Анализ на паметта в рамките на дейностната теория

АНАЛИЗ НА ПАМЕТТА В РАМКИТЕ НА ДЕЙНОСТНАТА ТЕОРИЯ

Весела Ванчева

В настоящето изследване се разглежда Културно-историческата теория на А. Н. Леонтиев, представяща фило- и онтогенетичното развитие на паметта. Акцентът на работата е върху анализ на процесите на преднамерено и непреднамерено запомняне в рамките на дейностните теории за паметта на А. А. Смирнов и П. И. Зинченко. На основата на изследванията на двамата психолози върху зависимостта на запомнянето от насочеността на дейността и смисловия характер на непреднамереното запомняне, ние изграждаме хипотеза за степента на ефективност на запомняне. Хипотезата доказваме, прилагайки опитната постановка на П. И. Зинченко.

УВОД

Психологическата теория за дейността е най-силната конкретизация на културно-историческата представа за развитието на човешката психика. В монографията си ‘’Проблеми на развитието на психиката‘’, Леонтиев разглежда хипотезата за произхода на психиката и критериите за психично, анализира процеса на психичното развитие под натиска и взаимодействието с културата. За разлика от Виготски, който казва, че човек живее в знаково обкръжение, Леонтиев се основава на факта, че човек съществува в един свят от вещи и идеи-продукти на духовната и материална култура. Основното в теорията на дейността е, че развитието на човека е процес на присвояване на продуктите на културата. Те са веществен запис на човешките способности, съдържат скрита програма за извършване на определена дейност. Продуктите са зададени като задачи, овладяването им става като субектът на развитието извършва адекватна на заложената в про-дукта дейност. Тази дейност включва два процеса - разпредметяване на продуктите на културата и опредметяване на дейността. Обектите на външния свят въздействат не непосредствено върху субекта, а преобразувани в процеса на дейността, чрез която инвидуалният на пръв поглед познавателен процес придобива социален характер, тъй като дейността винаги е социална по своя произход. Тя притежава формиращи механизми, изгражда всички висши психични процеси и функции. Първоначано дейността се проявява като комуникативен акт [майката учи детето да си служи с играчка], по-късно тази ‘’разделена между двама дейност‘’ се пренася във вътрешен план, интериоризира се, превръща се от външна, материална във вътрешна, умствена, индивидуална психична функция.
Паметта прави възможно осъществяването на дейността и същевременно се определя от съдържанието на тази дейност. Паметта осигурява тъждеството на Аза със самия себе си и отношението му с другите. Паметта е процес на преобразуване картината на света и съхраняването и в различни форми.

