Забравеното лекарство , авт. арх. Серафим

Архимандрит Серафим (Алексиев)
Забравеното лекарство
Съдържание
Богатият пътник
Грехът
Забравеното лекарство
Съображения против изповедта
Правила за спасителна изповед
Какво трябва да правим преди да идем при изповедника?
Какво трябва да правим когато сме при изповедника?
Какво трябва да направим когато излезем от изповедника?
Плодовете на истинската изповед
Заключителни въпроси
Използувана литература
БОГАТИЯТ ПЪТНИК
В едно затънтено, китно балканско селце пристигнал на лятна почивка чуден странник.
Той бил много богат човек. Пътувал сам, бил доста уморен и искал час по-скоро да
намери място, дето да отседне, за да си почине. Намерението му било да ощастливи
ония хора, които му дадат тих и приятен подслон. Понеже богатствата му били
несметни, той искал да направи на гостолюбивите домакини такъв подарък, за какъвто
те дори не са сънували.
Видял той една хубава на вид къщичка, разположена на прекрасно място, и решил да
подири подслон в нея. Похлопал на вратата. Но щом му отворили и го поканили да
влезе, той неволно се дръпнал назад. Отвътре го лъхнал непоносимо смраден въздух.
Какво се оказало? Жилището на тия хора и кочината на свинята били под един покрив.
Без да каже за какво е дошъл, пътникът се извинил и излязъл на двора.
Той тръгнал покрай бистрата речица, която минавала сред селото. Наблизо друга,
хубава новопостроена къщичка привлякла вниманието му. Той решил и там да похлопа.
Но стопанинът на този дом бил много зъл човек. Като видял чужденец да се доближава
до пътните врати, той насъскал кучетата срещу него и не го пуснал да влезе дори в
двора му.
Пътникът подирил подслон и в трета къща. Там го поканили любезно и той влязъл
вътре. Но като видял, че всичко в тоя дом лежи в безпорядък, разхвърляно, покрито с
прах и сажди, потънало в смет и паяжини, решил, че и тук няма да намери търсеното
спокойствие.
В четвъртия дом, поради крайната си умора, той решил да спре, та каквото ще да става.
Но там освен безпорядъка и нечистотата и друго нещо му се хвърлило в очи. По
стените имало следи от дървеници, а той не можел да понася паразитите. Освен това
бълхи го полазили, и той побързал и оттук да избяга. Тъй обиколил странникът цялото
село, но никъде не намерил чисто кътче, дето спокойно да си отпочине. Чудел се той,

как тия хора, живеещи в такъв прекрасен планински край, са занемарили дотам
жилищата си. През селото минавала малка река. По кривите стръмни улички шуртели
на доста места поточета. На мегдана и на други места на селото имало чучури и чешми,
от които бликала изобилна вода. Ясно било за пътника, че мръсотията в селските къщи
се дължала не на липса на вода, а изключително на немарливостта на техните стопани.
Най-сетне, капнал от умора, той се отбил в една малка къщурка накрай селото, дето се
оказало, че живее добра къщовница. Тук го посрещнали с голямо радушие, с
приветливо усмихнати лица. Още щом влязъл в една от стаичките, той забелязал, че
всичко в тази къщичка е просто, но чисто и добре подредено. Стъклата на прозорците
светели. Никъде по ъглите нямало паяжини. Дъските на пода били току-що измити.
Въздухът в стаята бил проветрен. Личало си, че благоуханията на близките поля и гори
често били пускани да влизат в тая къща през отворените прозорци.
Пътникът с облекчение въздъхнал и отседнал в тоя дом. Най-сетне той намерил тих,
приятен кът, дето да си отпочине. Тук той оставил големия си дар.
Драги читатели, задавали ли сте си въпроса: ако дойде нашият Спасител, който ни носи
най-големия дар — небесната Си благодат, с който ощастливява и спасява душите ни, и
ако той подири за Себе Си подслон в нашите души, де би могъл да си намери
подходящо място за почивка? Св. Макарий Египетски говори: “Както небето и земята
Бог е сътворил, за да обитава човекът в тях, така и тялото и душата на човека той е
създал за свое жилище... затова Апостолът говори: “Негов дом сме ние” (Евр.3:6).
Иисус Христос, този дивен небесен Гост, често идва сред нас и желае да влезе под
покрива на душата ни. Той се явява помежду ни в непостижимото ТАЙНСТВО НА СВ.
ПРИЧАЩЕНИЕ. Той хлопа на всяка врата, жадува да влезе във всеки дом, желае да
беседва с всяко сърце, иска да ощастливи всяка вярваща душа и да Б даде небесния Си
дар.
Но как го посрещаме ние? Дали Той може да отседне във всекиго от нас, както би
желал?
Ето, един пристъпва към св. Причастие и кани Господа в скритата стаичка на сърцето
си: “Дойди, Господи Иисусе, и се засели у мен!” шепне той в причастните си молитви.
”Влез под стряхата ми, в дома на душата ми, заповядай! Ще отворя вратите на
недостойните си уста! Настани се у мене!”
Но Иисус Христос отстъпва с погнуса от тая гостоприемно отворена врата! Отвътре
излиза такава непоносима духовна смрад! Там вони на блуд и злоба, на сребролюбие и
завист, на гордост и егоизъм... И небесният Гост отстъпва назад. Той не може да влезе в
такъв дом, дето човекът и бесовете тия духовни свини съжителствуват под един
покрив.
Ето, другиго увещават да пости и да се причасти; молят го да приеме в сърцето си
Иисуса Христа, който носи великата и всеспасителна Божия благодат, най-високия дар,
който човечеството е получавало!

