Българският Великден , авт. Тончо Жечев

Изпитвам потребност да кажа на читателите
няколко встъпителни думи за тази книга. Една и съща
фраза може да се изговори по два противоположни и все
пак равностойни начина: с гордост и съкрушение. Кога-
то сега кажа, че тази книга ме е занимавала цял живот,
а съм работил върху нея десет години - в това има и
гордост, и съкрушение. Гордост, че съм могъл толкова
дълго да живея с мисълта за нея, да преодолея редица
трудности, свързани с подобен замисъл; съкрушение, за-
щото изпълненото, постигнатото е далеч от намере-
нията, плановете, с много непълноти и недостатъци,
които сега, накрая, виждам по-ясно от най-строгите
си критици. Едно мога да кажа с увереност: трябваше
да я напиша. И тъй като сам виждам всичките ѝ несъ-
вършенства, а се надявам други да продължат започна-
тото, ще кажа нещо за подтиците и намеренията си.
На автобиографичните, интимните мотиви ня-
ма да се спирам дълго. Те са ясни от посвещението и
началото на последния очерк, в който тълкувам „Изво-
рът на Белоногата“. Много и мъчително ме е занима-
вала тази поема, от нея се зароди интересът ми към
живота и мислите на целия цариградски кръг дейци на
Българското възраждане, към проблемите на нашето
напредване и моралните въпроси, свързани с него. Зву-
ците на тази неумираща селска идилия, които сега ид-
ват като че ли от други светове, изумително хармони-

раха с топлата и задушевна атмосфера на някогаш-
ния наш дом, в който историята, настоящето и бъде-
щето съжителстваха в мир и добро. Във всеки случай
моята прабаба Дана, баба на майка ми, без да ще, вна-
сяше необходимия коректив в хладните учебници по ис-
тория. Тя хубаво помнеше турско и разказваше за то-
ва, което пишеше в учебника, по друг начин - за нея то
беше съдби на хора, друга наредба на живота, други оби-
чаи. Нейният урок по история завършваше винаги с дъл-
бока въздишка: „Къде отиде и отива всичко това?“ За
нея историята беше радостна и жива среща с предци-
те, не съд, а възкресение, не урок, а помен. Нейният
син и мой дядо - Марин - постоянно разплиташе запле-
тения възел на световната политика. Цариград, Бос-
форът, Дарданелите бяха непрекъснато в устата му
като средоточие на всички световни съперничества,
беди и надежди. Другият ми дядо - Тони - все препро-
читаше „Записките“ на Захари Стоянов и баба Яна му
се подиграваше: „Пак се готви за изпити.“ Майка ми с
еднаква любов, а тя имаше най-скъпоценния човешки
дар да обича, рецитираше Славейкова и Ботева. В ней-
ното простодушие те живееха неразделно, допълвайки
се взаимно. В живото ѝ въображение те бяха баща и
син, изпълнени с любов и благоговение един към друг.
Почитта към мъртвите беше вродена семейна доброде-
тел, понякога дори ми се струваше, че грижите за тях
са повече, отколкото за живите. В детински непороч-
ното съзнание на баба, дядо, майка, татко живееше
само родното, близкото, братското. За тях неизрече-
на аксиома беше, че без род и роднинство няма родина.
По-късно, когато след ред премеждия започнах да
се занимавам с литературна история и критика, на
сърце ми легна една плодотворна българска традиция.
Най-добрите български литературни историци и кри-
тици са измежду първите и най-добри историци на Бъл-

гарското възраждане: Иван Шишманов, Георги Бака-
лов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. В своето време те
са разбрали, че българската литература може да се
изтълкува само в контекста на народната история,
и смело са се наели да напишат историята на хора и
събития, които иначе са далечни на литературата с
тясното значение на тази и без това двусмислена ду-
ма. Всъщност във всяко време за литературата може
да се каже нещо ново и важно само когато се види по
нов и същностен начин народната история. Искам да
кажа - бях щастлив да открия, че заниманията с бъл-
гарска литература не само не ни отдалечават от под-
тиците, получени от детството, но дори задължител-
но ни приближават към историята, за която, разбира
се, аз мога да говоря само като литератор.

