Възникване, организация и функции на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)

МЕЖДУНАРОДНО ВИСШЕ БИЗНЕС УЧИЛИЩЕ
Д И С Т А Н Ц И О Н Н О О Б У Ч Е Н И Е
БАКАЛАВЪРСКА ПРОГРАМА
Специалност „ Бизнесадминистрция“
Дисциплина“ Право на Европейския съюз“
ТЕМА НА САМОСТОЯТЕЛНА РАБОТА
Възникване, организация и функции на Европейския съд по
правата на човека (ЕСПЧ)
Изготвил Проверил:
Доц. Любка Ценова
Курс:
Група :
Фак.№
София, 2016г.

І. Историческ о развитие на идеята за правата на човека
Първи сведения в историята относно правата на човека има в кодекса на
Хамурапи – цар на Вавилон, управлявал през 2000 г.пр.н.е. макар и в абстрактен вид,
общо и неясно една от първите формулировки се намира в кодекса. Някои исторически
извори сочат Египет за родина на идеята за правата на човека, тъй като в инструкциите,
които египетските фараони са давали към везирите, изрично е закрепено, че те следват
да уважават правата на всеки човек. Има данни, че в хартата на Персийския цар Кир са
намерили признание и защита онези ценности, които днес наричаме право на свобода и
сигурност, право на собственост, свобода на предвижване и т.н.
Зародишът на идеята за ценността на отделния човек и необходимостта от
уважаването на неговите права може да се открият в работите на различни философи,
учени, монарси от различни страни и религии. Докато в античността тази идея
съществува само в начален стадий, то в по ново време тя претърпява бурно развитие.
Това време започва с Ренесанса и обхваща Хуманизма и Просвещението. Именно през
този период правата на човека от абстракция еволюират в конкретни учения,
философии, теории и юридически актове.
Англия е родината на първите юридически извори по правата на човека. Самият
термин “права на човека” принадлежи на Джон Лок
1.
Най-известен документ от този
период, който все още наричаме предистория на правата на човека – Magna Charta
Libertatum
2
.
.
По естеството си тази харта е феодален документ, договор между крал
Джон І и едрите феодали. Тя урежда само със сложни права, за чието спазване
монархът поема тържествено задължение. Великата харта на свободата гарантира на
гражданина (барона) свобода от задържане и от лишаване от собственост, свобода от
преследване и от изгнание. Тя включва и примитивна формулировка на правото на
справедлив съд. Именно в Англия в епохата на Ренесанса и Реформацията се формира и
развива идеята за естествените права на човека – вродените права на индивида. Той се
ражда с тях, има ги присъщи са му по природа, неотделими са от него като човешко
същество. Тези права са свързани със самото му съществуване, правата на човека се
формират извън държавата и не зависят от нея. Те не са дар, акт на благодеяние на
даден монарх. Рано или късно обаче държавата (монарха) признава съществуването на
1
Джон Лок (на английски: John Locke) е английски философ и лекар, смятан за един от най-влиятелните мислители на
Просвещението и наричан Баща на класическия либерализъм.
2
Великата харта на свободите наричана също Магна харта (от латински: Magna Carta Libertatum) е акт, подписан от
английския крал Джон 1 на 15.06.1215г. С него се гарантират и защитават правата и интересите на феодалната аристокрация,
бароните и гражданите от действията на представителите на кралската власт. Това е първият документ в английската история,
който ограничава кралската власт и представлява началото на демократичното конституционно право.

естествените права на човека. Непризнати от държавата естествени права на човека
остават идея на политическото и правно съзнание. Признати от държавата човешките
права стават елемент на позитивното, писаното право. По-дълбоката си същност
правата на човека са социално, а не юридическо явление. Те впоследствие, стават
юридическо явление, т.е. когато са закрепени в закона. Но по чистата си същност
правата на човека за естествено и присъщи на него. Като такива те са неотчуждаеми и
неотменими.
През 1628г.в резултат на Пуританската революция се приема Петицията за
правата
3
съгласно която кралската власт е ограничена от индивидуалните права и
свободи на поданиците на краля. Петицията за правата включва граждански и
политически права и свободи, определяни днес като класически, или права и свободи
от първо поколение.
През 1679г. се приема Habeas Corpus Act
4
, определящ правния статус на лицата
задържани под стража, във връзка с осъществяване на правосъдие. Той предвижда
гаранции против произволния арест, сроковете на съдебните процедури и редица
съдебни права на човека.
През 1869 г. парламентът на Англия обявява и гарантира още публични права и
свободи, като право на петиция, право на свободни избори и др.
Приносът на Франция е Декларацията за правата на човека и гражданина.
Фундаменталното положение в тази декларация е, че всички хора се раждат и остават
свободни по достойнство и права, т.е. декларацията формулира принципа на
равенството пред закона в съвременен смисъл. Тя прокламира и редица основни и
фундаментални права: свобода на мнението и словото; неприкосновеността на частната
собственост; презумпцията за невиновност; свободата от задържане и други. Приносът
на Франция се съдържа в конституцията на Франция, Наполеоновия кодекс и т.н.
Приносът на САЩ в теорията и практиката на защитата правата на човека се
състои преди всичко в Декларацията за независимостта (4 юли 1776г.). Тази декларация
стои върху идеята за неотчуждаемите естествени права: право на живот; свобода; право
на стремеж към щастието.
3
Петиция на правата (1628 г.) През 1628 г. Парламентът се обръща с петиция към крал Чарлз І (одобрена от Камарата на
лордовете на 28 май). В този документ, като се прави позоваване на Магна харта, наречена „Великата харта на свободите в Англия”
(специално се цитира текстът на точка 39), и другите закони на кралството се протестира срещу извършваните от служителите на
краля беззакония, включително лишаване от живот и хвърляне в затвор без присъда и без да се даде правото на защита, произволно
задържане в нарушение на правото Habeas Corpus, събиране на данъци без съгласие на Парламента, произволно настаняване на
войскови части в къщите и на издръжка от населението, прилагане на неправомерно на военновременни закони (произволно
обявяване на военно положение) и т. н.
4
Хабеас корпус акт. Друг важен документ е приетият от парламента и утвърден от крал Чарлз ІІ през 1679 г. закон, останал в
историята като Хабеас корпус акт (Habeas Corpus Act; латинският израз „habeas corpus” означава „да имаш тялото си“).

