Детските образи в романа " Клетниците "

„Детските образи в романа „Клетниците“ “
Романът „Клетниците“ е един величав епос,пълен със състрадание,мъка,скръб и общочовешка доброта,неслучайно един от най-хубавите романи в богатата френска литература.Чрез главните сюжети и множеството философски и исторически дигресии,авторът представя своя политически и социален план,построен върху християнските ценности.
Главните герои са описани в по-дълги раздели,разкривайки на читателя тяхната биография,външен вид и характер,подчертавайки определени черти чрез сравнения.Най-точното описание на героите от романа,и по-точно на детските образи,е вече дадено от самия автор,а то е „Клетници“
Евфразия-Козет: “Повериш ли му някому нещо,може би го изоставяш на произвола на съдбата“
„Мъчно бихте могли да си представите по-божествено красиво детенце“-това е Козет,дъщеря на Фантин: „То беше две-три годишно момиченце…“,оставено за отглеждане в ханчето на семейство Тенардие.Клетата Фантин,изоставена от бащата на Козет,не може да се прибере в родното си село с дете,та нали обществото ще я осъди сурово,затова се принуждава и я оставя при Тенардие.Майката заживява в лишение и нищета,за да може детенцето й да е добре хранено и облечено.Клетницата дори и не подозира,че е поверила момиченцето си на жестоки и безскрупулни хора,за които Козет се превръща в слугинче: „В селцето я наричаха Чучулигата.Народът,който обича образния език,бе кръстил така малкото,не по-голямо от птиче създание,вечно треперещо,сплашено и зъзнещо,което се събуждаше първо,не само в кръчмата,но и в селото и още от тъмни зори беше на улицата или в полето.Само че горката Чучулига никога не пееше.“
И докато майката затъва все повече и повече в нищетата,мислейки,че нейното „бедно пиленце“ е добре,Чучулигата,забравила вече майка си,живееше в „постоянен кошмар“.
След дълго боледуване Фантин умира в ръцете на Жан Валжан,който по това време се подвизава под името Мадлен,но Тенардие не гонят Козет,защото „тя им заместваше всяка друга прислуга“ и върши най-тежката работа в кръчмата,за разлика от двете истински дъщери на Тенардие.Детските години на Козет минават мъчително,без майчината ласка и топлина,за който тя така отчаяно жадува,без игрите и радостта,съпътстващи всяко нормално детство.В навечерието на Коледа през 1823г.,когато Чучулигата е вече на осем години,тя среща в гората край Монфермей,където Тенардие я пращат редовно за вода,един непознат,който връща надеждата в изстрадалото й сърчице и усмивката на измореното от тежка работа,студ и тормоз личице.Жан Валжан избавя клетата Козет от мизерния й и изпълнен с омраза живот като я отвежда в Париж.Там прекарват заедно почти десет години,години,изпълнени с радост и спокойствие за нея,и с опасности и премеждия за нейния спасител,който тя обиква като свой баща.Козет дори и не подозира,че Жан Валжан е бивш каторжник,не знае нищо за него,но и не пита: „Децата приемат толкова бързо и непринудено щастието и радостта!Та нали самите те са изтъкани от щастие и радост!“
„Козет се преобразяваше неусетно,горкото сираче.Тя беше толкова мъничка,когато майка й я остави,че изобщо не си спомняше за нея…Затова още от първия ден с все душа,със сърцето и разума си тя обикна добрия чичо.“
„Природата беше издълбала дълбока пропаст между Жан Валжан и Козет-петдесет години разлика във възрастта.Провидението запълни тази пропаст…Едното допълваше другото…Тяхната среща напомняше намиране след дълго търсене…Жан Валжан стана баща на Козет.“

Мариус-Внук на Господин Жилнорман и син на Полковник Жорж Понмерси.Майката на Мариус умира,когато той е още дете,а господин Жилнорман не поддържа никаква връзка със своя зет,за него той е „бандит“.И така Мариус израства с дядо си,възпитан съгласно неговите разбирания,откъснат от баща си и възпитан на антипатия към него,породена от политическите убеждения на дядо си.През 1827г.,когато Мариус навършва 17г.,баща му умира.Тогава света и живота му се преобръщат.Той се запознава с „Господин Мабьоф,църковен настоятел“,от когото научава истината за баща си.След тази съдбоносна среща за Мариус,изпълнена с изстрадани и премълчани толкова години истини,той обиква баща си и се отчуждава от дядо си.Мариус напуска дома си и поема по пътя на самотата и нищетата: „За Мариус започна суров живот.Да изяде дрехите си и часовника си,не беше още нищо.Той вкуси и това,което не може да се предаде с думи,вкуси нищетата.Вкуси горчилката й-дни без хляб,нощи без сън,вечери без свещ,огнище без огън,седмици без работа…Жестоко съдбоносно изпитание,от което слабите излизат безчестни,а силните-благородни.“
През това време Мариус научава немски и английски и започва работа като преводач при един книжар.Запознава се с „приятели от ABC“-движението,организирало метежа,в който Мариус се включва по-късно.Мариус навършва 20г. и е вече 3г. извън дома на дядо си: „Бедността на младини,стига само да завърши благополучно,има едно предимство:тя насочва цялата воля към усилие,а душата-към стремление.“
Точно това се случваше с Мариус.В този период той забеляза вече 17-годишната Козет,която се разхожда всеки ден,по едно и също време,в една и съща градина с Жан Валжан.Погледите им се срещат и те се влюбват: „Какво имаше в този поглед?Уж нищо,а всъщност всичко.Това бе поглед-светкавица.“
От този момент нататък тези два вече не детски образа,израснали физически и донякъде духовно,срещат съдбите си,за да ги слеят в едно,заявка за което стават тайните им срещи в градината,където живее Козет.

