ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ С УВРЕЖДАНИЯ

2. ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ С УВРЕЖДАНИЯ
1. Дизонтогении – същност и особености.
2. Социална адаптация, рехабилитация и абилитация.
3. Специално обучение и възпитание.

От векове на хората с увреждания и с различни затруднения се е гледало като на хора, към които другите се отнасят по различен начин. Хората (деца и възрастни) с увреждания, имат различни потребности от останалите нормално развиващи се, с което се поставя разделителна линия между тях. В цикъла на медицинските науки е прието да се диференцират понятията болестни процеси и болести (патологични състояния). От медицинска гледна точка, болестният процес е „живот на организма, характеризиращ се с нарушението на съответствието между функцията и структурата на неговите отделни органи и системи, и потребностите ( вътрешните свойства) на организма, както и с ограничаване на възможностите за адаптация към обкръжаващата среда, което у човека се изразява още и в нарушение на социалните функции”.
Болестното (патологично) състояние е в резултат на прекаран болестен процес предопределящ специфичното психосоциално (аноамално) развитие
< умствена изостаналост>
В последните десетилетия в медицинската практика се налага един нов термин, синоним на увреденото развитие, а именно „дизонтогения”, терминът е с гръцки произход, и е съставен от три думи: Диз (частица означаваща разстройство), -Онтос (съществуващ), -Генезиз (произход).
Съществени фактори на уврежданията са: Етиологията и патогенезата на болестното състояние.
От етиологическа гледна точка дизонтогениите се делят на две основни групи:
Биологични – към които се отнасят различни пороци в развитието на мозъчните структури, телесни увреждания и недостатъци на анализаторите.
Социални – към които се отнасят педагогическата занемареност, ниската социална култура, особеностите на житейската среда и др.
Според своя характер причините за дизонтогениите са:
Инфекциозни заболявания (невро инфекции);
Интоксикация ( отравяне);
Травматични увреждания;
Новообразувания в ранна възраст;
Заболяване на главния и гръбначния мозък;
Наследствени генетични въздействия;
Нарушения на вътреутробното развитие;
Родови травми;
Епилепсия, шизофрения;
Неврози и др.
МКБ – 10 ( Международна статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето).
Терминът „Адаптация” ( от лат. Приспособяване), означава приспособяване на организма към обкръжаващите го условия на живот и дейност. Социалната адаптация е процес на формиране и развитие на индивидуално личностни възможности на човека за живот и дейност, в условията на социалната среда.
„Абилитация” – ( от лат.предоставяне) е система от лечебно педагогически дейности , които целят предпазването и лечението на различни патологични състояния у децата от ранна възраст , още неадаптирали се към социалната среда. Прилага се в ранна детска възраст , когато детето все още няма изградени стереотипи, гностико практически и речеви функции.
Терминът „Рехабилитация” ( от лат. Съставен от две думи ре – отново и хабилитация – способност, пригодност). В смислов превод, терминът означава, възвръщане, възстановяване на възможностите на увредения индивид за активно съществуване, живот и дейност. В своя съвременен вид и съдържание, концепцията за рехабилитация на болните възниква през 40-те години на ХХ век, в Англия и САЩ.
Много близко до нея е идеята за реадаптация на болните, възникнала по същото време във Франция.
Според експертите на СЗО, се диференцират медицинска, психологическа, педагогическа, професионална, семейна, за организация на свободното време, социална, обществено политическа и други видове рехабилитация. За водеща, обаче се приема социалната рехабилитация.
Основните принципи на рехабилитацията са:
Принцип за корекция на недостатъците;
Принцип за компенсация на недостатъците;
Принцип за партньорство;
Принцип за разностранно въздействие;
Принцип на биологичните и психо-социални методи на въздействие;
Принцип за степенуване на дейностите.
Етапите на рехабилитациите са:
Възстановителна терапия, която очертава реализацията на медикаментозните и физиотерапевтичните методи за въздействие;
Реадаптация за приспособяване на лицата към изискванията на външната среда, но в условията наложени от самото заболяване;
Социална рехабилитация, която се основава на социални дейности, с широк спектър като подготовка за семеен живот, трудова дейност, за активна и адекватна социална адаптация и изява.
Включването и участието на децата и възрастните с увреждания в обучителни и възпитателни програми и дейности е с огромен медико-социален ефект, изразяващ се в:
Преодоляване на самотата и изолацията, чрез свързване и принадлежност към човешката общност;
Наличието на свързаност с индивидите от групата и присъствието в контролирана провокативна среда, което е мощен стимул за личностните потенциали.
Основни направления и възпитание са ориентирани към:
Обучения в социални умения;
Осъществяване на социални контакти;
Включване в арттерапия (въздействие чрез изкуство);
Обучение в ежедневни умения;
Психологическо консултиране и психообучение;
Обучение в трудови умения и навици, като програмите в това направление използват два съвременни подхода:
Предходна заетост;
Подкрепена заетост.
Програмите за обучение осигуряват подкрепа в процеса на активно търсене и намиране на работа, задържане на работното място, чрез посредничество пред работодатели, социални, здравни, административни и други служби – пряка дейност.