Архипелаг Гулаг

АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН
АРХИПЕЛАГ ГУЛАГ
1918–1956\NОПИТ ЗА
ХУДОЖЕСТВЕНО ИЗСЛЕДВАНЕ
Превод: Иван Дойчинов
chitanka.info

ПОСВЕЩАВАМ
на всички, които не доживяха да
разкажат това.
И нека ми простят,
че не всичко съм видял,
не всичко си спомням,
не за всичко съм се досетил.
През хиляда деветстотин четиридесет и девета година попаднахме
с приятели на забележителна дописка в списание „Природа“, орган на
Академията на науките. Там бе отпечатано със ситен шрифт, че по
време на разкопки на река Колима открили находище под леда — вледенен
праисторически поток, а в него — смразени представители на
изкопаемата (отпреди няколко десетки хилядолетия) фауна. Тези, риби ли
ще ги наречем, тритони ли, се запазили до такава степен в прясно
състояние, твърдеше ученият кореспондент, че след като счупили леда,
присъствуващите тутакси ги изяли с наслада.
Вероятно списанието трябва доста да е учудило многобройните си
читатели как ли толкова дълго се е запазило месото на рибата в леда. Но
малцина от тях са вникнали в истинския жизнеспособен смисъл на
дописката.
А ние веднага го разбрахме. Представихме си цялата тази сцена
ярко, с всичките й подробности: как пренебрегнали благородните
интереси на ихтиологията, хората един през друг, настървено са
откъртвали парчета от хилядолетното месо, как са го мъкнели до огъня,
размразявали са го и са го поглъщали.
Разбрахме го, защото самите ние бяхме сред тези присъствуващи,
частица от могъщото племе на зековете
[1]
, което единствено на този
свят може на драго сърце да излапа тритон.
А Колима бе най-големият и знаменит остров, полюсът на
свирепостта в тази удивителна страна ГУЛАГ, накъсана от географията
на архипелаг, но скована от психологията в континент — почти невидима,
почти неосезаема страна, населена от народа на зековете.
Този архипелаг бе насякъл на късчета и бе изпъстрил другата
страна, поместила го в себе си, бе се врязал в нейните градове, бе

надвиснал над нейните улици — и въпреки това повечето хора ни най-
малко не се досещаха, мнозина бяха чували смътно за него и единствено
посетилите островите му знаеха всичко.
Ала сякаш онемели на тези острови, те пазеха мълчание.
Нещо нищожно малко за този Архипелаг излезе на бял свят след
неочаквания поврат в нашата история. Но същите ръце, които ни слагаха
белезниците, сега примирително ни възпират: „Недейте!… Недейте да
ровим миналото!… Който миналото спомене, окото му да изтече!“ Само
че пословицата завършва така: „А който го забрави — на него и двете!“
Изнизват се десетилетия — и безвъзвратно заличават белезите и
раните от миналото. Някои от островите през това време се стопиха,
полярното море на забравата прехвърля вълните си над тях. И някой ден
през бъдния век този Архипелаг, въздухът му и костите на неговите
обитатели, сковани в ледените находища, ще се появят като
неправдоподобен тритон.
Не дръзвам да пиша историята на Архипелага: нямах
възможността да чета документи. Но дали някога някой ще има тази
възможност?… Тези, които не желаят да си спомнят, имаха вече доста
време (и още го имат) да унищожат всички документи без остатък.
След като приех не като позор, не като кошмарен сън този
чудовищен свят, в който прекарах единадесет години и почти го обикнах,
а сега вече, по силата на щастливия поврат, станах пълномощник на
мнозина в по-сетнешните им разкази и писма — може би ще съумея да
изнеса нещо от костите и месото — от още всъщност живото месо, от
живия тритон?
[1] Жаргонно съкращение от руската дума „заключëнный“ —
затворник, арестант — Б.пр. ↑

