Стара и Възрожденска литератула

Основни периоди в развитието на старобългарската литература – обща характеристика, основни книжовни средища, дейци, свързани с тях; културно-исторически императиви, задаващи перспективите пред литературния процес; продуктивни жанрове
В своята дълга девет вековна история (ІХ–ХVІІІ в.) старата българска литература преминава през различни етапи, които имат свой собствен облик.
Долитературен период (681–886 г.) – от основаването на българската държава до пристигането на Кирило-Методиевите ученици. От тогава датират епиграфските паметници (каменни надписи) на гръцки език, на български с гръцки букви, рунически надписи (знаци символи със сакрално значение).
Литература на Първата българска държава (886–1018 г.) – от идването на Кирило-Методиевите ученици до падането на България под Византийска власт. Разграничават се два подпериода.
Първият подпериод (886–927 г.) е времето на културно строителство при княз Борис-Михаил (852–889 г.) и на Златния век на българската литература при управлението на цар Симеон (893–927 г.). С пристигането на Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Ангеларий делото на светите братя се спасява и се създава основата на християнската книжовност на славянски (старобългарски) език. Характерна за периода е усилената преводаческа дейност. Редактират се преводите от времето на св. Кирил и св. Методий, правят се нови преводи на богослужебни, богословски, дидактически, исторически текстове. Формира се жанровата система на старобългарската литература. В този период се създават книжовните центрове в Плиска, Преслав и Охрид. През този период творят Наум Охридски (Канон за св. апостол Анрей), Климент Охридски (цикли от канони за празници и светци, похвални и поучителни слова), Константин Преславски (Учително евангелие, Азбучна молитва, вероятно и Проглас към Евангелието, Служба за св. Методий и много други химнографски произведения), Черноризец Храбър (За буквите), Йоан Екзарх (Шестоднев, слова за празници). В епохата на Златния век са преведени и съставени сборникът Златоструй, два енциклопедични сборника, познати в руски преписи от ХІ в., стихотворната Похвала за цар Симеон.

Вторият подпериод (927–1018 г.) обхваща управлението на цар Петър и окончателното падане на България под византийска власт. Тогава се засилват аскетическите (отшелнически) и еретическите идеи, появява се отшелническото движение и богомилската ерес, превеждат се множество апокрифи. През тази епоха творят Черноризец Петър (поучителни слова), поп Йеремия (апокрифната Повест за кръстното дърво), Презвитер Козма (Беседа против богомилите). Вероятно от това време датират и Службата за цар Петър, Заветът на св. Йоан Рилски и Тайната книга на богомилите.
Литература от епохата на византийското владичество (1018–1187 г.). Периодът се характеризира с липсата на българска държавност, която да покровителства създаването на литература на български език, с липсата на нови произведения на официалната литература на български език и с разцвета на апокрифното творчество, в което се появяват месианистични идеи. Тогава са създадени Народното житие на св. Йоан Рилски, апокрифното "Слово на Кирил-Философ как покръсти българите" (известно като Солунска легенда), Българският апокрифен летопис, Сказание на пророк Исая.
Литература на Втората българска държава и първите две десетилетия на османското владичество (нач. ХІІІ в.–нач. ХV в.). След въстанието на Асен и Петър (1187 г.) и възстановяването на българската държава се възобновява активният книжовен живот и официална книжовна продукция. Разграничават се два подпериода.
Първият подпериод (нач. ХІІІ в.–1331 г.) е до началото на управлението на цар Йоан Александър. Това е времето на утвърждаване на новата столица Търново като религиозен и книжовен център. В Търново са пренесени мощите на светците Йоан Рилски, Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Параскева (Петка) Епиватска, Филотея Темнишка, царица Теофана. За тях се създават приложни жития и химнографски произведения, което поставя основите на търновската химнографска школа. През този период продължава създаването и превеждането на апокрифни произведения.
Вторият подпериод (1331 г.–нач. ХV в.) обхваща царуването на Йоан Александър и Йоан Шишман и първите десетилетия на османското владичество. Той с основание е наричан период на втори "златен век" на българската литература. Силно влияние върху епохата и литературата оказват идеите на исихазма. ХІV в. и особено времето на патриарх Евтимий (1375-1393) е време на книжовни реформи. Създават се нови и се преправят стари преводи като се следва стриктно гръцкия оригинал. Езикът се архаизира и усложнява. В литературата се наблюдава разцвет на стила, наречен "плетение словес" (усложнен, риторизиран стил). Появяват се промени в жанровите особености на житието и похвалното слово, които придобиват много общи елементи. През епохата творят самият патриарх Евтимий; химнописците Ефрем (цикъл от молебни канони) и Макарий (Канон за Петка Търновска), Григорий Цамблак, Константин Костенечки (Разяснено изложение за буквите, Житие на Стефан Лазаревич). След падането под османско владичество част от българските книжовници продължават да работят в изгнание, разпространявайки традициите на търновската книжовна школа.
Литература от епохата на османското владичество (нач. ХV–ср. ХVІІІ в.). Разграничават се два подпериода. Първият подпериод (кр. ХV–кр. ХVІ в.) се характеризира с разрушаванто на българската държавност и църква и на основните културни и книжовни центрове – Търново и Видин. Книжовната дейност се премества на запад в средища като София и възобновения Рилски манастир. В литературата се разработват теми, свързани с устояване на християнската вяра. Създават се текстове за новите мъченици на вярата. Появяват се нови елементи в жанра на житието. Възниква рилската химнографска школа, която се свързва с дейността и творчеството на Димитър Кантакузин (Служба за връщане на мощите на св. Йоан Рилски в Рилския манастир, Молитва към Богородица), Владислав Граматик (Разказ за пренасяне на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рила). В София творят поп Пейо (Житие и служба за св. Георги Нови Софийски), Матей Граматик (Житие на св. Никола Нови Софийски), химнописецът Андрей (Служба за св. Никола Нови Софийски).
Вторият подпериод (кр. ХVІ–ср. ХVІІІ в.) се определя като време на преход от Средновековие към Възраждане. Литературата се характеризира с липсата на оригинални творби и засилен дидактизъм. Появават се първите текстове на новобългарски: дамаскините, които се превеждат от гръцки на архаичен български, а след това се адаптират на новобългарски. На новобългарски са написани и произведенията на българите католици от ХVІІ–ХVІІІ в.