ІІ. Конвенция за защита на правата на човека и основни свободи
(ЕКЗПЧОС)
След Втората световна война започва нов етап в реализирането на идеите за
защита на човешките права, чрез създаване на редица международни (включително
световни) организации и разработените и приети от тях документи се осъществява
интернационализирането на закрилата на правата и свободите на човека.
През 1948 г. в Хага (Холандия) се провежда конференция на Международния
комитет на „Движенията за европейско единство“, обединение на представители на 19
европейски държави. Там е взето решението за създаване на нов тип европейска
наднационална организация, различна по формат от съществуващите до този момент.
Първоначално тя се нарича Европейска парламентарна асамблея (Западен съюз), със
седалище в Лондон, а в последствие приема името Съвет на Европа.
На 5.05.1949 г. е гласуван Уставът (Статутът) на Съвета на Европа. Той е
подписан от ръководителите на делегациите на страните-учредителки на СЕ: Белгия,
Дания, Франция, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия (Холандия), Норвегия,
Швеция, Великобритания и Северна Ирландия. В Устава на СЕ са обяснени мотивите
за създаването на това европейско обединение и неговите цели. Създадена
първоначално с цел да осигури „...икономически и социален прогрес“ в част първа на
устава идеята за „...ползването от всички лица на правата на човека и основните
свободи...“ присъства и в част Втора на Устава.
Скоро след влизането на Устава на Съвета на Европа в сила, Асамблеята поставя
на Комисията по правни и административни въпроси задачата да подготви проект за
Европейска декларация (Европейска Харта) за правата на човека. Във връзка с
подготовката на европейската Харта, Комитетът на министрите създава експертна
група. След няколкократни редакции и допълнения, на 4.09.1950 г. в Рим, е приет
окончателният текст на Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи (ЕКЗПЧОС). Първоначално е подписана от представители на 12
държави. В сила влиза на 3.09.1953 г. след като е ратифицирана от парламентите на
десет страни, а в последствие от много други. От България е ратифицирана на 31 юли
1992 г. Към края на 2015 г, в Съвета на Европа членуват вече 471 държави, като 44 от
тях са подкрепили ЕКЗПЧОС.

Европейската конвенция е първият международен акт, макар и в регионален
план, чрез който се придава задължителност на правата на човека, залегнали в
Международната харта по ПЧ
Структура на конвенцията
Според чл. 1 от Конвенцията договарящите страни са длъжни да осигурят на
всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на
Конвенцията. Доколкото една държава е ратифицирала Първия, Четвъртия, Шестия или
Седмия протокол, това задължение обхваща и правата и свободите, установени с тези
протоколи, тъй като последните се смятат за допълнителни членове на Конвенцията,
към които еднакво се прилагат всички останали нейни разпоредби.
Права и свободи, регламентирани в Конвенцията
Част I на Конвенцията съдържа следните права и свободи:
-Правото на живот
-Правото на справедлив процес по граждански и наказателни дела
-Правото но зачитане на личния и семеен живот
-Свободата на изразяването на мнение
-Свободата на мисълта, съвестта и религията
-Правото на ефективно лечение
-Правото на неприкосновеност на собствеността
-Правото да избира и да бъде избиран при провеждане на избори
Какво забранява Конвенцията и Протоколите към нея:
-Изтезанията и унизителното отношение или наказание
-Своеволното или противозаконно задържане
-Дискриминация при упражняването на правата и свободите съгласно
Конвенцията
-Експулсирането от страната или отказът от пускането им на граждани на
съответната страна
-Смъртното наказание
-И колективното експулсиране на чужденци
Република България и Конвенцията

България става член на Съвета на Европа на 7.05.1992 г. На 31.07.1992 г.,
ратифицира Европейската конвенцията със Закон на Народното събрание, който влиза
в сила на 7.09.1992 г. Заедно с Конвенцията Народно събрание ратифицира и приетите
допълнително към нея Протоколи № 1, 2 и 11. Към Конвенцията са приети поредица от
допълнителни протоколи, които предоставят