А. Доспейски . Битката при Варна - 1444 г

Антоан Доспейски


БИТКТА
ПРИ ВАРНА
1444г.



















Бургас, 2019г.

2
Това е втората поред книга направена въз основа на
публикуваните текстове на сайтовете „Материали по
история” и „Българската древност”. За да може да се чете и
при липса на връзка с интернет, съдържанието е адаптирано,
като са добавени текстове, за които в електронния вариант се
използват хипервръзки. На това се дължи по-големия обем. Има
и някои допълнения, които ще бъдат включени и във версията на
сайта.
В битката при Варна участват контингенти от много
страни, благодарение на което има значителен брой извори за
нея. За съжаление съдбата най-обстойния от българските
извори – Летописа на Димитър Българин все още не е открит.
За българската история сражението е важно не само защото е
станало на територията на днешна България, но също така при
успех на кръстоносната армия то е можело да промени
историята ни за векове напред. Това е и последната голяма
кампания, с която е свързано името на сина на цар Иван
Шишман – Фружин.
Книгата е предназначена за широк кръг от читатели. По
тази причина текстът не е обременен с цитирането на
различните мнения на изследователите по някои въпроси.
Поради големия брой извори тук е пропуснато прегледа и
съпоставянето им, тъй като това би затруднило прочита. В
края има списък с литература, съдържащ някои от по-важните
и достъпни издания с литература и извори отнасящи се до
Варненската битка.
Тук е обърнато по-голямо внимание на въпросите отнасящи
се до българското участие в сражението, както и до
последиците за нашата страна от събитието. Тези въпроси
обикновено са по-слабо застъпени в чуждите изследвания, а
също и в част от българските.
На корицата: Битката при Варна, худ. Ян Матейко

Книгата е предназначена за безплатно разпространение.

© Антоан Любомиров Доспейски, 2017г.
„Българската древност”: http://historicalcities.narod.ru/
„Материали по история”: http://ald-bg.narod.ru/

3

ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА

През 1393г. турците успели да превземат столицата на
България Търновград. Цар Иван Шишман пренесъл резиденцията
си в крайдунавския град Никопол. През 1395г. след битката с
влашкия воевода Мирчо край р. Арджеш, при завръщането си
обратно, султан Баязид наредил българския цар да бъде посечен и
на 3 юни цар Иван Шишман бил екзекутиран. Първенците в
Търновград били избити, патриарх Евтимий бил изпратен на
заточение, а голяма част от жителите били изселени.
През 1396г. Никопол бил обсаден от кръстоносна армия
ръководена от унгарския крал Сигизмунд, но пристигналата на
помощ турска войска предвождана лично от султан Баязид І ги
разбила. Възползвайки се от успеха султанът се насочил към
Видин, където с измама пленил цар Иван Страцимир и го
изпратил като пленник в Бурса.
През 1402г. обаче в битката край Анкара султан Баязид бил
разбит и пленен от Тимур. Прогонените от Баязид владетели се
завърнали в земите си, а в османската империя избухнала
междуособна война за престола. Воюващите принцове въпреки
междуособицата не пропускали да нападат и християнските
балкански държави. Първият удар срещу България бил нанесен
около 1408г. от най-големия Баязидов син Сюлейман, тъй като
синовете на българските царе предоставили няколко от
подвластните си крепости на някой си Новак, наричан Каралюк.
Той е един от прототипите на Крали Марко и предизвикал гнева
на Сюлейман защото освободил пленени от турците унгарци.
Вторият съкрушителен удар бил нанесен от Муса Кеседжия през
1413г. и по-късно възрожденските ни историци са наименували
това събитие „Второто разорение на България”. Скоро след това
Муса бил убит в битката край Чамурли от брат си Мехмед
Крисчи. Победителят се отнесъл благосклонно към българските
пратеници, но не пожелал да се лиши от завоюваното от братята
си. Затова Александър бил изпратен да управлява в Смирна, а
неговите земи получил смирненския владетел Джунеид, но вече
не като независим владетел, а като османски управител на

