Административно-териториално устройство на Република България

Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Философски факултет
Специалност „Публична администрация“
Учебна дисциплина
„Административно-териториално устройство на Република България“
Преподавател: проф. д-р инж. Йордан Стойчев Ботев


ТЕМА 2 “Историческо развитие на административно-териториалното устройство на
България”
І. АТУ до 1878 г.
ІІ. АТУ от 1878 г. до 1944 г.
ІІІ. АТУ след 1944 г.
ІV. Основни изводи от историческия опит и актуални проблеми в АТУ на Р България.
Анотация:

Историческо развитие на административно- териториалното устройство на България
Административно-териториалното устройство (АТУ) е форма на териториална
организация на държавата, въз основа на която се образуват националните и местните
структури и органи на управление и самоуправление в тях. Териториалните общности
представляват обособили се във времето административно-стопански единици, които се
състоят от йерархично съподчинени, взаимно допълващи се системи и елементи, свързани
помежду си чрез функционални връзки и зависимости. Те гравитират към ярко изявен
център. Центровете и териториалният обхват на административните структури са динамични
категории. Структурирането на тези единици се извършва след отчитането на комплекс от
фактори – природногеографски, икономически, политически, административни,
демографски, културни и др., като не на последно място трябва да се посочи и ролята на
приемствеността в развитието им. Трите мощни империи – Римската, Византийската и
Османската, подчинили под единна политическа и административна власт целия Балкански
полуостров в различни исторически етапи, са оставили свой отпечатък върху териториалното
структуриране, като са отчитали и използвали рационално завареното в АТД.

1. Административно-териториално устройство на България до 1878 г.
Вътрешното АТУ на българските земи при славяните е представлявало федерация от
области със запазена индивидуалност и самостоятелност. Такива области са били "Северна
област" – на север от Лопушанския проход, Областта на седемте рода – Долна Мизия,
Тимошка област, Браничевска област, Моравска област и т.н. Териториалната йерархия била
"задруга–селска община–жупа–област".
Завладявайки постепенно земите на Балканския полуостров, римляните създават свои
„провинции”. Те биват унаследени по-късно от византийските "теми", преструктурирани

Учебният ресурс е създаден по проект, осъществяван с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”,
съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз.
2
неколкократно с цел улеснение на административната дейност. При това преструктуриране
се запазва градът-център, наложил се като военностратегическо, търговско, административно
и духовно средище, независимо че съставни елементи от една структурна единица се
приобщават към съседна.
Установилите се трайно Аспарухови българи налагат ново структуриране в земите на
Балканите, унаследявайки славянската форма на административно устройство, от една
страна, и запазвайки съществено териториалния обхват на римската и византийската
провинция Долна Мизия. Освен това те създават нов град център – Плиска, а по-късно
Велики Преслав, изграждат се нови укрепени селища, крепости, опорни стратегически точки.
В процеса на новото териториално разрастване и военно укрепване на българската
държава по времето на хан Омуртаг се създават и новите административни единици –
"комитати". Като техни градове центрове са определени Дръстър (дн. Силистра), Бдин (дн.
Видин), Белград, Скопие, Плъвдив (дн. Пловдив), които, погледнато назад във времето, са
били средищни ядра и в по-ранни исторически етапи.
След падането на българската държава под византийска власт през 1018 г. в
структурирането на административните области се забелязва подчертана приемственост от
по-ранното присъствие на Византийската империя. Създадената военно-административна
единица "тема" получава названието България с център град Скопие. Тя запазва в най-общи
линии границите и териториалния обхват на Самуиловото царство (Х-ХІ в), чиято столица
Охрид се превръща в център от по-ниско йерархично ниво в средновековната българска
държава.
През Второто българско царство, след 1186 г., административно-териториалните
единици са наричани "хори" и са ръководени от "севасти".
Определен интерес, предвид развиващите се исторически процеси, представлява
административно-териториалното деление на България непосредствено преди
Освобождението от турско робство. По времето на султан Абдул Азис (1861-1876 г.) са
приети два основни закона: "Закон за вилаетите" (1867 г.) и "Закон за генералната
администрация на вилаетите" (1871 г.), според чийто чл.1 основна административна единица
е общината – селище с над 50 къщи. По-нагоре в йерархията следват "каазите", управлявани
от "каймаканин", а след тях "санджаците", начело на които стои "мютесариф". Най-голямата
административно-териториална единица е "вилаетът" (областта), ръководен от "валия".
Според решенията на Цариградската конференция през 1876 г. основна единица на
самоуправлението е общината, ръководена от "старейшински съвет", който избира
околийски (кантонален) съвет с 4-годишен мандат. Кантоналният съвет избира събранието

Учебният ресурс е създаден по проект, осъществяван с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”,
съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз.
3
на "вилаетите" (областите), което е със същия мандат. Тогава за територията на България са
установени две административни области: Търновска и Софийска.