Но той не иска и да чуе за това. За него са неприятни небесните светини!... Те му
пречат да си живее, както си ще. Защо му е причастие? Той пуска кучетата в душата си
срещу небесния Гост и не Го допуска да се доближи до портите му.
Трети е постил, молил се е, готвил се е за св.Причастие, но не е простил обидите, които
са му нанесли ближните, не се е примирил с враговете си, не е умиротворил душата си.
В нея всичко е в безпорядък. Греховете като прах и сажди покриват външното му
благочестие. Смет и паяжини са загрозили вярата му. Лоши настроения са разбъркали
чувствата му. И той в това си състояние се одързостява да покани небесния Гост в
стаичката на сърцето си! Не се ли бои той, че ще Го оскърби, вместо да Го зарадва с
това свое необмислено гостоприемство?
Четвърти чува, че се хлопа на вратата на съвестта му, но той не е помислял до този
момент да я очисти. Там толкова порочни петна са замърсили чистите някога прозорци
на душата! Толкова греховни навици са натрупали смет по тайните кътчета на сърцето!
Бедният човек! Паразитите на злото, злите духове, са го нападнали и смучат жизнените
сокове на духовния му живот. Ако той отвори вратите и покани в такава обстановка на
мръсотия и безредие най-високия небесен Гост, мисли ли, че ще Му достави чист и
радостен покой?
Но кой би могъл да каже за своя духовен дом, че е приведен в пълен порядък и че може
да посрещне небесния Цар?
Ние всички сме кой повече, кой по-малко недостойни за дошлия при нас от небесата
Изкупител. Ала ето, Той хлопа на вратите ни (Откр.3:20). Той сам жадува да влезе в
нас, защото ние сме за Него създадени и защото без Него сме безкрай нещастни. Той
идва да донесе на всички небесния Си дар.
Има ли начин да станем пак достойни за Него? С голяма радост трябва да кажем: Има!
Този начин е покаянието и изповедта! С изповедта, когато тя е искрена, дълбока,
свързана с погнуса от себе си и с желание да почнем нов живот, се очиства основно от
всичката смет на греховете стаичката на сърцето. С изповедта се прогонват демоните,
тия гибелни паразити в нея. Пак с изповедта се привеждат в порядък всички разбъркани
мисли и представи, всички хаотични чувства и желания на сърцето, тъй че тя става
годна да приеме най-дивния Гост Иисуса Христа.
ГРЕХЪТ
Драги читатели, ние сме създадени за Бога и единствено в Него намираме върховното
блаженство, за което непрестанно копнее сърцето ни. Нищо друго извън Бога не може
да ощастливи душата ни! Дайте на човека всичко, каквото пожелае. Той ще му се радва
известно време, но след това ще стане равнодушен към него, почувствувал, че нещо
друго, много по-възвишено, му липсва. Не тъй ли и детето се радва на всяка нова
играчка, докато огладнее? Тогава захвърля играчката и търси хляб. Някакъв
неизкореним вътрешен глад за правда, радост и мир в Духа Светаго (Рим.14:17) мъчи
душата ни и не ни дава мира и сред най-шумните удоволствия на живота и сред най-
завидните постижения в света!

Тоя благословен глад е глад за Бога. Прав е блажени Августин, като казва в своите
“Изповеди” пред Бога: “Ти ни създаде за Себе Си, и нашето тревожно сърце е
неспокойно, докато не намери успокоение у Тебе”.
Единственият Гост, Който може да ощастливи душата ни, е Бог. А щом Бог е
върховното наше блаженство и най-висшето наше добро, явно е, че онова нещо, което
ни препречва пътя към Бога, трябва да е най-голямото зло за нас. А такова зло е грехът.
Напразно някои непросветени люде търсят най-голямото зло за човека другаде, извън
греха. Едни считат за най-голямо зло болестите, други бедността, трети смъртта. Но
нито болестите, нито бедността, нито смъртта, нито каквото и да е друго земно
бедствие може да бъде за нас толкова голямо зло, колкото грехът. Защото тия земни
злочестини не ни откъсват от Бога, ако ние искрено Го търсим, а напротив, доближават
ни до Него.
Св.апостоли били бедни, а мнозина обогатявали (2Кор. 6:10). Те и при бедността си
били богати, защото са притежавали дивния Божий дар — небесната благодат, която
още в този живот ги правила безкрай блажени! Нима бедността е могла да бъде голямо
зло за тях, намерилите съкровището на вечния живот?!
Болестите не са най-голямото зло за човека, защото болестите на тялото, понесени със
смирение, вяра и търпение, могат да излекуват душата, болна от грях, и да я доближат
до Бога върховното благо на човека.
И смъртта за вярващия не е страшна, защото през нея като през врата се отива при
любимия и любящ Бог, Който е приготвил за ония, които Го обичат, онова, което око не
е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало (1 Кор. 2:9)!
А грехът е най-окаяната бедност на сърцето — бедност откъм съкровището на
благодатта. Грехът е смъртоносна болест на душата, болест, която ни лишава от
радостите на земята и от радостите на небето. Грехът е страшна и непрежалима
духовна смърт, която навеки ни откъсва от веселието на небожителите в рая и ни
погребва в мрака на ада!
Няма, няма за човека по-голямо зло от греха! Той погубва тялото и душата. Той
вгорчава тукашния и вечния живот. Той причинява раздорите в семействата, кавгите
между съседите, недоразуменията между роднините. Той запалва огъня на злобата
между хората. Той възгордява душата и я ожесточава. Той трови със завист сърцето.
Той изпъжда от гърдите светите чувства и поканва демоните да се настанят там. Той ни
откъсва от Бога. Той угасява всичко светло в сърцата ни. Той ни учи на лъжа,
чревоугодие, егоизъм и сребролюбие. Той ни кара да злословим ближните си и да ги
осъждаме. Той подтиква ръката ни към кр