Теория на европейската интеграция-лекция

Теории на европейската интеграция

За какво служи теорията в науката?

Изграждането на теории е фундаментален елемент от научното познание. Главната цел на всяка научна теория е да открои зависимостите между водещите елементи на копмплексен феномен, така че да го направи разбираем за наблюдателя. Светът е комплексен – участват множество фактори, актьори, сили на взаимодействие и конфликт. Теорията внася ред в тази комплексност. Теорията избира тези най-важни характеристики на изследвания предмет открива основните връзки на взаимодействие. Казано най-просто теорията ни дава обяснение на света, което можем да разберем. Тя нашият визьор, леща или микроскоп, който се фокусира върху най-важното и филтрира всичко останало или като маловажно или като производно на основните фактори. Следствие на това фокусиране е, че много неща от комплексния свят остават на заден план като маловажни или второстепенни. За тези неща трябва да се създадат или отделни теории или да бъдат подчинени на главните фактори.

От всичко това следва, че теорията дава опростена визия за света. Това не е целият свят, а само основното в него. Опростената визия не е слабост на теорията. Това е нейната познавателна сила. Колкото по-проста е една теория, толкова по-добра е тя. Друг белег на добрата теория е това дали може да бъде лесно отхвърлена от фактите в света (фалсифицирана). Според един от водещите философи на науката Карл Попър това е най-важната харектеристика на една теория. Ако една теория е прекалено обща и неподлежаща на отхвърляне, ние не можем да извлечем от нея конкретно полезно знание. Например, ако измисля теория, която гласи, че утре или ще вали или няма да вали, аз съм създал толкова обща теория, че тя не носи никаква познавателна добавена стойност – не разбираме състоянието на света по-добре от такава теория. От друга страна, ако посоча теория за времето, според която мога конкретно да кажа дали ще вали или не, теорията ще има по-голяма обяснителна сила. Нещо повече, ако не позная и теорията ми е отхвърлена от фактите, то това отново представлява научна полза, защото ни дава повод за допълнителни изследователски търсения. Това помага на науката да става все по-прецизна във времето.

Примерът с метеорологията е добро начало за вникване във въпроса що е теория, но трябва да внимаваме за още нещо когато изследваме обществените и политически отношения и това е човешкият фактор. Хората не са като облаците, които следват въздушните течения. Човекът е по-сложно устроен, което прави и работата на изследователите по-трудна.

Към един и същи предмет на изследване съществуват различни изследователски перспективи. Всяка от теориите, които ще разгледаме откроява различни водещи принципи на европейската интеграция. За едни теории по-важни са държавите-членки, докато за други наднационалните институции т.нар дебат между междуправителственост и наднационалност и. Ще разгледаме най-значимите теории на европейската интеграция в хронологичен ред и ще се опитаме да набележим основните им принципи. Преди това обаче трябва да концептуализираме понятието европейска интеграция. Какво означава европейска интеграция? Според Ернст Хаас европейската интеграция е процесът, при който политически актьори в няколко различни национални държави се съгласяват да преместят своите политически дейности към нов център, чиито институции претендират за юрисдикция върху съществуващите национални държави. Крайният резултат от политическата интеграция е нова общност, надгаждаща над предходните. (1968: 16)

Класически теории на международните отношения и връзката им с европейската интеграция

Първите опити за теоретизиране на европейската интеграция идват от по-старата академична традиция на международните отношения.

Много от теориите на европейската интеграция произхождат от по-старата академична традиция на международните отношения преди да се обособят в отделна дисциплина. Основен въпрос при международните отношения е каква е ролята на основния актьор – националната държава в международната сцена – системата на международните отношения. Така националната държава като единичен обект се явява и основен обект на внимание за традиционните теории на международните отношения като реализма например. От друга страна обаче школата на плурализма в международните отношения отрича това концептуално единство на националната държава. Плурализмът започва от предпоставката, че политиката представлява съвкупност на разнообразни съперничещи си интереси. Плуралистите правят четири основни допускания за международните отношения. На първо място те наблягат на важността на недържавните актьори в международните отношения. Такива актьори са международни организации, групи за натиск, национални елити и др. Второ държавата не единен актьор, а сбор от различни често конфликтни помежду си актьори. На трето място държавата невинаги действа като рационален актьор, каквото е реалисткото схващане. На четвърто място плуралистите отричат разделението между висши и нисши политики, които реалистите налагат. На международната сцена наистина се обсъждат темите на отбраната и сигурността, но не по-малко важни са социалните икономическите и други въпроси. В традицията на плурализма на международните отношения могат да бъдат открити много от водещите характеристики на някои от най-важните теории на европейската интеграция, а именно неофункционализма.

