"Език и Философско мислене"

ЕЗИК И ФИЛОСОФСКО МИСЛЕНЕМисленето е най-сложният познавателен психичен процес, който се състои в отразяване на съществените свойства, на закономерностите в действителността. Мислите са форми, образувани в съзнанието, не възприети чрез сетивата. Мисленето дава възможност за създаване на модели на света и за неговото представяне, съобразно дадени цели, намерения и желания. Основните мисловни форми са: понятие, съждение и умозаключение. Мисловните операции (процеси) са: анализ, синтез, сравнение, обобщение, абстракция и конкретизация.
Мисленето е висша степен на човешкото познание, процес на отражение в мозъка на обкръжаващия го реален свят, основано на два принципно различни психофизиологични механизма: обучение и непрекъснато попълване на запаса от понятия, идеи за нови съждения и умозаключения. Мисленето позволява да се получи знание за такива обекти, свойства и отношения в обкръжаващия свят, които не могат да бъдат възприети непосредствено с помощта на първата сигнална система. Формите и законите на мисленето са предмет на логиката, а психофизиологичните елементи съответно на психологията и физиологията.***Езикът на философията обикновено се свързва с рационалността и дискурсивността. Контролираното използване на възможностите на ума и подредената реч, като че ли ни дават очевиден индикатор за разликата на езика на философията от езика на обичайната размяна на мнения, на мисленето, потопено в контекста на „жизнения свят”. Но този дискурсивен език е възможен върху особени основания*, той е „двусмислен” и изисква особена употреба (Хайдегер).
Епохата на Просвещението издига като образец за „духовен труд”** именно философията (1, 1). Езикът на философията е труден, защото изисква особен род съсредоточаване, откъсване от „потока на живота”. Романтизмът свързва идеята за „работата” върху собственото личностно израстване с овладяване и деклариране на интимните преживявания и така философията се превръща в стожер на „дисциплинирането” на модерния индивид. Новата философия, особено немската класика, успява да придаде на философстването качеството на легитимиращ и оценяващ духовността фактор, а оттам и до голяма степен властово-елитарен, държаво-системообразуващ. Дали днес обаче философията още е възможна само като дискурсивност и легитимиране на „правилното”?
Връщането към културните и историческите пластове на философстването го разкрива все повече като социален „жест”, създаващ възможност за нов „фрейм”(2) в социалното поле. Този „фрейм” (рамка, хоризонт), има уникален характер и се конструира чрез „отклоняване”. Във философията се прави нещо, което по същество е „екстатично” (в смисъла на отдръпване от „себе си”, „упражняване” на смъртта), но тази екстатичност формира понятие. Някои философи при това се осланят на някоя варварска или шокираща дума, докато други се задоволяват с всекидневни и напълно обичайни (3). „Кръщаването на понятието изисква собствено философски вкус, който действа с насилие или внушение, и в рамките на езика образува езика на философията.”(3, 19). Дельоз и Гатари ни отправят към проблема за разликата между дискурсивност и философско понятие. Философските понятия според тях са вибрационни центрове – всяко едно в самото себе си и едни спрямо други. Ето защо, вместо да се следва или да си съответства, всичко резонира... 1В това отношение не е погрешно да считаме, че философията е в състояние на постоянно отклонение или на постоянна отклоненост (3, 44).
Езикът на философията не е едноизмерен, защото самото състояние на „отклоненост” е неповторимо събитие (съ-битие). Ако се обърнем към историята на философията (впрочем, възможността философстването да бъде представено в някакъв дискурсивен ред също е плод на определена мисловна и най-вече властова презумпция) (4), ще видим, че дълго исторически подхранваното мнение за философстването преди всичко като дисциплина, контролиране на мисленето и оттам тежък умствен труд все пак е доста локален културен феномен.
Метафората „духовна работа” издава духа на епохата на Новото време. Разбирането на философията като труд е исторически продукт и свързването на философията с работа е феномен от развитието на Новото време и най-вече на Просвещението (1). За Кант истинската философия се свързва с напрегнат духовен труд, който я отличава от псевдофилософията на оракулите. Според него е невъзможно да има недискурсивно познание, познанието не може да дойде по пътя на интуицията и изисква трудна работа по проследяване, свързване, сравнение, доказване.
Дискурсивното мислене е работа, а интуицията не. Дали обаче може да се твърди, че характеристиката на философията като труд е решаваща. Това, че решаваща за духовността се оказва дискурсивната работа, се дължи на определено оценностяване на самия труд като човешко поведение, по-скоро легитимирането на философията като занятие, като професия. В един исторически период се изисква тя да бъде възприемана като „херкулесов труд” (Кант). Парадигмата на духовния труд обаче донася със себе си и редица техники, които водят до вкарването й в един особен пазар на труда. Философията става „символен капитал”, който дава на философстването символна власт. Реализацията на тази символна власт се изразява в особен понятиен и стилистичен порядък на мисълта, който трябва да бъде разпознат като „истинска философия”. Социологическите изследвания на развитието на немската философия показват, че категориалните разграничения и академичният дискурс са предшествали институционалните промени и, нещо повече, може да се каже, че в повечето случаи определени фигури от философския живот са се превръщали сами по себе си в легитимиращи инстанции (5, Логос, с. 25-26).