Поетика на старобългарската литература литература – структура на образа в средновековния текст (култура); изграждане на човешките образи в сторобългарската агиографска проза. Конкретни примери от класически старобългарски текстове.
Средновековното литературно творчество е значително отдалечено във времето от съвременния читател. Но то е отдалечено от него най-вече със своеобразните си особености: с философските си параметри и идейни послания, с принципите на естетиката и поетиката, с творческите си механизми,със специфичната си жанрова система. Това е една религиозна,идеализираща литература, нормативна по своя характер, подчинена на строги правила и изисквания за начина на художествено изображение. В нея рефлектират мисленето, световъзприемането и светоусещането на средновековния човек, който във всичко видимо търси отпечатъка на невидимото, на отвъдното, на божествения промисъл. Светът за него е двупластов и двуизмерен: той е битие в себе си, но в същото време е синтез от символи на едно друго битие – по-висше и по-значимо – на вечното Божие битие. Светът е знак на отвъдното, видим отпечатък на трансцедентното, символ на безграничната Божия мощ. В такъв смисъл и цялата средновековна литература е също белязана със знаците на времето и отразява в своите текстове своеобразието на Средновековието.
Концепцията за видимия свят като творение на Бога, като отпечатък на божественото, чрез който то може да бъде познато, обуславя принципа на двойното отражение на действителността в Средновековието. Християнството е отражение на реалния свят в религиозно-митологичните представи , а изкуството пък от своя страна е образно отражение в изкуството на тези представи . Казано по друг начин действителността се отразява в изкуството , пречупена през призмата на християнската митология (Библията).
Средновековният писател е обвързан със система от предварително установени правила и изисквания,с които трябва да се съобразява.
Тази нормативност има две страни – етикет и канон. Етикетът е по-общото и по-широкото от двете понятия и същността му се свежда до онзи комплекс от универсални християнски идеи и ценности, който води началото си от Библията. Канонът пък регламентира християнските ценности и ги подрежда в система от конкретни правила за художествено изображение. Литературният етикет е средновековният художествен идеал,система от етико-естетически възгледи,която на основата на ценностните представи на християнството определя КАКВО трябва да представлява художественият образ, КАКВО трябва да изразява литературното произведение. Етикетът обуславя художествените канони – цялата система от нормативни художествени средства, която определя КАК трябва да бъде изграден художественият образ и произведението като цяло.
Художественият образ заема особено важно място в източноправославното изкуство, тъй като е носител на познание. Именно чрез него се преодолява противоречието между принципната непознаваемост на божественото (невидимо и нямащо образ) и необходимостта то да бъде познато в името на човешкото спасение. Художественият образ се осмисля като основно средство за доближаване на вярващия до Бога, като посредник между видимия и трансцедентния свят, като изявяващ отвъдната същност на нещата и явленията. Художествените образи са стойностни не толкова със собствените си качества , колкото са символи на нещо друго – послания от някаква друга реалност,тайнствени знаци на някаква отвъдна смисловост. Те отвеждат читателя ( слушателя ) към трансцедентното , към самия божествен първообраз. Затова в изграждането и във въздействието на средновековния литературен образ духовното определено доминира над материалното, нравствената същност на героя е неизмеримо по-значима от неговия физически облик. Затова старата ни литература почти не познава физическия портрет на героите.
С тези особености е свързан и разгледаният вече принцип на двойното отражение – средновековното отражение отразява действителността, схващана като знак, като образ на божественото, т.е. налага върху нея християнските религиозно-митологични представи. Затова художественият образ е монолитно единство от конкретно-изобразителен и митологично-символичен пласт. Съвременното съзнание обикновено е склонно да възприема само ко