Теория на изкуството - лекционен курс

1

Теория на изкуството
лекции
проф. Нина Христова
за студенти от специалностите „Изобразително изкуство” и „Промишлени изкуства –
мода” във Факултета по изкуствата и „История” в Правно-исторически факултет ,
2015/2016 г.

По: Христова, Н. Теория на изкуството като теория на пластическия образ, С. 1998.
Включени са и текстове от:
Христова, Н. Увод в зкуствознанието, С. 2013 /за студенти от Факултета по изкуствата,
които нямат в учебния план дисциплината Увод в изкуствознанието и музеознанието/
Христова, Н. Образът на историята в историята на изкуството, 2006
Текстовете са актуализирани.

1. Въведение. История на изкуството, теория на изкуството и
художествената критика

Терминът “изкуствознание” се появявя сравнително късно, в началото на 20 в., и
с него се означава:
- наука за изобразително изкуство, архитектура, театър, музика;
- наука предимно за изобразително изкуство и архитектура; това по-тясно разбиране е
отразено в “Енциклопедия на изобразителните изкуства в България” (1989 г.); науките
за другите видове изкуство приемат съответно названията “театрознание”, “музикозна-
ние”.
В научните сфери липсва общоприета позиция за структурата на
изкуствознанието. Тя се уточнява обикновено в подтекста на дадено изложение. Ще
приемем, че изкуствознанието е наука за изобразително изкуство (за пластични
изкуства, ако ползваме по-ново наименование) и архитектура, състояща се от три
поддисциплини:
- история на изкуството;
- художествена критика;
- теория на изкуството.
Историята, теорията и художествената критика се разграничават по кръга факти,
с които работят и с отношението към тях. История на изкуството изследва художестве-
ни произведения от миналото, отстоящи на времева дистанция. Нейното отношение
към фактите е отношение на максимална обективност в проучването на отделни
произведения, на творчеството на даден художник или на исторически период.
Една картина, представляваща материален предмет, може да се разглежда като
изделие на човешката ръка или артефакт. Артефактът съдържа в себе си художествена
структура, материализирана от автора. Когато зрител (публика) я възприема, възпро-
извеждайки я в определена степен, се стига до разширено битие на артефакта, до
художествен факт. Тъй като артефактът е обективна материална предметна даденост, а
художественото възприятие е субективен процес, обективното и субективното са
неотделими в цялостта на художествения факт. В определени случаи историкът
изследва материалния предмет-артефакт, а в други - художественото възприятие.
“Пластични изкуства“, “пространствени изкуства“ и “изобразителни
изкуства“ са названия, използвани днес свободно за означаване на една и съща
даденост. Към тях се добавя и най-новото, визуални изкуства, предпочитано от едни и
оспорвано от други, но удожбно за глобалната продукция на художественото и куази-
художественото. Пластични и визуални претендират за всеобхватност за различна

2

даденост, ограничена при първото и безгранична при второто. Разширяването на
художествения свят, както и проникването му в други, извънхудожествени сфери,
довежда до неясни граници между изкуство и неизкуство. Днес на практика почти
всички предмети и действия от действителността в определени условия се превръщат в
художествени факти. Границите между изкуство и не-изкуство в общия свят на
видимото изобразяване са размити и разместващи се до критич ни точки.
Изкуствознанието не разполага с опорно определение за изкуство, способно за
универсално приложение в необхватната наличност от творби на миналите епохи и
съвременността. Историческото разглеждане на изкуството по-скоро представя какво е
изкуство чрез неговите практически проявления. Сред стотиците съществуващи
определения за изкуство можем да направим избор по-скоро на основата на духовна
солидарност, отколкото чрез обективни критерии. Ервин Панофски определя творбата
на изкуството като “създаден от човека предмет, изискващ да бъде преживян
естетически“
1
. Това определение, разведряващо в своята благоразположеност, раз-
граничава произведението на изкуството чрез естетическото преживяване на зрителя и
така се приспособява към многообразието от творчески концепции и нововъведения в
съвременното изкуство, центрирайки ги в зрителското възприятие.
Eстетиката, която по традиция се заема с въпроса какво е изкуство, днес
изглежда, че вече се е отказала от него. Философията също се освобождава от
необходимостта да даде определение за изкуство. Ханс-Георг Гадамер приема
понятия като изкуство, история, творчество, стил, символ за саморазбираеми,
криещи в себе си една пълнота от историческа предметност, която трудно може да
бъде изчерпана накъсо.
2
Понятията “образ“ и “изображение“ (както и понятието
“картинен образ“ като по-тясно от “образ“) му служат, за да изясни природата на образа
и преди всичко неговата онтология. Изкуствознанието практикува какво е изкуство
като участва чрез художествената критика в съвременните процеси: утвърждава
определена продукция като изкуство, отминава друга или просто не я включва в
пределите на интересите си. Предпочита прагматични критерии за принадлежност на
едно произведение към сферата на изкуството, каквито се съдържат в тъй наречената
институционна теория, съгласно която една даденост се явява изкуство, ако е получила
признание, че е изкуство от социалния институт, наречен художествен свят (състоящ се
от художници, критици, музеи, галерии и т.н.).
Художествената критика проучва фактите от настоящето битие на изкуството. За
разлика от историята, която се стреми към обективност, критиката се опира на
субективно отношение. Нейната цел е да прецени дали една даденост, претендираща да
е изкуство (произведение или група произведения) е наистина изкуство или не, да
интерпретира качествата и стойността на тази даденост. През последните десетилетия
художествената критика не се ограничава с тази традиционна цел (а в много случаи
дори я игнорира), предпочитайки да поема прогнозиращи функции и да участва с
различни средства в проектирането на нови художествените факти и прояви.
Теорията на изкуството е все още с неуточнен обем и с размити граници.
Според някои автори естетиката е и обща теория на изкуството, а отделните
изкуства имат свои отделни теории, занимаващи се с конкретните закономерности
на даден вид изкуство. Естетиката и изкуствознанието изучават изкуството от
различни позиции. Едни и същи проблеми интересуват и естетиката, и изкуство-
знанието: генезисът на изкуст вото и ранните изобразителни форми,
художественото възприятие и творческия процес, стилът в изкус твото,

