Кратък курс по естетика

1.Естетиката като наука. Предмет и задачи
Всяка наука има свой предпет, система и метод, а естетиката има древен
произход, но се формира като самостоятелна наука по време на
просвещението-18 век. Естетически идеи са вълнували древните гърци. Те
по различен начин си представят целите на естетическото знание.
Питагорейците свързват красотата с Вселената, с космическата хармония.
Сократ отъждествява красивото с моралното. Платон се интересува от
отношението между държавата и изкуството, и от възпитателната роля на
изкуството. Аристотел създава първата цялостна поетика и дава ценни
обяснения за приподата на красотата и изкуството. През средновековието
учението за красотата става аспект на богословието. Счита се, че красотата
трябва да насочва хората към служене на Бога.
Леонардо да Винчи търси съответствията между природата и
изкуството. Боало се занимава с дефиниране на нормите, които трябва да
спазва художникът. Реалистичната естетика счита, че задължение на
изкуството е да обощава и типизира, да разкрива житейските права. Това
са всеразлични възгледи за задачата на естетиката. През 1735г. Боумгартен
издава книгата си „Филосовско размишление...”, в коята въвежда
понятието естетика. Според кръстника на тази наука естетиката
съответства на логиката. Ако логиката се занимава със законите на
абстрактното мислене, естетиката изучава законите на чувственото
познание.
По въпроса за предмета на естетиката съществуват различни
схващания. Според Хегел предметът на естетиката е изкуството, т.нар.
изящно изкуство. Това разбиране стеснява обхвата на естетиката.
Естетическото отношение е универсално, то не се проявава само в
изкуството, а във всички човешки дейности, практически и духовни, се
изразява естетическият вкус-човек действа навсякъде с мяра за красота. От
тази гледна точка предметът на естетиката обхваща целия свят,
възприемащ и творящ се от човека. Естетиката няма очертан предмет, тя е
гледна точка към света, отчитаща естетическите качества на нещата.
Естетическото качество е свързано с общочовешката значимост на
природните явления и на създадените от хората вещи. Естетиката е наука
за естетическите принципи на човешката дейност за естетическото
многообразие на чвленията и за битието. Естетическо не е тъждествено на
художествено. Естетическата сфера е всеобща, изкуството е нейн частен
случай. Изкуството е разновидност на естетическата дейност. Знанието на
законите и принципите на естетиката е полезно за творците. Творческият
процес не е само интензивна или безсъзнателна дейност, това е

интелектуална дейност, която протича по определени правила. Изкуството
има норми, които не бива да се пристъпват, но владеенето не е
равнозначно на истинско творчество. Знанието на теорията подпомага
твореца, когато той обмисля и резлизира своята концепция за човека и
света. Художественият метод направлява таланта и майсторството на
твореца. Знанията за изкуството и естетическата дейност са необходими на
всеки човек, при всяко възприемане на света и на неговите художествени
отражения. Естетиката използва знания, натрупани в други науки като
социология, психология, комуникации, философия. Психологията изучава
творческия опит, както и рецепцията-вузприемането и интерпретацията на
творбата. Социологията се интересува от общественото предназначение на
изкуството, от обществените фактори за неговото функциониране.
Теорияна на комуникациите разглежда изкуствата като специални езици и
канали, занимава се с особенностите на общуването чрез художествени
произведения. Семиотиката и кибернетиката разглеждат изкуството като
знакова система и като носител на специална информация, с художествени
ценности се занимава науката за ценностите – аксиологията.
2. Същност на естетическото отношение
В историята на теоритичната мисъл съществуват 3 основни модела :
1.Обективноидеалистичен – според него красивото има своето
основание не в самата веш или явление, а във външно, обективно, идеално
начало. Платон в диалога „Пур” посочва, че красотата е присъща на света
на идеите, че прекраснотто е вечно и неизменно, то е абсолютно и
тъждественно на себе си, то е същност. Според Улрих Щрастбургски,
носител на абсолютната красота, образац на съвършенство, причина и
крайна цел на красотата е Бог. Хегел казва, че идеята се реализира външно
и получава определено налично съществуване или обективност : „по този
начин красивото определа себе си като сетивно превиждане на идеята”.
2.Субективноидеалистичен модел – според този модел,
основанието на красотата е външно, но субективно. Усещането за красота
е проекция на личността в/у неутралната действителност. Най известен
защитник на този модел е Протагор, който казва : „Човекът е мяра за
всички неща”. Според древногръцките софисти съществува онова, което на
някого му се струва, че съществува. Приятното за зрението и слуха е
прекрасно. Според Спиноза предметите могат да бъдат наричани красиви
или грозни само по отношение на нашата представа за тях. Според Каант

