Установяването на учтивата форма

За установяването на учтивата форма в книжовния български език
Граматическите форми за изразяване на учтивост при обръщение (т. нар.учтива форма) са типично новобългарско книжовно-езиково явление. Става въпрос за употребата на форми за 2 л. в множествено вместо в единствено число при личните и притежателните местоимения и при глаголните форми. Такива форми не съществуват в народната реч. Те се установяват през Възраждането за нуждите на официалното общуване в езиковата практика на образовани среди. Това става под влиянието на други книжовнообработени езици, които са били ползвани от възрожденската ни интелигенция като образец за обогатяването и нормализирането на книжовния български език – предимно френски, руски, гръцки, румънски. Най-напред проникват в епистоларния стил и това добре личи от модните тогава писмовници. В епистоларния стил, учтивата форма за множествено число се установява сравнително по-лесно и по-бързо. Възприемането и в устната форма на официалното общуване става значително по-бавно, по-трудно и по-късно. И това доста добре личи, ако анализираме диалога на възрожденски художествени творби със съвременна за тогава тематика. Неукрепналостта на учтивата форма създава специфични проблеми на първите наши автори на прозаични и драматургични произведения. Интересни сведения ни предоставя практиката на Добри Войников и Васил Друмев. В първата Друмева повест „Нещастна фамилия”(1860) не се употребяват граматически средства за изразяване на учтивост при обръщение. Липсата на форми за изразяване на учтивост тук е правилна – действието на повестта се развива в началото на XIX в., а социалните сфери, в които се разиграват събитията, са българското селско население и кърджалийски и еничарски орди. Действието на втората Друмева повест „Ученик и благодетели” дава сведения за разпространението на учтивата форма в градската реч от началото на третата четвърт на XIX в. В текста има документи с употреба на учтива форма и в писмена, и в устна реч на образовани герои. Такива форми последователно са прокарани в писмо на беден ученолюбив ученик до образован благодетел. Колебание съществува само в употребата на главна буква при местоименията. Срещаните тук граматически форми за изразяване на учтивост при обръщение не се различават от съвременните нормативни. Както в Друмевата повест, така и във Войниковите комедии ( „Чорбаджията” , „Криворазбраната цивилизация” и „Поевропейчването на турчена”). Основната форма на обръщение между героите е на „ти”. Учтивата форма се появява в отделни реплики на някои от героите. Владеенето на учтивата форма според възрожденските автори е марка за по-висока образованост, а непознанието и или непълното и неправилното и владение – за израз на ниска култура и образованост. От по-друг характер са проблемите с учтивата форма при обръщение в диалога на възрожденските художествени творби с историческа тематика. Войников и Друмев са основоположници на българската историческа драма със сюжет от Първото и от Второто българско царство. В старобългарския период на българския книжовен език учтивата форма е почти непозната – и в богослужебната литература, и в книжнината, обслужваща административно царската институция. През среднобългарския период в документи от тоя тип продължава да бъде основно обръщението на „ти”. Обаче в кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III се появяват и отделни форми на „вие”, което очевидно е във връзка с оформянето и утвърждаването на учтивата форма в западноевропейските кралски дворове. Може да се предположи, че при избора на формите на „ти” и на „Вие” Войников и Друмев са се ръководели от чужди драматургични творби, които са ползвали като образец за драматургично творчество. Практиката на нашите възрожденски драматурзи по отношение на граматическите форми за изразяване на учтивост не се подема от следващите автори на т. нар. „царска” драма. Например Иван Вазов в историческите си драми не употребява учтивата форма за множествено число. Добри Войников и Васил Друмев са сред възрожденските писатели с определен принос за възприемането на граматическата форма за изразяване на учтивост в българския книжовен език.