Политическа система на Италия

РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ „АНГЕЛ КЪНЧЕВ”
ФАКУЛТЕТ „БИЗНЕС И МЕНИДЖМЪНТ”

КУРСОВА РАБОТА
ПО ДИСЦИПЛИНА
ЕВРОПЕЙСКИ ПОЛИТИЧЕСКИ СИСТЕМИ
Тема:
ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА НА ИТАЛИЯ

Изготвил: Карло Джантов Проверил:
Фак. номер: 135283, гр. 44 доц. д-р В.Пантелеев
Спец. ЕМУ, II Курс

Русе,
2015г.
Съдържание:
1. Коя е Италия2. Историческо развитие на Италия до XIXв.3. Италия след Първата световна война4. Италия след Втората световна война5. Фашизъм, антифашизъм и нео-фашизъм6. Италианско социално движение 7. Съвременна политическа система на Република Италия8. Италия и ЕС

1.Коя е Италия

Италия е европейска държава разположена на Апенинския полуостров на юг от Алпите. На север граничи с Франция, Швейцария, Австрия и Словения, като границите й до голяма степен са определени от по естествен път от английския вододел. Южната част на страната включва Италийския полуостров и двата най-големи средиземноморски острова – Сицилия и Сардиния, както и 68 по-малки острова. В пределите на Италия има две малки независими държави: Ватикана в Рим и Република Сан Марино. Столица: Рим Площ: 301 336 км2 Население: 60782 668 (2014г.) Дял от общото население на ЕС: 12% (2014г.) БВП: 1,560 трилиона евро (2013г.) Официални езици: италиански Политическа система: парламентарна република Член на ЕС от: 1 януари 1958г. Места в Европейския Парламент: 73 Валута: член на еврозоната от 1 януари 1999г. Член на Шенгенското пространство от: 26 октомври 1997г. Председателство на Съвета на ЕС: 12 пъти между 1959 и 2014г.
Националното знаме на Италия (наричано още Il Тricolore на италиански) се състои от три еднакви цветни полета – зелено, бяло и червено, подредени в този ред вертикално и има правоъгълна форма. През март 2003г., след 207 години в употреба, цветовете на италианското знаме са определени със закон.
Емблемата на Италианската република (на италиански: Emblema della Repubblica Italiana) е приета като държавен символ на страната официално на 5 май 1948г. Емблемата представлява бяла петолъчна звезда с тънък червен кант по краищата й, която е поставена върху зъбно колело, поставено между маслинова клонка от лявата страна и дъбова – от дясната страна. В долната част на държавната емблема има девизна лента, на която е изписано на италиански Италианска република.

Символика:
Звездата е древен символ и персонификация на самата Италия. Била е символ и на Кралство Италия от 1890 година.
Зъбното колело според Италианската конституция, означава, че Италия е демократична република, основана на труда.
Маслиновата клонка е символ на мира, във и извън страната.
Дъбовата клонка представлява силата и издръжливостта на италианския народ.

В древността на територията на Италия възниква Римската империя, първоначално община на територията на днешен Рим, след това робовладетелски град-държава. Постепенно тя завладява целия Апенински полуостров, голяма част от Европа, крайбрежието на Северна Африка, Египет, Мала Азия и Сирия. Ядрото на древния Рим е областта Лациум, където възникват първите поселения на латини, сабини и др. Сред тях особено значение придобива Рим, основан към 752 – 753 пр.н.е.
През втората половина на IV в.пр.н.е Рим оформя федерация на италийските племена и градове.
От 264 до 133 пр.н.е. Рим води продължителни войни с Картаген, Илирийски, Македонски, Сирийски и др., и се превръща в обширна световна държава.
Установеният от Октавиан принципат (втората половина на I в.пр.н.е.) слага началото на Римската Империя, която достига най-голямо териториално разширение през I в., но след криза в робовладетелската система се разпада на Западна и Източна към средата на III в. През 476г. вождът на германската наемна дружина Одоакър сваля последния император Ромул, което се приема за край на съществуването на Западната римска империя. Източната римска империя (наречена по-късно Византия) съществува още около 1000 години.
През X в. Северна и Средна Италия са присъединеняват към Свещената римска империя. През следващите 2 века Италия е обект на продължителна борба между папите и германските императори и след кръстоносните походи (XI – XIIIв.) възникват градовете Венеция, Флоренция, Милано, Генуа и Пиза.
През 1805г. Италия е завладяна от Наполеон. На Виенския конгрес (1814-1815) е разпокъсана и част от земите й са присъединени към Австрия. Папската държава и Сардинското кралство остават независими.
През 30-те и 40-те г. на XIX в. Широка революционна дейност развива организацията „Млада Италия” начело с Дж. Мацини и Дж. Гарибалди. След неуспеха на революцията опита минава към Сардинското кралство, което заедно с присъединените в 1861г. земи се обособява в единно Италианско кралство.