ИЗЛОЖЕНИЕ
В монографията си ‘’Развитие висшите форми на запомняне’’, Леонтиев проследява фило- и онто- генетичното развитие на паметта у човека. Принципният път, който е изминат от тази психична функция от нейните низши, биологични форми до най-високите, специфични човешки форми, е резултат от културното и социално развитие на човечеството.
Леонтиев отбелязва началния стадий като натурална биологична памет, която се характеризира със забежително непосредствено фиксиране.
Виготски дава обобщението -‘’човек си служи със своята памет, но не я владее’’.
В процеса на по-късното социализиране на психичните процеси, което става под влияние на развитието на по-висши форми на обществена дейност, става прелом в развитието на паметта, прибягва се до употреба на спомагателни средства, организиращи запомнянето. Според Леонтиев тази употреба изменя структурата на акта на запомняне - предишното пряко непосредствено запомняне става опосредствано, опиращо се на две системи или редици стимули – ‘’стимули-обекти на запомняне’’ и ‘’стимули-средства’’. Тези спомагателни стимули-средства имат форма на действащи отвън дразнители [скални картинки, дървени резки и др.] Усъвършенстваната им форма представляват писмените знаци - напълно диференциран и специализиран стимул-средство, който води до чисто независимо от паметта възпроизвеждане. Паметта се състои в това, че дадено действие може да бъде извършено във връзка с нови стимули, каквито не се съдържат в първоначано създалата го ситуация. Докато механизмът на действие на непосредствената памет поставя процеса на възпроизвеждане в зависимост от действието на ситуацията, аналогична или подобна в някои свои елементи със ситуацията на запомняне, опосредственото запомняне прави възпроизвеждането волево т.e. независимо от тази ситуация. По този начин в онази форма на паметта, която възниква въз основа на употребяване на спомагателни стимули-средства, правещи възпроизвеждането волево, вече се съдържат всички признаци, отличаващи висшата памет на човека от неговата низша, биологична памет.
По-нататъшното развитие на паметта върви сякаш по две отделни взимно свързани линии – по линия на развитие и усъвършенстване средствата за запомняне, които си остават във формата на действащи отвън дразнители, и по линията на превръщане на тези външни стимули-средства във вътрешни. Първата линия в крайното си продължение представлява развитие на писмеността. Втората линия е линия на развитие на същинската висша логическа памет, както и първата линия, тя е свързана непосредствено с общия процес на културно-историческо развитие. Социалната среда, под чието вияние се формира висшата човешка памет, от друга страна действа по посока разрушаване старите биологични паметови форми.
При втората линия на развитие на паметта става един вид еманципиране на средството за запомняне от неговата външна форма. За да може да се осъществи преминаването от употреба на външни стимули към употреба на вътрешни елементи от опита, необходимо е самите тези вътрешни елементи да са достатъчно оформени, разчленени и предходният материал на паметта да е достатъчно организиран. В този процес на формиране вътрешния опит на човека централната роля принадлежи на речта; именно в нея се създават необходимите за опосредственото запомняне връзки, създават се намерения. Може да се предполага, че самото преминаване, ставащо от външно опосредствено запомняне, към вътрешно опосредствено, стои в тясна връзка с превръщането на речта от чисто външна функция във вътрешна.
Хипотезата, че вътрешните елементи на нашия опит могат да изпълняват в поведението инструментална функция се подкрепя чрез изследване на явлението, наречено синопсия, състоящо се в това, че у възпроизвеждащия субект се появява вътрешен образ на определена графична схема, по която се разполага фиксираният в паметта материал и която помага за неговото възпроизвеждане
Според Леонтиев паметта на съвременния човек, въпреки че е по-слаба по органичната си основа, отколкото паметта на човека с примитивна култура, същевременно е много по-въоръжена. Това ‘’въоръжение’’, притежавано от съвременния човек е опосредстването на паметта. Теорията си за опосредстваното запомняне Леонтиев подкрепя с изследване, при което се извършва запомняне непосредствено на петнадесет думи и запомняне чрез петнадесет картинки, изобразяващи обекти и ситуации, близки до избраните петнадесет думи.
Във връзка с това изследване Леонтиев поставя въпроса, дали запомнянето без спомагателни средства и запомнянето с помощта на картинки са две различни функции или само като организираме по различен начин тези процеси с помощта на два различни методически похвати, все пак изучаваме в тези две форми една единна психична функция. Леонтиев отбелязва, че още при класическите изследвания на емпиричната психология, при които изследваните лица трябвало да заучават предлагания им безмислен материал чисто механично, се оказало, че някои изследвани лица все пак не можели да не превръщат своето запомняне в сложна дейност, характеризираща се с прилагане на едни или други спомагателни средства.
Този втори тип запомняне, означаван като интелектуален или изкуствен, в противоположност на първия – сензорен или механичен, представлява според Леонтиев [при липсата на специални изкуствени ограничения] всъщност единствения тип на развито човешко запомняне.
Изводът, до които се достига е, че резултатността на запомнянето става толкова по-голяма [и толкова по- малко времето за заучаване], колкото по-развита е перцепцията у изследваните лица, тоест колкото повече спомагателни средства те употребяват и колкото по-висши са тези спомагателни средства по своя тип.
Развитието на паметта според Леонтиев предполага преминаване от едни нейни форми към качествено развити нови форми. Очертава се една обща закономерност - като се започне от предучиищната възраст темпът на развитие на запомнянето с помощта на външни средства значително надминава темпа на развитие на запомняне без тяхна помощ; от първата училищна възраст, напротив, повишаването на показателите за външно непосредствено запомняне върви по-бързо отколкото по-нататъшното нарастване на опосредстваното запомняне.
От направените обобщения Леонтиев извежда общ закон - развитието на запомняне с помощта на външни стимули-знаци, т.е. развитието на висшите сигнификативни форми памет върви по линията на превръщане външно опосредствано запомняне във вътрешно опосредствано.
Предложената от Леонтиев културно-историческа теория позволява да се проследят процесите на развитие на паметта, на преминаването и от непосредствена [механична] в опосредствана [логическа] памет.
Леонтиев доказва неразривната свързаност на паметта на човека, както и на цялото му висше поведение със социалната среда. Културната трансформация на паметта, самото използване на минал опит позволява освобождаване на човешката дейност от автоматизъм.