В тази книга няма измислени лица, нито
измислени събития. Хората и местата са назовани с
истинските им имена. Ако са посочени с инициалите
им, това е по лични съображения. Ако изобщо не са
назовани, то е само защото човешката памет не е
запазила имената им — иначе всичко бе именно така.
Тази книга не е по силите на един човек. Освен това, което изнесох от
Архипелага — собствената си кожа, паметта си, ушите и очите си, —
материал за тази книга получих от разказите, спомените и писмата на —
[списък от 227 имена]
Не им изказвам тук лична признателност: това е наш общ задружен
паметник на всички изтезавани до смърт, на всички убити.
От списъка бих искал да посоча хората, които и положиха много
усилия, за да ми помогнат да снабдя този труд с библиографски опорни
точки от книгите в днешните библиотечни фондове или от отдавна иззетите
и унищожените, така че издирването на запазен екземпляр изискваше
голяма упоритост, да изтъкна още повече онези, които ми помагаха да крия
този ръкопис в тежки мигове, а след това го размножаваха.
Но не е настъпило още времето, когато ще мога да ги назова:
Редактор на тази книга трябваше да бъде старият соловчанин
Дмитрий Петрович Витковски. Ала прекараният там половин живот
(точно така — „Половин живот“ се наричат неговите лагерни мемоари) го
бе докарал до преждевременен паралич. Вече загубил говора си, той можа
да прочете само няколко завършени глави и да се убеди, че всичко ще бъде
разказано.
А ако още дълго не просветне свободата в нашата страна, самото
четене и предаване на тази книга ще крие голяма опасност — така че и на
бъдещите читатели ще трябва с благодарност да се поклоня — от името на
ония, загиналите.
Когато пристъпих към тази книга през 1958 г., не ми бяха известни
ничии мемоари или художествени произведения за лагерите. В процеса на
работата до 1967 г. постепенно се запознах с „Колимски разкази“ на Варлам
Шаламов и със спомените на Д. Витковски, Е. Гинзбург, О. Адамова-
Слиозберг, на които в изложението се позовавам като на литературни

факти, известни на всички (така ще стане в края на краищата).
Въпреки намеренията си, противно на волята си, дадоха безценен
материал за тази книга, запазиха много важни факти и дори цифри, и самия
въздух, който са дишали: чекистът М. Я. Судрабс-Лацис; Н. В. Криленко —
главен държавен обвинител в продължение на дълги години; неговият
наследник А. Я. Вишински със своите юристи съучастници, сред които
особено внимание заслужава И. Л. Авербах.
Материал за тази книга предоставиха и тридесет и шестимата
съветски писатели начело с Максим Горки, автори на позорната книга за
Беломорканал, възпяла за пръв път в руската литература робския труд.

ПЪРВА ЧАСТ
ТЪМНИЧНА ПРОМИШЛЕНОСТ
В епохата на диктатурата и обкръжени от
всички страни с врагове, ние понякога проявявахме
излишна мекушавост, излишно мекосърдечие.
Криленко, реч на процеса
срещу „Промпартията“

ПЪРВА ГЛАВА
АРЕСТЪТ
Как попада човек на този тайнствен Архипелаг? За там непрекъснато
летят самолети, плават кораби, тракат влакове — но никакъв надпис по тях
не посочва местоназначението. Билетните каси и агентите на „Совтурист“ и
„Интурист“ ще останат изумени, ако им поискате билет дотам. Те не знаят,
не са чували изобщо за Архипелага, нито за някое от безчетните му
островчета.
Хората, които заминават да управляват Архипелага, попадат на него
чрез школите на Министерството на вътрешните работи — МВД.
Хората, които заминават да охраняват Архипелага, биват превозвани
чрез военните комисариати.
А хората, които заминават там да мрат подобно на нас с вас,
читателю, трябва да минат непременно и единствено през ареста.
Арестът!!! Да казвам ли, че той преобръща целия ви живот? Че е пряк
удар на светкавица върху вас? Непостижим за съзнанието духовен потрес, с
който не всеки може да свикне и често полудява.
Вселената има толкова центрове, колкото и живи същества. Всеки от
нас е център на Вселената и светът се разпада, когато ви изсъскат: „Вие сте
арестуван!“
Щом са арестували вас — нима нещо може да оцелее в това
земетресение?
Но размътените мозъци са неспособни да обхванат тези размествания
във Вселената. И най-изтънчените умове, и най-простоватите от нас не
намират да кажат в този миг въпреки целия си житейски опит нищо друго
освен:
— Аз? За какво?!?
Въпрос, милиони и милиони пъти задаван още преди нас, без някога
да е получил отговор.
Арестът е мигновено смайващо прехвърляне, запокитване,
преобразуване на едно състояние в друго.
По дългата криволичеща улица на живота сме се носели щастливо
или сме се влачели несретно все покрай някакви огради, огради, огради —
прогнили дървени стобори или кирпичени дувари, покрай тухлени,
циментови, чугунени огради. И не сме се замисляли — какво ли има зад
тях? Нито с поглед, нито с мисъл не сме се опитвали да проникнем отвъд —
а тъкмо там започва Страната ГУЛАГ, съвсем наблизо, на два метра от нас.

