Въведение в психоалаизата

1 ЗИГМУНД ФРОЙД
ВЪВЕДЕНИЕ В
ПСИХОАНАЛИЗАТА
Превод: Маргарита Дилова
chitanka.info

2 Славата на Зигмунд Фройд придоби митологични измерения. В
нея никой не се съмнява. Различията се отнасят само до преценката
доколко тя е заслужена и в противоположните обяснения, които й се
дават: пророк или мистификатор, гений или шарлатанин, гневен
изобличител или хитър конформист, жрец на истината или съчинител
на нови митове, велик хуманист или мизантроп, революционер или
реакционер…

3 ЛЮБЕН НИКОЛОВ
ЗИГМУНД ФРОЙД: МЕЖДУ БУНТА И
ПРИМИРЕНИЕТО
Отношението към Фройд е толкова знаменателно за
съвременната културна епоха, колкото и самото му учение. Нестроен,
но мощен хор от гласове слави името му или го хули. Между тези два
полюса са малобройните групи от учени, които, запазвайки критичната
дистанция, се опитват да откроят действително значимото в неговите
идеи, макар че се различават значително в оценката на обема и
степента на това, което смятат за значимо. Името и внушенията на
Фройд упражняват влияние върху съзнанието и дори върху съдбата на
огромно множество хора, които не са прочели и един ред от него.
Славата му придоби митологични измерения. В нея никой не се
съмнява. Различията се отнасят само до преценката, доколко тя е
заслужена, и в противоположните обяснения, които й се дават. Пророк
или мистификатор, гений или шарлатанин, гневен изобличител или
хитър конформист, жрец на истината или съчинител на нови митове,
велик хуманист или мизантроп, революционер или реакционер…
Митологизирането му продължава благодарение на пристрастното
усърдие на двете противоположни позиции. Но всичко това несъмнено
свидетелства поне за две неща. Първо, че идеите на Фройд засягат
дълбоко самочувствието и идентичността на съвременния човек;
страстите стават разгорещени и непримирими винаги, когато се
засегне самоличността на човека. Второ, че учението на Фройд е
оригинален и ярък израз на най-дълбоки духовни движения на епохата;
силата на неговия глас не е в това, че е единствен и самотен, а защото е
един от гласовете, чрез които говори и се самоизразява нашата
културна епоха. Фройд създава учение, за да отговори на най-
характерния за тази епоха стремеж — стремежа да се изгради нов
образ на човека. Всяка цивилизация се отличава по образа на човека,
който се вгражда в нейната структура и във всяка нейна клетка. Този

4 образ е не само представа, идея, познание за човека. Това е образ
оценка, образ отношение към човека. Той придава смисъл и дава
оправдание на насочеността на обществените усилия, на обществения
ред или на неговото променяне.
Скалата на ценностите в различните цивилизации винаги се е
изграждала върху два принципа, които могат да се сближават до
степен на сливане, но могат да се раздалечават до степен на
противостоене. Това са принципите на „хуманността“ и на
„социалността“. Сливането и противопоставянето на хуманното и
социалното не е въпрос само на възгледи. Това е една от реалните
драми в развитието на човешката цивилизация и може би най-
дълбоката от тях. Стремежът за проумяването и надеждата за намиране
на щастлив изход от тази драма се превърна във фундаментална
характеристика на последния век от второто хилядолетие след Христа.
Този стремеж се проявява както в мощни социални движения, така и в
търсенията на научната мисъл. Впрочем също така характерна
особеност на двадесетия век е възстановената традиция на
Просвещението да се търси научно — рационално обосноваване на
обществените и човешките ценности. В тази връзка възкръсна в
модерна форма, под множество нови научни имена вековечният
проблем за „природата на човека“.
Основните научни теории за личността през нашия век, освен
„чисто познавателните“ си задачи решават в теоретична форма и
проблема за обосноваването на човешките и социалните ценности.
Затова някои от тях придобиха характер не само на теоретични
системи, а на „учения“. Ученията се стремят не само да разкрият
тайната на отношенията между човека и обществото, но и да дадат
насока и тласък на развитието или преобразуването на тези отношения.
Затова на психоанализата наистина приляга определението „учение“.
Фройд сам нарича психоанализата „движение“. Дали в това влага нещо
повече от „научно“ движение, например „културно“, „духовно“ или
„социално“ движение, е сложен въпрос. Но няма никакво съмнение, че
Фройд искаше да даде нов образ на човека и да осветли поновому
отношенията му с обществото. Няма никакво съмнение също така, че е
държал извънредно много на това негово дело да се гледа като на
извършено с чисто научни средства. Значи ли това, че е бил
безразличен към възможните културни и социални последици от