1
Панофски, Е. История на изкуството като хуманитарна дисциплина. - В: Панофски, Е. Смисъл и
значение в изобразителното изкуство, С. 1986, с 59
2
Гадамер, Х.- Г. Истина и метод. Плевен 1997, с. 25

3

съдържание и форма в изкуството, пространството и времето в художественото
произведение, класификацията на изкуствата. Изкуствознанието заимства от
естетиката някои общи теоретични постановки, подходи, понятия. Много често
научните методи на изкуствознанието се съчетават с философски методи. В
зависимост от насочеността си, конкретното познание за дадено произведение или
за група произведения преминава в сферата на естетическата мисъл. Различията
между двете науки се осъзнава по-отчетливо от естетите и философите, отколкото
от историците на изкуството, предпочитащи най-често свободно да преминават
между изкуствознанието и естетиката. Естетиката поставя въпросите какво е
изкуство и какво е красиво и се занимава с най-общите закони на художественото
творчество, характерни за всички видове изкуство, а изкуствознанието изследва
конкретни видове изкуство - живопис, скулптура, архитектура - и закономернос-
тите в тяхното историческо развитие или в свойствата на образа, присъщ за
дадения вид изкуство.
Историята на изкуството се гради на основата на чистата история,
ползвайки нейните познания като база и нейния инструментариум. Първите катедри
по история на изкуството възникват през ХІХ в. в историческите и историко-филологи-
чески факултети и институти, а историците на изкуството получават най-често
историческо образование. Известно е, че историчността на съзнанието е едно от
големите постижения на интелекта. Историкът на изкуството действа в рамките на
завършеното време на един отрязък от миналото; той реконструира художественото
възприятие на епохата, която изследва, съзнавайки, че неговото собствено време и
собствено възприятие са различни. История на изкуството изисква наблюдение
отстрани, но и наблюдение отвътре. Първото е класическо изискване за историята на
изкуството, а второто е присъщо на художествената критика, но влиза в състава на
историческата реконструкция. Научният характер на историческото познание и
оценъчният характер на художественото познание са противоречиви, но и допълващи
се и като такива се използват в съвременната методология на история на изкуството.
Историята на изкуството като хуманитарна дисциплина работи с художествени
факти, заявени и признати в някакво тяхно осъществено битие. Но историята на
изкуството може да се разглежда и като история на неосъщественото, на оставеното
встрани. Такава идея развива Игор Илин (1904 - 1961), историк и педагог. Неговата
теза е, че за историята на изкуството еднакво важен фактологически материал е това,
което се е осъществило и това, което не се е осъществило (в “Неосъщественото в
изкуството като проблем”, 50-те години на 20 в.):

“Всяка определеност изключва, всяка насоченост оставя встрани, всеки подбор
отхвърля. Да се върви, значи да се минава покрай! Ето защо извършването в изкуството
означава неизвършване на нещата, останали встрани – на всичко това, което лежи
извън кръга от проблеми и възможности на веднъж приетото, установеното направле-
ние. В този смисъл “неизвършването” е твърде специфично за даден вид изкуство и е в
състояние да хвърли светлина върху тенденциите в него. Говорейки за неосъщест-
веното, неизвършеното, отхвърленото, оставеното встрани, ние говорим не за нещо
случайно, незначително от гледна точка на историята на изкуството, а напротив, за
самата природа на изкуството, разкриваща се сега от обратната страна.
Неосъщественото “покрай” и “редом” се оказва пълно със смисъл и значение. И ако в
процеса на своето многовековно развитие не един път човечеството се е връщало към

4

Античността или Възраждането, към примитивите или Средновековието, не се ли е
връ