естетическото е съждение със субективно основание, чувството за
удоволствие – неудоволствие не отбелязва нищо в обект.
3.Материалистичен – има 2 разновидности-на т. нар. Общественици
и природници.Според този модел красотата е обективна, тя е свойството на
природата или на обществото. Счита се, че прекрасното е в строежа на
формата. Според Хераклит красотата е свойство на материалния свят ,
според Марк Аврелий прекрасното е такова само по себе си : „Похвалата
не влиза в него”. Алберти свързва красотата с такива свойствакато
хармония, съразмерност, подреденост, ритъм. Според обществениците,
красиво е това, което притежава голяма обществена ценност. Прекрасен
според Чернишевски, е животът такъв, какъвто той трябва да бъде според
нашите понятия. И трите концепции имат своите основания и акцентират
върху различни страни на естетическо отношение, идеално обективното,
субективното и реално обективното.
Съществуват 2 вида свойства – иманентни или вътрешно присъщи и
оценъчни. Оценъчната характеристика зависи от отношението към обекта-
дали то е утилитарно /практически полезно/ или е етическо, политическо,
естетическо. Оценката за добро и зло, за полезно и вредно, за красиво и
грозно предполага наличието на критерии. Висш критерии е идеалът.
Естетическият критерии не е императивен. Той е всеобщ, отнася се до
всички обекти, но той е и относителен, т.е. различен за различните
субекти. Естетическият идеал е идеалната подова представа на човека за
себе си. Основни общи особености на естетическото отношение са :
1.Сетивна непосредственост – носител на естетическата ценност
може да бъде само конкретен, единичен, достъпен за сетивно възприемане
обект.
2.Естетическото отношение не е рационално-понавателно,
познанието не е нито предпоставка, нито пречка за естетическо
възприемане. Съществуват разбирания, че истината и красотата съвпадат,
т.е. всяка красота е истина, както и че красотата е измамна, т.е. красотата
никога не съвпада с истината и двете твърдения са крайни.
3. Естетическото отношение е емоционално, то е духовно
преживяване. Красотата доставя удоволствиеи наслада, привлича и радва.
Естетическата емоция е съдържание на естетическо възприятие,
естетическата емоция не е физиологично явление.
4.Естетическото отношение е безкористно или неутилитарно.
Съществуват 3 направления : 1.акцентира върху връзката и зависимостта
между красота и полза. Според привържениците му, прекрасното е
съответсвие на предмета с неговото предназначение или функция, а

красотата е признак на ползата.; 2.Акцентира върху несъвместимостта и
противопоказността между красота и полза. Такъв е възгледът на Теофил
Готие, основоположник на принципа за чисто изкуство. „Красиви са онези
неща, от който няма полза”; 3. Подчертава, че естетическата значимост на
обекта е безотносителна към утилитарната му характеристика;
4.Естетическото отношение е свободно и непринудено; 5.Естетическите
ценности са относителни, естетическото качество не е иманентно, а
оценъчно. То е асоцирано качество, отношение на обекта към идеала, но
въпреки своята относителност, зависимост от обекта, естетическото
отношение не е произво
03. Красиво и грозно
Съществуват основни и неосновни естетически категории.
Основните са: възвишено и ниско; красиво и грозно; комично и трагично;
изящно и ужасно и т.н.Красивото или прекрасното заема особено място в
системата от категории. Дълго време се е считало, че красотата е понятие,
тъждествено на естетическо, а другите понятия – възвишено, комично, са
частен случай на красивото. Това разбиране не е вярно. Красотата
наистина е централна и универсална естетическа категория, тя има най-
широката сфера на проявление. Съществуват различни възгледи за
красотата. Първата концепция е, че красотата е въплъщение или печат на
Бога. Втората концепция е, че красотата произлиза от душата на индивида

– тя е резултат от чувстване, от проектиране или от претенция. Според
третата концепция, красотата е резултат от съотнасяне на нещата към
човека, към неговата родова мяра. Според четвъртата концепция красотата
е природно свойство.
Гърците са разработили няколко учения за красотата. Те свързват
красотата с реда и хармонията в космоса и търсят математическият израз
на хармонията. Хераклит свързва красотата с огъня, с унищожаването и
възраждането от пепелта, т.е. с движението и противоречието. Платон, в
диалога „Големия Хигий”, пише че прекрасното е присъщо на отделната
вещ, но то може да бъде и общо качество. Според Платон прекрасното е
източник на задоволствие, прекрасни са абсолютните абстрактни форми.
Аристотел дава структурна характеристика на прекрасното – свързва го с
величина, пропорция и ред. Според него прекрасното е онова, което
съответсва на ръста и сетивата на човека. Не може да бъде прекрасен
предмет, който е прекомерно голям или малък. Грозното е късно и
неохотно признато. Гърците трудно допускат грозотията в изкуството –
според тях само красотата е достойна за въплъщение в изкуството.
Аристотел обаче смята, че човек изпитва задоволство от точното и
майсторско изобразяване на неприятни неща.
Теоретически контексти, в които се раглежда грозотата:
-Красотата е универсална – тя е божествено творение, докато
безобразното не се съдържа в битието, а във възприемащия.
-Според Хегел грозното е момент от развитието на идеята за красиво;
грозното не е присъщо на всяко изкуство, а само на романтичното.
-Грозното съществува само като антитез