5 евентуалното приемане на неговия възглед за човека и за отношенията
между личността и обществото? Този въпрос разделя мненията както
на неговите почитатели, така и на неговите хулители. С позитивен знак
от първите и с негативен знак от вторите и в двата лагера има хора,
които виждат във Фройд преди всичко месията, и други, които виждат
в него безстрастния изследовател, който не се интересува от
последиците на прогласяваните открития. Но това е въпрос не само за
субективните намерения и следователно за личността на Зигмунд
Фройд. Това е въпрос за културния и социалния СМИСЪЛ на неговото
учение. Именно интуитивното или осъзнатото проникване в този
смисъл определя според нас цялата гама от противоположни и
противоречиви начини на отнасяне към Фройд и психоанализата.
Нашите усилия в следващите страници ще бъдат опит да се
проникне в различните пластове на социокултурния смисъл на
Фройдовите открития в науката. След толкова подобни опити,
предприемани по света от десетилетия, ние имаме куража да изкажем
свои виждания само поради едно основание. Фройд и интерпретациите
на неговото учение досега съставляват внушителна част само от т.нар.
„западна култура“. В т.нар. „социалистическа култура“ фройдизмът бе
превърнат в официално табу. Но както поради ограниченията, които
правят забранения плод по-изкусителен, но и по-деформиран в нашето
въображение, така и поради други неведоми влияния, участвали по
парадоксален начин във формирането на догматичните предразсъдъци,
нашата култура изстрада по особен начин фройдизма. Освен това,
проектирайки основните идеи на Фройд за цивилизацията, обществото
и човека върху съдбата на нашите общества, ние сме в състояние да
забележим потвърждения и опровержения на тези идеи, които могат да
убегнат на западния изследовател. Основният проблем на фройдизма и
може би на цялото модерно обществознание — отношението между
социалното и хуманното — премина през практически исторически
перипетии, които съставляват уникален социален и човешки опит. Този
опит формира и по-различна чувствителност по отношение на учения
от типа на фройдисткото, позволява идеите им да се прочетат по-
различно в новия социален контекст, в който попадат.
Най-важният, но и най-сложният въпрос за социокултурния
смисъл на Фройдовото учение се отнася до неговите хуманистични
измерения.