В Първата световна война Италия участва на страната на Антатата.Тя дава близо 700 хил. убити, 1.5 млн ранени, стотици хил. жертви на „испанската болест”. Има инфлация и безработица. Икономическа криза се засилва от противоречията между индустриалния север и аграрния Юг. Има много политически противоречия и поради страхът от революция се заражда италианския фашизъм.
По това време политическата система на Италия е монархическа. От 1922 водеща роля има Бенито Мусолини. Създава се специален трибунал за борбата с политически престъпления. Системата става еднопартийна след като се забраняват всички партии без фашистката. Вътрешната политика е водена на принципа: „икономии, труд, дисциплина”, а външната на: „мирните договори-добри или лоши трябва да се спазват”.
Установена е тоталитарната диктатура – тоталитарна държава със специфична корпоративна система. Националната фашистка партия (НФП) ръководи държавата и обществото - към нея са прикрепени всички обществени организации, партийната, милицията, синдикатите, както и съдебната система. Класическото Римско право е обявено за неприемливо. Върхът на партията е Големия фашистки съвет (ГФС), който става върховен държавен орган. Изгражда се Корпоративна камара, която замества стария парламент, така на всички слоеве на обществото се дава достъп до политиката. Забранени са стачките.
Фашизмът цели да проникне не само в политиката, но и във всекидневни живот. Наблюдава се насока към възвръщането на величиесто на Древния Рим и създаването на една могъща колониална империя.
Известни политически личности – Франческо Нити, Виторио Орландо, Бенито Мусолини, Амадео Бордига, Джовани Джолити, Пиетро Нени, Иваное Бономи и Джакомо Матеоти.

Антифашизмът е убеждение, нагласа или движение за противопоставяне на фашистки идеологии, групи или организации. Може да бъде както политическо движение, така и лична убеденост. Привържениците на антифашизма изповядват различни идеологии, от крайно леви до умерено десни. Антифашистите по света се делят най-вече на две крила – либерално и войнстващо. Либералното крило е предимно от привърженици на парламентарната демокрация и на капитализма, докато войснтващото крило е съставено от хора привърженици на комунизма и анархизма. Либералното крило акцентира на интелектуално привопоставяне на фашизма, докато войнстващото смята, че е необходима постоянна въоражена съпротива срещу фашистите.
Неофашизъм е термин обрисуващ обсег от движения изникнали след Втората световна война, които проявяват значителни елементи на фашизъм, като адмирации към Хитлер, Мусолини и прочее. Обикновено включва ултранационализъм, популизъм, традиционализъм, анти-комунизъм, анти-марксизъм и опозиция на парламентарната система и либералната демокрация. Някои режими след Втората световна война са описани като неофашистки поради техния авторитарен характер, а понякога и поради техния интерес и симпатия към фашистката идеология и ритуални.