4
санджак. По ирония на съдбата Александър загинал в сражение с
войските на Бьорклидже Мустафа – последовател на Бедредин
Симави, който имал подкрепата и на българското население.
Султанът все пак успял да залови Бедредин около 1417г. и
размирния водач бил обесен. В периода 1419-1427г. умрели
няколко от основните фигури в балканската политика до този
момент: влашкият воевода Мирчо І, Балша, българският цар
Константин ІІ Страцимир, сръбския деспот Стефан Лазаревич и
султан Мехмед І.
Новият султан Мурад ІІ се опитал да продължи агресивната
политика на предшествениците си. През 1423г. османските
войски нахлули във Влашко, но били разбити от новия воевода
Дан, който получил подкрепата на император Сигизмунд. През
1425г. те предприели ответен удар, като начело на съюзната
армия застанали воеводата Дан ІІ, Пипо Спано и „господарят на
Загора”, като най-вероятно под това название се има предвид
Фружин. Първоначално християнските войски имали успехи, в
резултат на които турците загубили 25 000 души и градовете
Видин и Оряхово. Султан Мурад все пак успял да изтласка
съюзната армия и да си върне отнетите градове. През 1427г.
възползвайки се от смъртта на деспот Стефан султанът нападнал
новия сръбски владетел Георги Бранкович. Деспот Георги се
принудил да отстъпи на Сигизмунд Белград, в замяна на което
императорът през 1428г. се притекъл на помощ с голяма армия,
която обаче била разбита. Това принудило Сигизмунд да се
помири с Мурад ІІ и през 1429г. бил сключен мирен договор.
Така настъплението срещу Сърбия било спряно, но мирът
позволил на султанът да предприеме необезпокоявано нападение
срещу владенията на Византия и Венеция. През 1430г. турците
превзели Солун, а през 1432г. новият влашки воевода Александру
І Алдеа (1431-1436) трябвало да се признае за турски васал. Не
така успешно се развили военните кампании срещу Албания,
където в периода 1432-1434г. османските армии понесли
поражения. Сигизмунд незабавно предприел мерки за съвместни
действия срещу турците и през 1435г. изпратил Фружин да
преговаря с албанците.
През 1437г. обаче император Сигизмунд починал. За почти
половинвековното си управление той претърпял много

5
поражения от турците и макар да не могъл да ги изтласка от
Балканския полуостров, използвайки позициите си в Западна
Европа и привличайки все нови и нови сили от всички
християнски държави успял значително за забави и отслаби
османското настъпление. Наследниците на деспот Стефан
Лазаревич и Сигизмунд нямали тяхната политическа
далновидност, гъвкавост и решителност, което позволило на
турците да подновят зациклилото настъпление. Положението на
антитурската коалиция се влошило още повече когато на
27.10.1439г. починал наследника на Сигизмунд император
Албрехт. Неговата жена, дъщерята на император Сигизмунд
Елизабет родила син едва на 22.02.1440г., т.е. почти четири
месеца след смъртта на съпруга си. Детето Ласло получило
прозвището Постум („посмъртен”, т.е. роден след смъртта на
баща си). Възползвайки се от ситуацията през 1440г. турците
опустошили Южна Унгария от р. Тиса до Трансилвания, а на 25
юни същата години превзели Ново Бърдо и Георги Бранкович
загубвайки Сърбия трябвало да избяга в Унгария.

Битка между християнски и османски войски – гравюра от 1577г.

