Религиозното изкуство по българските земи 11 - 20 век

Заглавие /title/: Религиозното изкуство по българските земи в
НатлиоПt,,Вжнt:аit

Автори /authors/: Надя Петрова, Виржиния ПенчеваСтоянова, Гриша Кубратов,
Зорница Станева, Миглена Молхова
Съветници /advisors/: Красен Бербенков, Галина Генчева, Елена Хараламбиева


/description/ Целта на курса ще бъде да представи в детайли специфичните насоки, в
vдорднцзнзнме8гогеиднмзиолод80дрдно8voцргдн5днr4илемцvорзн8зяонгн5змодбен99/:;нгек.
Курсът започва с теоретична част представяща информация относно избраните
направления на развитие, които са оказали въздействие върху еволюцията на
изкуството на за избрания период от 10 века. Курсът ще продължи с практическа част,
която отново ще се състои от отделни глави, всеки от които ще предлага практическа
информация във връзка със съответната засегната тема в предходния теоретичен
модул. Последната част на курса ще включва интерактивна част, в която учители и
ученици ще имат възможност да публикуват материали и коментари по обсъден ите в
предишните два модула теми.

Модул 1 /module 1/: Заглвлие л/аtлеile/:ПtНиtдягвПтeiл/аtеарлt:tНатлиоПt,,Вжнt
век – теория

Модул 2 /module 2/: Основни практически аспекти на българското религиозно
изкуство

Заглавие на главата: Влияние на византийското изкуство върху държавите
на Балканите и Азия /Грузия/
Иконопис, от „
икона“ (http://en.wikipedia.org/wiki/Icon) и „изписвам“ (рисувам) е вид
изобразително изкуство (http://en.wikipedia.org/wiki/Visual_arts) тясно свързан с
християнството (http://en.wikipedia.org/wiki/Christianity) и разпространен най7вече в
източноправославния свят. В античността с понятието „εικών“ („икон“) са обозначавали
обикновените изображения (на философи, владетели, атлети, куртизанки) за да ги
разграничат от изображенията на божества. В християнската традиция терминът е
придобил противоположно значение. Според легендата за цар Авгар
(http://bg.wikipedia.org/wiki/Абагар), разказана от епископ Евсевий Кесарийски
(http://en.wikipedia.org/wiki/Eusebius_of_Caesarea), първообраз на всички икони е
ленената кърпа („Убрус“) (http://en.wikipedia.org/wiki/Image_of_Edessa) с която Христос
подсушил лицето си. Този разказ утвърждава божествения, неръкотворен произход на
иконописното изкуство.
Корените на иконописта са в ранно християнската епоха (3 — 5 век). Най7древните
изображения от този род са открити в подземните галерии (катакомби) обитавани от
християни преди утвърждаването на християнството като официална религия в
Римската империя (http://en.wikipedia.org/wiki/Roman_Empire) 7 313 г. В катакомбата
„Присцила“ е запазено изображение представящо кърмещата Богородица което
впоследствие ще се превърне в иконографската композиция „ Богородица
Млекопитателница“. Някой антични сюжети биват преработени и получавайки нова
трактовка поставяйки началото на този нов тип изкуство. Добре известната жанрова
статуетка „Добрият пастир“ се превръща в изображение на Христос връщащ в
правата вяра заблуден мирянин. Предполага се, че изображението на свети Георги
(http://en.wikipedia.org/wiki/St._George) побеждаващ дракона се корени в Аполоновата
победа над Питон.
Едни от най7ранните образци на иконописта запазени до днес са изпълнен и в
енкаустична техника. Те произхождат от синайския манастир „Света Екатерина“
(http://en.wikipedia.org/wiki/Saint_Catherine's_Monastery,_Mount_Sinai) в Египет и датират
от 5 — 7 век. В тях все още е запазена пластичната моделировка характерна за
античното изкуство. Стилът, техниката, както и областта от която произхождат
отвеждат към традициите на фаюмският портрет.
Важна роля в процеса на формиране и развитие на иконописта изиграва зародилия се
във Византия (http://en.wikipedia.org/wiki/Byzantine_Empire) през 8 век спор относно
каноничността на този род изображения. Привържениците на иконите
(иконопочитатели) твърдят, че няма нищо еретично в изобразяването на Христос
(http://en.wikipedia.org/wiki/Jesus). Противниците (иконоборци) смятат иконите за вид
идоли, а почитането им — за идолопоклонничество. Спорът прераства в истинс ка
война, проточила се от 726 до 843 г. и има донякъде политически характер. Един от
отявлените иконоборци е император Лъв III Исавър
(http://en.wikipedia.org/wiki/Leo_III_the_Isaurian). В периода на неговото управление са
унищожени множество икони, стенописи (http://en.wikipedia.org/wiki/Fresco) и мозайки
(http://en.wikipedia.org/wiki/Mosaic) и заменени с изображения на кръстове, геометрични
и растителни орнаменти. Човешки изображения са допускани само в светск ата
живопис. Иконоборци са и императорите Константин V
(http://en.wikipedia.org/wiki/Constantine_V) и Теофил
(http://en.wikipedia.org/wiki/Theophilus_(emperor)), както и цариградският патриарх
Никита. Видни защитници на иконопочитанието са Йоан Дамаскин
(http://en.wikipedia.org/wiki/John_of_Damascus) и Теодор Студит. Иконоборството среща
силна съпротива от страна на обикновеният народ и голяма част от духовенството.