Конкретен пробем от изучаването на паметта е процесът на запомняне. В изследванията на Леонтиев, споменати по-горе в настоящето изследване, се разглеждат опосредстваната и неопосредстваната форма на запомняне, като се установява, че всяко запомняне в една или друга степен е опосредстван процес.
По отношение наличието или отсъствието на целенасоченост на запомнянето съществуват други две форми на запомняне - преднамерено и непреднамерено. Върху темата за зависимостта на тези две форми на запомняне от човешката дейност са работили психолозите Анатолий Смирнов и П. Зинченко.
ПРЕДНАМЕРЕНО И НЕПРЕДНАМЕРЕНО ЗАПОМНЯНЕ
В своята монография ‘’Проблемъi психологии памяти’’ Смирнов прави обща характеристика на преднамереното и непреднамереното запомняне. Преднамереното запомняне е налице в тези случаи, когато непосредствен източник на мнемическата насоченост се явява съзнателното намерение за запомняне.
Обикновено на този вид запомняне се противопоставя непреднамереното запомняне, което се осъществява в случаите, когато не е поставена мнемическа задача, а дейността която води към запомняне е насочена към постигане на някакви други цели. Например, когато решаваме математическа задача не си поставяме за цел да запомним числовите данни в задачата. Целта ни е да решим задачата, но въпреки това ние запомняме данните, макар и не за дълго.
ПРЕДНАМЕРЕНОТО ЗАПОМНЯНЕ И МНЕМИЧЕСКАТА НАСОЧЕНОСТ
Мнемическата насоченост е от важно значение за продуктивността на запомнянето, тъй като намерението да се запомни е главно условие за успешно запомняне. Мнемическата насоченост не е винаги еднаква, съдържанието и се определя от нуждите, които трябва да удовлетвори запомнянето. Следователно може да се говори за насоченост на дадено качество на запомнянето, действаща редом с основните и най-типични задачи или нагласи, които се изменят във всеки отделен случай и определят качественото своеобразие на насочеността на запомнянето.

Какви са тези задачи и нагласи?
Всяка мнемическа дейност е насочена главно към ПЪЛНОТА НА ЗАПОМНЯНЕТО. В едни случаи пред нас стои задача [или нагласа] да се запомни цялото съдържание - пълно запомняне. В други случаи целта ни е да запомним само част от това, което възприемаме [главни мисли в текста, отделни факти]-избирателно запомняне.
Насоченост към ТОЧНОСТ НА ЗАПОМНЯНЕ – в едни случаи се отнася за съдържанието на това, което се запомня, в други - за формата, под която е представено. В последния случай съществуват две крайности - нагласа за буквално запомняне, учене наизуст и запомняне