Академичният ред във философията е свързан по-скоро с нейното преподаване и обвързаността й с държавната политика. Съвременното преподаване на философията до голяма степен възпроизвежда практиката на коментара, екзегезата, парафразата идваща от средновековната схоластика. Коментарът е бил нужен в университетската култура, за да придаде устойчивост и обществено стуктурирана форма на мисълта. Строгите форми и херметичността на езиковите стилове са подпомагали легитимацията и възпроизводството на определени центрове за интелектуално управление и от друга страна са гарантирали спокойствие на държавната власт, изобразявайки в учебници и пособия една стабилна вселена, в която цари постоянство и неотстранимост на реда (6). Така мястото на истината се оказва изтъкано от мрежа на силови отношения, опериращи с текстове на авторитети и тяхната продуцирана херметичност. Вероятно за това служи практиката на създаване на школи, в които знанието като че ли се изстисква само от себе си.2
От друга страна, борбата за „чиста философия” винаги е била израз на определена аристократична реакция. През Новото време този аристократизъм се преформулира като рационално действие. Рационално действащия субект е самодетерминиращ се деец, този, който рискува сам да дава основанията за собственото си поведение. Съобразяването с истинската природа на разумен деятел, автономията на разума, формалността на моралното действие се крепи върху вярата в благосклонността на разума. Разумните същества притежават уникално достойнство. Те се открояват на фона на природата, доколкото са свободни и самоопределени. Само разумните същества се съобразяват със законите, които те самите формулират. В този смисъл философът е перфектният изразител на автономното действие, действие на „честта”, защото отговорността за мисленето не може да бъде прехвърлена върху никой друг или да бъде заемано от някакви други практики (7). „Тук става дума за по-радикална дефиниция на свободата... Тя изглежда е открила перспективата на една чиста, автономна дейност, в която моята дейност е определена не от просто даденото, от природните факти (включително на вътрешната природа), а в крайна сметка от собствената ми дейност, доколкото формулира рационалния закон. Това е изходната точка на направлението в модерната мисъл.” (7, 352).
Така през Новото време, макар и под формата на автономна рационалност, се практикува философското „достойнство” (8, с. 40). Философското достойнство по-скоро е език на жеста, обвързан с архаичните структури на социалната изключителност.**** Тази социална изключителност на фигурата на философа вменява, че той е автентичният държател на истината (философията – „царица” на науките). През Новото време като че ли е загубена ориентацията на философията като „грижа за себе си” (Фуко) и актуалността на философския жест е не толкова живо формиране на етос на общността, колкото спомен за произход.
Наистина, жестът на философа е това, което не може да бъде възпроизведено от дискурсивните практики. Това е жест на о – чудняване на обичайния ред. Този жест обаче не е и жестът на шута, жестът на трикстера, а неговото „достойнство” се изразява като достойнството на необвързаност, но не и на неучастие в ставащото (Ясперс). Жестът на философа може да бъде извършен не от всеки, захващащ се да създава философски конструкции.
Именно заради това често се казва, че всички философи говорят различни неща, но въпреки това философите винаги знаят кога говорят за философия. Те не съдят за това по някакъв „дисциплинарен” философски език. Свободното и квалифицирано боравене с езика на философията не означава автоматично философстване. Темата за „двусмислеността” на философията като че ли е вечна – „във всички времена порицават 1) тези, които се стремят да учудят със силогистична аргументация, но сами си противоречат, като подреждат живота си; 2) тези, които разсъждават за изкуството да се живее както трябва, вместо сами да водят такъв живот; 3) тези, у които любовта към мъдростта се превръща в любов към словото; 4) тези, които развиват философски дискурс, който не се корени в техния опит и жизнени принципи” (платоникът Полемон). Философският жест може да бъде отличен по високата доза невъзмутимост, която го предпазва от сриването му в извънфилософския „етос”.
Затова във философията има академичен ред в преподаването, но този ред принадлежи не на общото съгласие по повод нерефлектируеми по- нататък основания (още повече, че като че ли основният начин да различим философстването от другите видове рационално мислене е тъкмо възобновяването на рефлексията там и по такива поводи, където и когато тя е най-малко очаквана). 3Още от зараждането си философията е преди всичко особен род присъствие, присъствие, което разкрива относителността на потопеното във всекидневието, вярванията и мненията човешко живеене. Философията не е просто критика на всекидневното, тя е и жест, показващ възможността за истинско присъствие. Извеждането на тези идентификационни принципи на философията кара много от историците на философията и изобщо хората, заинтересувани от нейното практикуване, да търсят дълбоките й корени по-скоро в определен вид поведение, изискващо особено съсредоточаване, усилие, аскеза, преобръщане на естествените нагласи, мед