Гаврош: „Париж си има дете,гората си има птиче,което се нарича врабче,а детето-гамен“. Любим герой на поколения читатели е Гаврош. Дете на големия град, на блестящия Париж от началото на XIX век, той няма свой дом, където би могъл да получи топлата майчина ласка и бащина закрила. Родителите му, притиснати от мизерията, са забравили своя дълг: „баща му нехаеше, а майка му не искаше да знае за него." Рано помъдрял от изживените страдания, Гаврош философски приема истината: „Понякога е по-добре да не знаеш къде са, отколкото да знаеш."
Десета глава на романа - „Лошата шега на Вятъра”, започва с мрачна и тягостна картина, от която лъха смразяващ студ. Неприветлив е огромният град привечер. Студено е не само времето, ледено е и в душите на малките бездомници. Гаврош е „винаги весел и зъзнещ под дрипите си", увит в „женски шал". Нищетата не е сломила духа му. Той е разбрал, че за да оцелее, не трябва да се отчайва. Горд и свободен, не би могъл да проси милостиня от безмилостните и коравосърдечни богаташи, защото те не са способни да проявят съчувствие и състрадание. Потънали в разкош и доволство, не се интересуват от проблемите на бедните и беззащитните. Нерадостна е съдбата на Гаврош, който: „живее с банда другари, скита по улиците, спи на открито". Често е принуден да краде. Оглеждайки витрината, той дебне бръснаря, за да грабне калъп сапун и да го продаде.

Жестоката съдба не е озлобила отхвърленото дете. Гаврош е добър, милостив, с щедро сърце, което не би могло да остане равнодушно към страдащите му събратя: „В сърцето му няма злост. Защото в него е скътан един бисер - невинността, а бисерите не се разтварят в калта." Суровата действителност не е в състояние да унищожи красотата на детската душа.

Вятърът е пронизващ и остър. Макар че е пролет, дъждът неспирно вали, а Гаврош зъзне под дрипите си. Когато вижда пред себе си просякинчето, посиняло от студ, не се замисля нито за миг и намята върху раменете му своя шал. С ласкава топлота се отнася и към двете изоставени момчета. Гаврош прибира братчетата си по съдба в своя „апартамент", а това е най-прекрасният дом, който може да им предложи - странният макет на слон, чийто търбух е превърнал в свое жилище. Отмъкнал от жирафа и маймуната сламена рогозка за дюшек и „почти ново парче грубо сукно" за одеало, малчуганът не изпитва угризения. Читателят е разтърсен от потискащата картина на трите деца сред кръвожадните плъхове. Гаврош намира сили в себе си да успокои ужасеното момче: „Не се бой. Ето хвани ръката ми. Нанкай." Приел спокойно своята участ на бездомник, научил се да се справя с глада и студа, той помага и на другите деца като него да понасят суровите изпитания, на които животът ги подлага: „Чудо голямо! Плаче ли се за такова нещо?" Отчаянието му е чуждо, жаждата за живот - непресъхваща. Постоянно калява волята си, защото в противен случай не би могъл да издържи в студения, зловещ и безсърдечен свят.
Виктор Юго открито обвинява обществото, лишило децата от обич и щастие. Безчовечен е светът на възрастните, след като е възможно да се полагат повече грижи за животните в зоопарка, отколкото за децата, изоставени и отблъснати. За писателя това е равносилно на престъпление.

На този грозен и надменен свят Юго противопоставя обаятелния образ на Гаврош: „Няма вече да хленчите. Аз ще се грижа за вас." Изпитал хорската студенина, лишен от нежност и ласка, той е готов да предложи своята закрила на беззащитните малчугани. Двете деца наблюдават „смаяни и почтителни това необикновено същество, бездомно като тях, слабо като тях, което не се боеше от нищо." „Винаги весел", Гаврош намира изход от всяка ситуация. Авторът поставя акцент върху способността на тези „деца на тинята" да запазят невинна и неопетнена, чиста и неосквернена своята душа.

Гаврош не се страхува да се появи и на барикадата, сред защитниците на свободата. Презрял опасностите, палавникът повдига духа на въстаниците с шеговитите си и остроумни реплики. Той съобщава на бойците, че са обградени отвсякъде. Готов да им помогне, пълзи по корем, внимателно изпразва патрондашите в желанието си да събере повече патрони. Когато враговете започват да стрелят по него, той се изправя „в цял ръст, с развени от вятъра коси и ръце на хълбоците, загледа дръзко войниците и запя..." Миг преди смъртта си Гаврош пее песен, с която се прощава с живота: „аз не съм нотариус, банкер,... аз съм малка птичка без гнездо,... шегобиец съм в голям размер... и не ям аспержи и месо". Самоиронията на малкия защитник на барикадата е очевидна. Строполил се на земята, улучен от куршум, Гаврош успява да се надигне и отново да запее. Виктор Юго описва срещата на Гаврош със смъртта като „страшно и вълнуващо зрелище". Волният полет на душата му е прекъснат, втори куршум отнема завинаги песента му.

Образът на Гаврош се превръща в символ на стремежа към свобода и човешко достойнство. Бездомното и отхвърлено дете от народа не се страхува нито от бедността, нито от смъртта. Обаятелен със своето жизнелюбие, Гаврош продължава да живее в сърцата на хората по света и да им помага в борбата с непоносимите изпитания.

До тук споменах само главните детски образи от романа,но би било изключително нечестно да не кажем по няколко думи и за „второстепенните детски образи“-ще ги нарека така,защото авторът не набляга много на тях,въпреки,че те са важен фактор за развитието на главните герои.
Малкия Жерве-„…малко савойче на около десетина години,което пееше,метнало гъдулка през рамо и кутия със съсели на