Италианското социално движение е неофашистка и след-фашистка политическа партия в Италия. Създадена е през 1946г. от поддръжници на Бенито Мусолини, които са имали участие в Националната Фашистка Партия. Била е 4-та по големина в Италия в началото на 60-те години на XXв. Неформално подкрепя християндемократите в края на 40-те и началото на 50-те, и споделя анти-комунистка идея. Политическата програма винаги е била неясна, винаги е акцентирала върху социалните ценности, законност и ред, и социална враждебност към малцинствата и гражданските свободи. Застъпва се към централизацията с президентска форма на управление, а не прехвърляне на правомощията на регионите. Въпреки, че през повечето време е била заета с дебати относно фашизма и антифашизма, партията се дистанцира от това в началото на 1990, и се съсредоточава върху проблемите на съвременна Италия. Видни имена: Артуро Микелини, Джордио Алмиранте и Джанфранко Фини.

Италия е демократична, парламентарна република с многопартийна система съгласно Конституцията, приета на 1 януари 1948г.
Държавен глава на Италия е президентът, който се избира за 7 години с тайно гласуване от Парламента и представителите на регионите. Изпълнителната власт се упражнява колективно от Министерски съвет, оглавяван от председател. Министерският съвет се назначава от президента, но трябва да бъде одобрен от двете камари на Парламента.
Основният законодателен орган в Италия е двукамарният парламент, като Министерския съвет също има ограничени законодателни правомощия. Всеки закон трябва да получи одобрението и на двете камари – Камара на депутатите с 640 представители и Сенат, включващ 315 избрани и малък брой пожизнени сенатори. Изборните представители и в двете камарли се избират с пряко гласуване. Техният мандат е с продължитенот 5 години, но в историята често са провеждани предсрочни избори, поради невъзможност за съставяне на правителство.
Съдебната власт е независима от изпълнителната и законодателната. Правната система на Италия се основава на римското право в интерпретацията на Наполеоновия кодекс. Последна съдебна инстанция при повечето спорове е Върховният касационен съд. Конституционният съд следи за съответствието на законите с Конституцията. След 18 юни 1946 първото републиканско правителство е съставено от християндемократи, комунисти и социалисти. В 1947г. министър-председателя Де Гаспери отстранява комунистите и социалистите и съставя еднопартийно християндемократическо правителство. Във всички последвали правителства християн- демократите участват в коалиции със социалисти, социалдемократи, републиканци или самостоятелно.
От края на 1960г. до началото на 1980г. страната преживява период, наречен годините на Оловото, характеризиращ се с икономическа криза (особено след петролната криза през 1973г.), широко разпространени социални конфликти и терористични кланета, извършвани от опозиционни екстремистки групи, с предполагаемото участие на САЩ и съветското разузнаване. Годините кулминират с убийството на лидера на християндемократическата партия Алдо Моро през 1978г. и касапницата на ЖП гара Болоня през 1980г., когато са загинали 85души.
През 1980г. за първи път от 1945г., две правителства са водени от не християндемократически премиери: един либерал (Джиовани Спадолини) и един социалист (Бетино Кракси); християндемократите останали обаче в основната правителствена партия. По време на правителството на Кракси, икономиката се възстановява и Италия става петата по големина индустриална нация в света, получаваща право на достъп до групата Г-7. Въпреки това, в резултат на неговите разходни политики националния дълг минава 100% от БВП.
В началото на 90-те години, Италия е изправена пред сериозни предизвикателства като политическа парализа на избирателите, огромен публичен дълг и засилване на корупционната система известна като Танджентополи, разкрита от разследването „чисти ръце”, което изисквало радикални промени. В този скандал участват всички основни партии, но най-вече тези в правителствената коалиция: християндемократите, които са управявали в продължение на 50 години, която в последствие е разпусната и разделена на няколко фракции. Комунистите се преорганизират като социално-демократична сила. През 10-годишния период от 1990 до 2000г. Италия влиза в период на икономическа стагнация, управлявана от дясноцентристка (контролирана от Силвио Берлускони) и лявоцентристка (водена от универститетския преподавател Романо Проди) коалиции.
Бивши