колониалната система. Необвързаната държава може да участва в
съюзи, но по време на възникнал конфликт. Може да предостави помощ
на една от страните в конфликта, но придобива формата на невоенна
организация, с което се избягва обвързаноста на съюзническите
взаимоотношения. Такива са страни предимно от Третия свят, извън
НАТО. След Втората световна воийна се появява движението на
необвързаните.
Страните, избрали това движение, имат няколко предимства. То
позволява една активна външна политика, като привидно не се взема
страна, което запазва до голяма степен сигурността. Има възможности
за натрупване на ресурси. Необвързаността осигурява запазването на
страната от влиянието на една или друга суперсила, което я превръща в
нещо като буферна зона.
·Стратегии на съюзи
Това е най-популярната форма на политика на сигурност. Държавите,
водени от обща заплаха се съюзяват за справяне с положението, с което
формират една мощна организация с общи цели и сходни интереси.
Съюзите комбинират елементи на сътрудничество и конфликт, т.е.
коалиране има при някакъв възникнал конфликт, за разрешаване на който
има общ или сходен интерес. Сътрудничеството се изразява в две форми
– формално и неформално коалиране. Неформалното коалиране,
представлява действия по сходен начин по отношение на трети страни
или по даден проблем. По този начин се избягва до голяма степен
обвързаността. Вторият вид е формалното сътрудничество, то изисква
договорни взаимоотношения в задължителна писмена форма. Тук е важно
при какви обстоятелства клаузите на договора влизат в сила, какви са
задълженията на страните-членки – помощ, логистична подкрепа,
консултации, сътрудничество (НАТО – чл.5), в каква степен са интегрирани
въоръжените сили на съюзниците, стандартизирани ли са въоръжените
сили – интегриран персонал, общ генерален щаб.
7

Общите цели са най-важната част на съртудничеството. Те могат да
се разглеждат и като цели за сформиране на съюза. На първо място може
да се постави стремежа да се агрегира сила, т.е. да се съедини военния и
икономически потенциал на страните-членки на съюза, което да осигури
изпълнението да другите цели. На второ мяасто е стремежа за
разгромяване на противника – премахването на запла