6 Въпросът е наистина толкова сериозен и заплетен, че Томас Ман
е сметнал за наложително да напише специална студия, за да
предварди евентуални реакционни злоупотреби с идеите на
психоанализата. Предупрежденията, които писателят прави през 1929
г., и днес предизвикват тревожно внимание.
Винаги, отбелязва Т. Ман, е съществувала ретроградната
неприязън към живота, който продължава напред, и тя винаги се е
стремяла да го задържи и да върне старото. Но докато по-рано старото
искаше да си бъде старо и не се колебаеше да хока новото, днес то иска
да заеме мястото на новото. За да изглежда привлекателно, старото и
грохналото се преоблича в революционни одежди. Най-удобни за
такова дегизиране се оказват идеите на новата наука, която
действително извършва революция срещу духа, като „възвестява
посланието на най-долния слой на душата, на безсъзнателното, на
динамиката на нагоните, на чувствеността — все едно коя ще е думата,
с която ще опишем природно — демоничното — и като се изказва за
духа пред храма на живота колкото укорително, толкова и
непочтително“. Но докато за изследователите, продължава Т. Ман,
песимизмът, който съпровожда изваждането на показ на тъмната
страна на душата, е оправдан и нужен като средство в работата по
създаването на една нова, по-задълбочена картина на света и човека, то
за враждебните на духа ретрогради то е средство за постигане на
разочарование в хуманността. За тях е важно „в сърцата да бъде
унищожена и последната вяра в бъдещи и обновители цели“, да се
дискредитира тя като плиткоумно и демодирано, изостанало от
времето си просветителство… Това става много просто. Щом духът е
само немощен враг на живота, тогава природа, нагон, стихия, инстинкт
са всичко, на което се държи светът, а щом това откритие е най-новата
дума, тогава наистина ново и свежо е всичко старо, всичко доразумно,
всичко, което стои по-ниско от разума, то е истинното, то е това, което
ще донесе спасение… Това е реакцията като революция, голямото
връщане назад, лъснато и разкрасено като стремително движение
напред.
Томас Ман смята, че психоанализата обаче е такава форма на
модерния ирационализъм, която се отличава с толкова силна вътрешна
хуманистична насоченост, че категорично устоява срещу всяка
реакционна злоупотреба. Това учение „може да бъде наречено

7 антирационално поради изследователския му интерес, отдаден на
нощта, на съня, на нагона, на доразумното; но то съвсем не
възнамерява да се превърне заради този си интерес в слуга на мрака,
на екзалтираната фантазия, на регреса“. Това учение е подчинено на
хуманистичната същност на лекарския морал, на „стремежа да се
възстанови човешкото, като се превъзмогне страданието и се отстранят
смущенията и деформациите, които то е нанесло… При цялата полза,
която познанието за живота получава от изследването на онова, което е
покрито с мрак, на първо и последно място стои въпросът за
избавлението и излекуването, за «просветлението» в най-човечното
значение на тази дума — тоест то се определя от лекарската идея на
анализата“
[1]
.
Наистина психоанализата се ражда и вдъхновява от надеждата за
изцеление на душевни страдания. Но има доста основания да се
постави въпросът, дали идеите за човешката природа, до които достига
Фройд към края на теоретическото развитие на учението, запазват
някаква убеденост в „излечимостта“ на човешкия род.
Според Ерих Фром, един от най-проникновените и критични
тълкуватели и продължители на делото на Фройд, последните
открития на учителя за агресивната същност на човека довеждат до
конфликт между Фройд теоретика и Фройд хуманиста. Теоретикът
достига до заключението, че човекът има само алтернативата между
това да разруши себе си (бавно, чрез болестно състояние) или това да
разруши другите; или, казано по друг начин, между това да причини
страдания или на себе си, или на другите. Хуманистът се бунтува
срещу идеята за тази трагична алтернатива.
[2]
Така представена, въпросната алтернатива изглежда по-скоро
ужасна и отблъскваща, отколкото трагична. По-нататък ще обсъдим
обстойно въпросите кога, как и защо се бунтува Фройд. Ще се спрем и
на опитите на Фройд да намери някакъв изход от песимистичната
перспектива, произтичаща от възгледа му за природата на човека. Тези
опити той прави в знаменитото си писмо отговор до Алберт Айнщайн
през 1932 г. „Защо война?“. В тях Ерих Фром вижда доказателства за
това, че ученият търси начин да примири теоретическите резултати с
хуманистичните си стремежи и да види в по-благоприятна светлина
бъдещето на цивилизацията и свързаната с нея участ на човека.

8 Но тук трябва да отбележим, че самият Фройд е поискал да
изпревари подобни възможни тълкувания и да заяви, че личното му
отношение към хуманистичните ценности няма място в логиката на
научните му анализи. Последните се подчиняват само на стремежа за
разкриването на истината за изследвания предмет. Нещо повече, той
демонстративно отказва да сподели ценностните си предпочитания и
се обявява за абсолютно безпристрастен, когато възникне въпросът за
цивилизацията и човека като ценности. „Поради много и разнообразни
причини аз съм извънредно далеч от намерение