Функционализъм

След Втората световна война възникват нови или се възраждат стари предписания към човечеството как да се избегне нова война. Международният аспект на проблематиката е такъв, че този въпрос попада в областта на изследователите на международните отношения. От оригиналните нови подходи е този на родения в Румъния британски политически теоретик Дейвид Митрани. Основният труд на Митрани „Към работеща система за мир“ (1943) няма за цел да реши проблемите на европейското обединение. Книгата излиза по средата на Втората световна война и има за цел решаването на въпросите на възстановяване на международното сътрудничество след войната. В този ред на мисли функционализмът не се явява и класическа теория на европейската интеграция, но е важна за бъдещите развития на тази идея. В основата на теорията на Митрани е постигането на световен мир. За да разберем по-добре позицията на изследователя е добре да я поставим в сравнителен контекст с други популярни в тази епоха идеи.

На първо място Митрани е скептичен по отношение на реализирането на федералистките инициативи за обединение. Конкретните инициативи, които има предвид са проектите на федералистите между двете световни войни, като идеята за Паневропа на граф Куденхове-Калерги. Подобни идеи са свързани с много практически трудности за реализиране. Никой не е дал досега адекватен план как могат да се обединят във федерация толкова различни народи. Нещо повече според Митрани регионалната интеграция е дори опасна за световния мир, защото заплашва противопоставянето да се извършва не на национално равнище, а на ниво международни квазифедералистични обединения/ съюзи. Според Митрани разделянето на света на съюз проправя пътя към международните конфликти. Все пак световните войни са войни на мощно коалиции от държави. От друга страна, за да се избегнат разделенията на коалиции е възможно сформирането на едно световно правителство – целият свят да се превърне в единна федерация. Исторически най-близкия пример за нещо такова от времето на Митрани е Обществото на народите. Тази организация обаче е доста слаба още от момента на своето създаване и не успява да обедини световните държави. Една универсална федерация би изисквала много по-големи интеграционни усили. Това обаче е още по-неправдоподобна перспектива. Освен това Митрани се безпокои, че една всепоглъщаща държава би задушила отделните свободи на индивида.

Ако целта на Митрани е постигането на мир, то важно е по какъв начин се дефинира мирът. Мирът не е просто отсъствие на война. Мирът означава ангажирано сътрудничество между държавите. Въпросът тогава придобива следния вид: Как могат държавите да си сътрудничат? Отговорът на този въпрос е и оригиналният принос на Митрани. Той предлага секторна интеграция в различни технически области. Постепенно мрежа от функционални агенции всяка в различна област ще замени политическото начало и ще увеличи кооперацията. Проблемите на кооперацията могат да се решат по-добре на експертно наднационално ниво в технически области като например телекомуникациите, пощите, транспорта и т.н. В основата си това е един прагматичен подход, продиктуван от намирането на експертни решения на общи проблеми. Това не е бляскава политическа инициатива, а по-скоро триумф на бюрократичната експертиза или с една дума на прагматизма. Въпреки липсата си на политически блясък тази теория съдържа в себе си много важна импликация за политиката – идеята за отдаване на суверенитет в определени области с цел по-ефективното им организиране от наднационален орган – функционална агенция. Стратегията за интеграция на базата конкретен проблем – конкретно експертно решение, а на някакъв грандиозен план за интеграция. Така формата на сътрудничеството следва функцията, която трябва да бъде изпълнена, а не е цел сама по себе си. Функционалният подход на Митрани помага на държавите както да постигнат сътрудничество чрез обвързването им по отношение на общите им интереси, така и да запазят националната си свобода, като сътрудничеството не се простира до формирането на нов конституционен федеративен строй. Разрастването на тези функционални агенции един ден ще доведе до положението в което държавите са хванати от „мрежа международни дейности и агенции“ (Mitrany 1966: 35). За Митрани политическото сътрудничество е на заден план по отношение на икономическото или функционалното сътрудничество по сектори.

Примери за функционална интеграция – общо европейско управление на железниците. Съставяне на общи планове и разписания, същото се отнася до други транспортни сектори като авиацията и морския превоз. Телеграфен и пощенски съюз. Някои от тези функционални агенции могат да бъдат по-успешно организирани на регионална или континентална основа, а други на глобална.

Исторически един от първите случаи на функционална интеграция представлява създаването на Световния пощенски съюз през 1874 г. С оглед на нарастващата международна пощенска кореспонденция, държавите смятат, че най-целесъобразно би било да установят обща организация и да я натоварят с такива наднационални правомощия, така че да може да изпълни техническата си функция – доставката на писма. Може би най-красноречивият пример на секторна функционална интеграция в историята на Европа представлява създаването на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), която е и организацията предшественик на Европейския съюз. Шестте държави-учредителки на ЕОВС се съгласяват да поставят регулирането на производството на двата най-важни отрасли за военното дело и