Нито пък сме забелязвали в тези огради неизброимите, добре напаснали
замаскирани врати и вратички. Всички, всички тези вратички са били
приготвени за нас и ето че една съдбоносна се отваря бързо и четири бели
мъжки ръце, ненавикнали на труд, но грабливи, ни се вкопчват в крака, в
ръката, в яката, в шапката, в ухото — вмъкват ни като чувал, а вратичката
зад нас, вратичката към нашия предишен живот, се затръшва завинаги.
Край. Вие сте арестуван!
И не намирате какво да кажете, освен да изблеете като агне:
— Аз? За какво?…
Ето какво е арестът: ослепяващ взрив и удар, след които настоящето
изведнъж се слива с миналото, а невъзможното става пълноправно
настояще.
И толкоз. Не сте в състояние да възприемате нищо повече нито в
първия час, нито дори през първото денонощие.
Ще помъждука още във вашето отчаяние бутафорната циркова луна:
„Това е недоразумение! Ще се размине!“
Всичко останало, което е в традиционната и дори литературната
представа за ареста, ще се трупа и конкретизира вече не във вашата
потресена памет, а в паметта на вашето семейство, в паметта на съседите
ви.
Арестът — това е резкият среднощен звънец или грубото чукане на
вратата. Това е напереното нахлуване на неизтриващи ботушите си
бодърствуващи оперативни работници. Това е изплашеното, свито зад
гърбовете им поемно лице. (А за какво е това поемно лице — жертвите не
смеят да мислят, оперативните изпълнители не помнят, но така се полага по
инструкция и то трябва да стърчи там през цялата нощ, а на сутринта да се
подпише. За вдигнатото от леглото поемно лице също е мъка: нощ след нощ
да ходи и да помага при арестуването на своите съседи и познати.)
Традиционният арест значи за отвеждания още и стягането на багажа
с треперещи ръце: кат бельо, калъпче сапун, някаква храна и никой не знае
какво ще потрябва, какво може и какво е по-добре да облече, а
оперативните работници нямат търпение и подканват: „Няма нужда от
нищо. Там ще ви хранят. Там е топло.“ (Всичко това е лъжа, а припират за
страх.)
Традиционният арест значи още и след това, след откарването на
нещастника, многочасова шетня в жилището на грубата чужда
потисническа сила. Това е разбиването, разпарянето, събарянето и
смъкването от стените, изхвърлянето на пода от шкафовете и чекмеджетата,
изтръскването, изсипването, разкъсването — и купищата безредно

стоварени върху пода вещи, и пращенето под ботушите. И нищо свято не
съществува по време на обиска! При арестуването на локомотивния
машинист Иношин в стаята му е ковчегът с телцето на току-що умрялото
му дете. Юристите изхвърлят детето от ковчега, за да тършуват и там. Те
изхвърлят болните от леглата им, раздират бинтовете им
[1]
. И нищо по
време на обиска не може да бъде признато за безсмислено. От
колекционера на антики Четверухин отмъкват „еди-колко си царски укази“
— а именно указа за завършването на войната с Наполеон, за образуването
на Свещения съюз и текста на молебена срещу холерата от 1830. На нашия
най-добър познавач на Тибет Востриков конфискуват безценните древни
тибетски ръкописи (и учениците на починалия едва ги измъкват от
Комитета за държавна сигурност — КГБ, след тридесет години!). При
арестуването на ориенталиста Невски отмъкват тангутски ръкописи (а
двадесет и пет години по-късно за разшифроването им на покойника е
присъдена посмъртно Ленинска награда). На Каргер отнемат архива на
енисейските остяци
[2]
, забраняват изобретената от него за тях писменост и
буквар — и си остава народецът без писменост. Дълго е да се описва
всичко това на интелигентен език, но хората са си го казали за обиските:
търсят онуй, дето не са оставяли.
Отнасят взетото, а понякога карат самия арестуван да го носи — и
както е било с Нина Александровна Палчи