Когато то е лишено от поддръжката на императорите7 иконоборци е победено и
отхвърлено.
Иконоборски схващания се откриват в идеите на богомилството
(http://en.wikipedia.org/wiki/Bogomilism), жидовстването и други ереси, отричащи
свещената същност на иконите.
В епохата на иконоборството съществува кратък период, в който иконопочитателите
надделяват (787 — 815 г.). В Никея (http://en.wikipedia.org/wiki/Nicaea_(city)) е свикан
Седмият вселенски събор (известен изкуствознанието и като Никейски събор), на който
се определя кое е позволено и кое не при иконописните изображения. Създаде ните
канони са наложени реално едва в 11 век и определят цялото по7нататъшно развитие
на иконописта.
е тази, която налага иконописното изкуство, създава основните му правила, определя
тенденциите му. Разпространявайки православието и налагайки културата си сред
околните народи тя им предава и иконописните си традиции. Българската, сръбската,
руската, румънската иконопис са силно повлияни от Византия, което не им пречи да
имат свои характерни особености. Влияние Византия оказва и върху средновековното
западноевропейско изкуство, особено върху венецианското.
Основни етапи в развитието на Византийската иконопис са:
• Юстинианов ренесанс (6 — 7 век)
• Иконоборски период (8 — 9 век)
• Иконопис на Македонската династия (9 — 10 век)
• Иконопис от периода (10 — 12 век)
• Палеологов ренесанс (13 — 14 век)
До ренесансовата епоха византийската иконопис оказва силно влияние върху
западното изкуство, най7вече в Италия. Творчеството на сиенеца
Дучо ди Буонинсеня
(http://en.wikipedia.org/wiki/Duccio) и флорентинския майстор Чимабуе
(http://bg.wikipedia.org/wiki/Чимабуе) е характерен пример в това отношение. Особено
силно е византийското влияние във Венеция, която поддържа тесни тъ рговско
политически връзки с Византия и Източна Европа. Тук то се запазва дори когато
останалото италианско изкуство тръгва по друг път на развитие. Украсата на
екстериора и интериора на катедралата „ Сан Марко“ са чудесен образец на
византийско изкуство и иконопис.
Българската иконопис 7 Появява се в средновековното българско изкуство с приемане
на християнството през 864 г. и има за първообраз византийската иконопис, но на
места тя се смесва със съществуващите традиции. Уникални са керамичните икони на
Плисковско–Преславската култура ( http://bg.wikipedia.org/wiki/Плисковско7
Преславска_култура). За основа се използва пано от керамични плочки върху които се
рисува с ярки бои. Изразните средства са плоско декоративно петно и контур.
Закръглените, живи лица се различават от съвременните им византийски образци.
Поради крехкостта на материала, до нас са достигнали малко произведения на този
стил, при това във фрагментарен вид. Сред относително запазените произведения е
известната керамична икона „Свети Теодор Стратилат“.
В епохата на Втората българска държава
(http://en.wikipedia.org/wiki/Second_Bulgarian_Empire) в иконописта съществуват две
основни течения: народностно и дворцово. Първото е свързано с народните традиции
а второто произлиза от живописта на Търновската художествена школа

(http://en.wikipedia.org/wiki/Painting_of_the_Tarnovo_Artistic_School) и е повлияно от
Палеологовия ренесанс. Сред най—известните образци на българската иконопис от
периода са двустранната икона „ Богородица Катафиги и свети Йоан Богослов“
(„Погановската икона“) от 1396 г., „Богородица Елеуса“ — двустранна икона
произхождаща от Несебър (http://www.ancient7nessebar.org/) (13 — 14 век), „Богородица
Одигитрия„, от Несебър, с богат сребърен обков.
Във времената когато България е част от Османската империя
(http://en.wikipedia.org/wiki/Ottoman_Empire), иконописта заедно със славянската
писменост и християнството спомага за съхраняване на народностно самосъзнание на
българите.
Известен български иконописец от 16 век е свети Пимен Зографски
(http://www.pravoslavieto.com/life/11.03_sv_Pimen_Zografski.htm).
Един от най често срещаните персонажи в българската иконопис е свети Иван Рилски
(http://en.wikipedia.org/wiki/John_of_Rila).
Възраждането носи обновление в иконописта. Новият стил е близо до народни те
традиции, без да влиза в противоречие с каноните на жанра. Ярки, жизнерадос тни
цветове, персонажи в съвременни на епохата костюми, често изобразяване на
български царе и патриарси — светци (позабравени в епохата на османското
владичество) са сред отличителните белези на възрожденката иконопис. Зараждат се
нови школи: Самоковската, Тревненската, Дебърска и други. Сред изтъкнатите
иконописци на епохата са Захарий Зограф, Никола Образописов
(http://www.dveri.bg/content/view/4143/130/), Станислав Доспевски
(http://www.aba.government.bg/bg/Ek/Archive/ek_archive/ek4_00.pdf). За разлика от
предходните времена, възрожденските зографи рядко са духовни лица.
Християнизацията на България през ІХ в. слага началото на системните б ългаро7
грузински църковни и културни връзки. Най7ранното известно българско сведение за
тях се намира в Пространното житие на св. Константин7Кирил Философ. То споменава
“иберийците” сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на
родния си език. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил
спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден
(Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг
ал Кабир. Когато св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия,
там също се намира грузинският светец Иларион. Петербургските филолози М. И.
Привалова и Г. М. Прохоров стигат до извода, че глаголицата е мисионерска азбука,
чиято структура и функция има преки успоредици в църковното грузинск о писмо
(хуцури) и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата и хуцури поразително
си приличат, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38740). Общата система на
построяване на азбуките е еднаква, защото „корелативните звуци на речта се
представят чрез видоизменяне на един и същ знак”. Буквите имат цифрово значение
за разлика от кирилицата, в която такова значение имат само буквите, заимствани от
гръцката азбука. Немският историк Готфрид Шрам също е на мнение, че св