Демографско и стопанско развитие на българското общество

През XVIII и XIX в. силната някога турска държава постепенно отслабва. Още през втората половина на XVI в. в Османската империя започват да се проявяват признаци за нестабилност. Вечният финансов недостиг , нестабилният вътрешно-политически живот, предизвикан от несконачеми конфликти на различните групировки на управляващата знат, всеобщата корумпираност и военните неуспехи на турците са основните показатели за намаляващата мощ на империята. През този период се задеистват и националноосвободителните борби на покорените християнските народи, което допълнително усложнява ситуацията.
При това положение султан Махмуд II решава да предприеме редица мерки, имащи за цел модернизиране на държавата. Той създава редовна армия , която замества еничарството и спахийството и се обявява в защита на частната собственост.
След смъртта на Махмуд и възцаряването на Абдул Меджид, възприетата линия на промени продължава. При новия владетел Юридическият съвет разработва специален указ , който е известен като Гюлханския хатишериф. Той прокламира , макар и на книга , равенство между всички поданици на империята , гарантира свободата на вероизповедание , справедливо разпределение на данъците и др.
Реформите , проведени в Османската империя , спомагат за зараждането на българската буржоазия и дават възможност за положителни промени в областта на селското стопанство и промишленото производство.
През XVIII и XIX в. селското стопанство в империята търпи промени. Докато в по-ранните векове спахиите не обръщат особено голямо внимание на лена си , тъй като нямат лична облага от него , през посочения период те обръщат своят поглед към сигурния източник на доходи – земята. Сред тях се засилва тенденцията за придобиване на частновладелчески земи и за превръщане на послужебното в лично владение. Присвоените парцели постепенно се трансформират в частновладелчески стопанства , наречени чифлици. Земите , включени в тях, са частна собственост. Чифликът е стоково стопанство, в което се използват както изполичарство и кесимджийство, така и наемния труд на ратаи, аргати, момци и слуги. Изполичарят е селянин, който взема определено количество земя за обработка от чифликчията и се задължава да му предостави половината от получената продукция.
През ХVІІІ в. се появяват и т.нар. господарски земи или господарлъци. Те са характерни най-вече за Западна и Северозападна България и се оформят успоредно с възникването на чифлиците чрез отнемане на селската земя и създаване на феодални имения от нов тип – със стокова насоченост.