6
Драматичните събития налагали да се вземат спешни мерки
за преодоляване на кризата. Под въздействието на влиятелния
Янош Хуняди през 1440г. на унгарския престол се възкачил
полският крал Владислав ІІІ Ягелон. Кралица Елизабет се
противопоставила на избора и синът и Ласло също бил коронясан
за крал. Така издигането на Владислав Ягелон за унгарски крал
вместо да засили антитурската коалиция хвърлило Унгария в
гражданска война.
През 1441г. обаче Янош Хуняди разбил войската на Исхак
паша. Султанът изпратил нова армия начело с Меджид паша,
която в битката при Сент Имре недалеч от Вайсенбург успяла да
победи християнската войска. След това османските сили се
насочили към Наги Себен. Притиснати от обстоятелствата
Хуняди и Уилаки предприели дръзки и рисковани действия – те
призовали селяните на война и като набрали 30 000 опълчение с
внезапно нападение успели да разбият турците, като в битката
паднал самият Меджид бей и синът му.
Стреснат от развоя на събитията султан Мурад организирал
нов поход, като била набрана 80 000 армия съставена от спахии,
еничари и акънджии, която начело с румелийския берлербей Кула
Шахин (Шехабедин) паша през 1442г. нахлула във Влашко и
Трансилвания. Хуняди, възползвайки се от обстоятелството, че
акънджиите са се пръснали за плячка изненадващо нападнал
турския лагер край р. Яломица и разбил османската армия.
Въпреки претърпения неуспех Мурад изпратил при крал
Владислав пратеници, които му предложили мир, при условие, че
отстъпи на султана Белград и се задължи да му плаща годишен
данък. Наглото предложение било отхвърлено и Владислав
започнал да се подготвя за война.

7
ДЪЛГИЯТ ПОХОД – 1443г.


Турската армия в поход – гравюра от 1533г. към книгата на М. Барлетий

През 1443г. караманският владетел Ибрахим бей предприел
военни действия срещу османците. За караманския владетел и
тамошния елит се говорело, че тайно са били покръстени, тъй
смятали, че ако са миросани няма да миришат. Не е изключено
Ибрахим бей действително да е бил покръстен тайно, но това по-
скоро се дължало на обстоятелството, че майка му е била
християнка. Във всеки случай политическите интереси заставили
караманците да се борят срещу османците за да отстояват
независимостта на емирата си, което пък ги направило
потенциални съюзници на християните. Султан Мурад
изтегляйки войските си от Европа успял да разбие Ибрахим бей
край Коня. Благодарение на застъпничеството на жена му, която
била сестра на Мурад ІІ караманският владетел бил пощаден, но
трябвало да се признае за васал. Султанската милост се дължала
не толкова на застъпничеството на сестра му, колкото на
идващите вести, че християните са се възползвали от ситуацията
и са организирали военен поход срещу османците.

8
Била сформирана пъстра по етнически състав кръстоносна
армия: 25 000 души унгарци, поляци, чехи и власи, към които в
Сърбия се присъединил Георги Бранкович с 8 000 бойци, а по-
късно и босненския воевода Петър Ковачевич с 600-700души.
Съюзната армия разполагала и с 600 коли пригодени за
изграждани на вагенбург, с чешки бойци под командването на
Чапек. Това била относително многобройна за времето си армия,
но числеността била за сметка на екипировката – голяма част от
съставът ѝ произхождал от по-бедните социални слоеве и били
зле въоръжени. Кръстоносците били подкрепени от още един
изключително опасен за османците противник: Георги Кастриоти
– Скандербег. Съюзната войска стремително настъпила по пътя
Белград-Ниш-София. В резултат от устремното нападение
турците не успели да организират ефективна отбрана. Първо бил
превзет Крушевец, а след това начело на 12 000 отряд Янош
Хуняди превзел Ниш.
За да спре настъпващите войски срещу тях се отправила
османска армия начело с румелийския берлербей Касъм паша.
Той изпратил акънджиите начело с Турхан бей да нанесат удар на
настъпващите войски, но османците били разбити и разпръснати.
Касъм паша изпратил и втори отряд начело с Иса бей, но и той
бил разгромен. Възползвайки се от развоя на събитията
християните неочаквано нападнали турския лагер и след
понесения нов разгром Касъм паша трябвало да се изтегли към
Пирот. Кардинал Юлиан Цезарини отбелязал, че разбитата турска
войска понесла загуби и от местното християнско население,
което избивало разпръснатите турски войници. От местното
население била сформирана конна група, която била включена в
авангарда на християнската армия.
Тежките загуби принудили султан Мурад да нареди София
да бъде изоставена, като градът бил опожарен. Кръстоносците
завзели градът, храмът „Света София” отново бил превърнат в
черква, а местния владика бил поставен за управител на града.
Турците все