БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ

БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ

/XV – XVII в./

Турското нашествие и установяването на османска власт в българските земи представлява най-тежката историческa катастрофа в историята на нашия народ. Завоевателите унищожават българската държава и църква, варварски избиват и разпръскват българската интелигенция и напълно премахват или обезличават аристокрацията. Лишена от ръководна обществена сила, от държавна и църковна организация, България се превръща в провинция на Османската империя, а българският народ е обречен на безмилостен гнет и жестока асимилация. Османското владичество става пречка за нормалното, политическо и културно развитие на българите.

След налагането на османската власт в българските земи, завоевателите унищожават българските държавни институции и подлагат на разорение и разрушение множество селища. Българският народ преживява силен демографски колапс - населението силно намалява в резултат на масовите избивания, продаване в робство и принудително напускане на родните земи. Разстроена е и църковната организация - Търновската патриаршия е унищожена и българската църква изгубва своята самостоятелност в йерархията на източноправославните църкви.

Османската империя е вариант на близкоизточна средновековна държава, чиято политическа организация е основана на четири компонента:

-племенния строй на тюрките-огузи, развит на базата на номадския начин на живот;

-управленческото наследство на селджукския салтанат/XI-XIIIв./, обединил опита на малоазиатските християни и огузите, със силни византийски и ирански влияния;

-системата на управление на славяновизантийския балкански свят с високоразвита обществена и административна организация от средновековен европейски тип;

-политическата организация на наследниците на Арабския халифат в Азия и Африка.

Основен принцип в управлението на османската държава е строгата централизация. Цялата власт е съсредоточена в ръцете на еднолично управляващия султан, който има изключителни правомощия на пръв военоначалник, единствен законодател, най-висша съдебна инстанция и господар на живота и имота на всеки свой поданик.

Османската империя се създава в хода на непрекъснати военни действия в продължение на два века и това обяснява пълната милитаризация на властта. Армията осъществява основните цели на империята, а тя, от своя страна, подчинява цялата си управленческа система на нуждите на армията. Така управленческите институции са изградени на военни начала.

Важна роля в централната власт играе и Диванът-съвет на висшите служители на централната власт, начело на който стои великият везир. В Дивана участват командирите на основните военни формации и ръководителите на финансовите, юридическите и административни служби.

Основна част на османската войска е спахийската конница, която е пряко подчинена на султана. Пехотата е съставена от елитния еничарски корпус, набиран от насилствено откъснати от семейството им християнски деца, които след продължително обучение и задължителна ислямизация се включват в стопанския, политическия и военен живот на османската империя. В Турската флота основна двигателна сила са военнопленниците-роби-гребци на галерите, а моряци стават араби или преминали към исляма европейци от Западна Европа.

Територията на империята е разделена на две големи военно-административни области – Анадола, включваща земите в Мала Азия и Румелия – земите в Европа. Начело на тези области стоят бейлербейове, които наред с военните притежават и известни административни функции. Бейлербействата се разделят на по-малки териториални единици, наричани санджак. Санджакбеят е военоначалник и административен управител. Българските земи са разделени на осем санджака, като при тяхното оформяне не е следван нито стопански, нито географски признак и техният обхват е крайно неравномерен. От втората половина на XV в. санджаците се разделят на вилаети, по късно наричани каази и кадилъци, които са свързани с гражданското управление и обикновено включват един град и селската му околност. Координатор между централната власт и местните чиновници е кадията. Каазите са разделени на нахии, които са основните звена на данъчната система. Основна опора на османската власт в провинциите са военните отряди, които изпълняват и полицейски функции.

Българите и останалото немюсолманско население на османската империя са превърнати в най-безправната и потискана прослойка – раята. Те нямат право да заемат длъжности в политическата и военна йерархия на империята и така са лишени от възможността да защитават своите интереси. Те стават лесна жертва на насилие и корупция от чиновници и войскари. На раята са наложени редица унизителни забрани и ограничения. Забранено е носенето на оръжие, язденето на кон в присъствието на мюсюлманин, строежа на къщи по-високи от минарето на джамията в селището и др.

Основна форма на земеползване в Османската империя е спахилъка.Според тази система, държавният поземлен фонд се разпределя в точно определени владения, които се наричат тимари и се получават за участие във военни походи. Тимарът е условна,временна собственост,която не се предава в наследство,не може да се продава или подарява. Размерът му зависи, от длъжността на притежателя. Тимар, най-малодоходния парцел, получават обикновените войници,офицерите получават зеамет, а представителите на управляващия елит-хас. Тимари били раздавани и на местната християнска аристокрациия, с цел да бъде привлечена в съсловието на османските властници и след време претопена.