2. Административно-териториално устройство на България от 1878 г. до 1944 г.
След Освобождението Русия приема задължението да устрои и организира страната
от гледна точка на административно-териториалното устройство, като за това бива натоварен
бившия кмет на Москва княз В.Н.Черкаски. Той подробно се запознава с турското
административно-териториално устройство и отбелязва, че "много турски закони, особено
тези за вилаетите (областите), са твърде удовлетворителни както по форма, тъй и по
същество, а в някои части даже се отличават с несъмнени достойнства".
С утвърдената от главнокомандващия руската армия княз Н. Николаевич от
03.06.1877 г. "Инструкция за учреждението на първоначалното военно полицейско
управление в заетите от войските земи" се запазва турското административно деление на
"санджак" (малка губерния), "кааза", "махия" и "община". Княз Черкаски не приема
обособяването на "вилает" (област), който според него е без значение за сравнително малката
територия на България. Впоследствие тази инструкция се конкретизира като "Проект за
гражданското управление на санджаците и окръзите", утвърден на 07.07.1877 г.
С приемането на Търновската конституция (16 април 1879 г.) територията на
Княжеството е разделена на окръзи, околии и общини. Създадени са 21 окръга с центрове:
Видин, Лом-паланка, Оряхово, Берковица, Враца, Плевен, Ловеч, Свищов, Севлиево,
В.Търново, Русе, Разград, Ески Джумая (дн. Търговище), Шумен, Провадия, Силистра,
Варна, Трън, Кюстендил, София и Орхание (дн. Ботевград). В състава на тези окръзи са били
включени 58 околии (табл. 1). Източна Румелия е разделена на 6 департамента: Татар
Пазарджик (дн. Пазарджик), Пловдив, Ст. Загора, Хасково, Сливен и Бургаз (дн. Бургас).
Тези департаменти включват т.нар. "кантони", които са 28 броя.
Таблица 1
Динамика на административно-териториалните реформи в България( 1879–1998 г. )
Година
на ре-
форма
Административно-териториални единици
(брой)
Среден брой население в една
административно-териториална единица
Област Окръг Околия Община Област Окръг Околия Община
1879 - 21 58 1354 - 95618 34620 1483
1887 - 23 84 х - 137146 37552 х
1901 - 12 71 х - 316731 53532 х
1934 7 - 83 1211 868287 - 73229 5019
1944 9 - 100 1771 774567 - 69711 3936
1946 9 - 95 2113 788619 - 74711 3359
1949 - 14 101 2178 - 516342 71572 3319
1959 - 30 - 979 - 260973 - 7997
1964 - 28 - х - 279614 - х
1979 - 28 - 291 - 315943 - 30400
1981 - 28 - 300 - 318054 - 29685

Учебният ресурс е създаден по проект, осъществяван с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”,
съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз.
4
1987 9 - - 273 997360 - - 32880
1998 28 - - 264 281829 - - 29891
Забележка: “-“ – няма такава териториална единица;
“х” – променлив брой, който не се третира с реформата.

Налице е известно сходство между тези 27 административни единици (21 окръга в
Княжество България и 6 департамента в Източна Румелия) и съществуващите по-късно (до
1987 г.) окръзи както по брой и териториален обхват, така и по начина на категоризирането и
типизирането на окръзите и околиите в три групи. Това съвпадение потвърждава наличието
на исторически формиралите се опорни центрове на националната система от населени
места.
След Съединението на България (1885 г.) се извършва нова реформа (на 25.ХI.1887
г.). Създадени са 23 окръга, включващи 84 околии. Обособени са 75 групи от общини и 7
независими общини. Всички тези промени в териториалния обхват на окръзите са резултат
на увеличаване зоната на влияние на съответните окръжни центрове, на засилващата се в тях
концентрация на функции и дейности.
През 1901 г. се осъществява второто по значимост след Освобождението
административно-териториално преустройство в страната, просъществувало 33 години (до
1934 г.). Извършва се обединяване на окръзите, като техният брой е сведен на 12. Околиите
са 71 броя. За окръжни центрове са определени: Видин, Враца, Плевен, Търново (дн. Велико
Търново), Русе, Шумен, Варна, Кюстендил, София, Пловдив, Стара Загора и Бургас.
Всъщност това са градовете, които и днес дават опорния скелет на националната система от
населени места.
С реформата през 1934 г. вместо съществуващите 12 окръга се създават 7 области,
по чиито редица характеристики се доближават областите от периода 1987-1998 г. Това са
областите с центрове: Вратца (Враца), Плевен, Шумен, София, Пловдив, Стара Загора и
Бургас. При тази реформа основното ударение на местното управление се поставя върху
общините и кметствата, като се засилват техните функции на самоуправление. Прави
впечатление и фактът, че още тогава за центрове на областите не се определят най-големите
градове. Например, в пределите на Шуменска област са включени двата по-големи от Шумен
града – Русе и Варна.

3. Административно-териториално устройство на България след 1944 г.
Периодът след 1944 г. унаследява административно-териториалното устройство,
установено след Освобождението, със съответните единици: области, окръзи, околии и