Друга форма на земевладение е мюлкът. Той представлава значително поземлено владение, върху което собственикът му /най-често военачалник/ има пълни права. Тъй като държавата започнала да присвоява мюлковете и да ги превръща в тимари, те били трансформирани във вакъфи, като част от приходите им собствениците запазват за себе си и своите наследници за "вечни времена".

Османската данъчна система лишава производителя от голяма част от плодовете на труда му и го обрича на мизерно съществувание. Селянинът е длъжен да дава на спахията поземленоличен данък, наречен испенч, който е фиксирана сума пари; десятък върху цялата произведена селскостопанска продукция /"йощур"/, множество такси и глоби. Българският селянин плаща и поголовен данък в пари-джизие, чиито размер непрекъснато расте и кара българина да продава голяма част от произведеното и го тласка към заеми с разорителна лихва. Джизието е основното перо на османския бюджет, с което се издържат войската, пищният султански двор и многобройните чиновници. Особено тежък е т.нар.кръвен данък или девширме. Чрез него османските власти осъществяват едновременно две цели. От една страна, обезкървява покореното християнско население от най-годните млади хора, и от друга - попълват най-важните ресори на своето владичество-висшата бюрокрация, и войската. Съществува и военен данък /бедел/, който се събира по време на война за нуждите на войската. Наред, с това, селяните са принудени да плащат и непрекъснато растящи по размер и вид данъци, обединени под названието "извънредни данъци и държавни повинности". Тези повинности задължавали селяните, християни и мюсюлмани, с месеци да се откъсват от стопанството си, за да строят джамии, мостове, крепости, дворци, кораби и др. Османската власт получава друга не малка част от труда на поданиците си и чрез пазарните такси, с които облага стоките, предлагани на градските пазари.

Османската данъчна система и непосилните данъци обуславят тежкия живот на българите. Те не само, че нямат възможност за стопански и финансов просперитет, но са изправени и пред въпроса за физическото си оцеляване.

Османското завоевание дестабилизира социалната структура на българите - унищожено е болярството и народът е лишен от своя елит, от своите водачи. Въпреки това, високата степен на обществена организираност, изградените трайни връзки между групите и хората, в които те се обединяват, съхранява българите като етническа общност в условията на чуждото господство.

Българският народ се идентифицира с раята, но съществува социална група, наречена “рая с особени задължения" или привилегирована рая, която е със по-специален статут в обществото. Тя се дели на две големи групи - военизирано население /войнуци, дервенджии и власи/ и група на професионалните общности, в която влизат маданджиите или рударите, тузчиите /производителите на морска сол/; кираджиите /превозвачи на товари с каруци/, оризари, кюмюрджии и др.

Войнуците могат да се характеризират като междинна прослойка между раята и привилегированата военна класа. Формацията, която играе важна роля във войската, е създадена през XIV в. и е съставена само българи. Войнуците са задължени да участват във военните походи като тилова част, която се грижи за султанските коне. В мирно време те дават дежурства във владетелските конюшни. Войнуците притежават необлагаема земя и са освободени от извънредните данъци. Формацията, видоизменена и намаляла, се запазва до 19в.

Дервенджиите са втората голяма група военизирано българско население. Натоварени са с охраната на планинските проходи. Те дежурят по пътищата и със звук на тъпан съобщават, че пътят е свободен, а когато се наложи подпомагат с каруци, впрегатни животни и своята сила преминаването на трудните отсечки. Срещу многобройните си задължения имат ограничени облекчения. Не плащат данъци на държавата и са освободени от някои особени тежести като кръвния данък.

Власите са третата група население, свързано с османската военна система. Те са организирани в отряди, които да нападат съседните християнски територии и да поддържат гранично напрежение. Те плащат данък на хазната в маджарски монети. С отдалечаването на фронтовата линия влашките отряди стават излишни и губят правата си, за да се изравнят с раята.

Важна роля в появилите се елементи на вътрешно самоуправление играе селската община. Тя се състои от живеещите в селото семейства, които действуват като общност в множество важни ситуации. Нейна представителна част са мъжете в активна възраст, като възрастовата йерархия е основен принцип, даващ предимство на най-старите. Неформален лидер на селската община е селският свещеник. Общината представлява колективен орган за контакт с османската власт, но едновременно с това и бариера, защитаваща отделния човек от пряк допир с нея. Всички задължения на селяните се осъществяват посредством общината и пак чрез нея се отправят оплаквания към органите на централната власт. Втората не по-малко важна функция на селската община е регулирането на отношенията между отделните личности и групи. Тя следи за спазването на християнския морал и нормите на обичайното право. Селската община е пазител на традицията, за да може да бъде продължен живота по правила, доказали във времето своята полезност и поради това превърнати в необходимост и задължение за всички.

Близка до селската община, но и различна от нея, е град