Преминавайки към втория мотив, ще започна с
един парадокс - Цариград е най-големият български
град през XIX век. В легалния период на нашето движе-
ние той е негова „столица“, както по-късно Букурещ
стана „столица“ на революционното движение.
За броя на българите в Цариград след 30-те годи-
ни на миналия век има много малко сведения, но нито
едно от тях не е точно, не се основава на преброяване,
на статистика. Сведенията варират от 15 000 до
150 000. Във вестника на дядо Славейков „Македония“
се казва, че в Цариград към това време (1870 г.) те са
около 150 000, но „едва ли има 15 000, които са припозна-
ти като българи, и от тях едва ли има 15 чисти бъл-
гарски семейства“
1
*.
* Всички бележки, означени с цифри, са дадени (поотделно за всяка
глава) в края на книгата; означените със звездичка - под линия.

В календарчето за 1863 г. намираме следното све-
дение за тях, разпределени по занаяти: абаджии - 8000;
търговци - 5000; хлебари - 4000; градинари - 3500; сеи-
зи - 2000; риболовци - 2550; мутафчии - 600; слуги и гот-
вачи -150; аргати по чифлиците - 3000; овчари и говеда-
ри - 1500; тютюнджии - 400; кожухари - 500; или общо
32 550 души.
2
Преди това „България“ беше писала, че „на-
селението българско в Цариград брои около 30 000 ду-
ши.
3
Тази цифра приема и изследователя на нашето Въз-
раждане Н. Начов в книгата си „Цариград и Българско-
то възраждане“. Ако приемем, че това население в Ца-
риград брои около 30 000-40 000 души, то трябва да пов-
торим, че в Цариград е живяло най-компактното българ-
ско градско население до и дълго след Освобождението.
Една рядка, почти несрещаща се особеност на
този факт е привличала вниманието на съвременни-
ците и изследователите. За Цариград, дето, по израза
на един наш вестник от това време, „има по един юр-
нек от всичките народи“
4
, друг вестник говори, че на-
блюдателите се поразяват от липсата на българско
население в столицата. И с това се обяснява „сегаш-
ното ни положение“, причините за „медленото и закъс-
няло наше народно развитие“
5
. В същата статия по-
нататък се казва, че това повърхностно впечатление
на наблюдателите е резултат от липсата на обособе-
на българска махала в Цариград. Тук имало гръцки, ар-
менски, еврейски квартали, а нямало квартал, в кой-
то да е събрано в основната си маса най-многобройно-
то иноверно население в столицата. И неизвестният
автор продължава: „Тук е един факт, на който причи-
ните може да се крият дълбоко в племенните качест-
ва и особености на нашия народ, факт инак безразли-
чен, психологически, но следствията на който били са
и продължават да са не без влияние на самата съдба
на народа ни... От ден да ден се убеждавами от необхо-

димостта да се основе и закрепи едно заселение Бъл-
гарско на една махала в Цариград, съставена от фа-
милии от разни градове на България, фамилии по-прос-
ветени и богати. “
Тази особеност обаче е била следствие от друга:
цялото огромно българско население в столицата е би-
ло мъжко, ергенско, бекярско. Имало само няколко се-
мейства. Малцина смелчаци се решавали да се заселят
тук, като доведат семействата си от вътрешност-
та, та прекарвали понякога по десет и по двадесет
години, дори цял живот, като гурбетчии, като хора,
чието истинско пристанище е винаги мирно и спокой-
но в някои от затънтените селца на вътрешността.
Това е една огромна ергенска и гурбетчийска колония.
Когато някой от ергените се женел в Цариград, той
можел да вземе за жена само гъркиня, еврейка или ар-
менка. По този начин попадал в среда, махала, които
силно разклащали и без това едва зараждащото се на-
ционално самосъзнание, ако не успявали да го претопят.
Изумителна, неповторима гледка представляват
тези български цариградчани от миналия век в своята
маса. Както казва дядо Славейков, България не е има-
ла нужда тогава от етнографически музей. Той същес-
твувал жив в Цариград. Било представено почти всяко
българско селце със своята пъстра носия, със своите
типове и диалекти. Абаджийските дюкяни в Галата -
казва Н. Начов - придавали на някои улици вида на бъл-
гарските градчета от вътрешността. „Когато за пръв
път влязох там - пише един съвременник, - стори ми
се, че се намирам в Куршум-хан в Пловдив. “ В световен
град като Цариград, в центъра на една империя, в сре-
доточието на големи международни съперничества
през миналия век живеели тези типични български се-
ляни, живеели по селски свито и пестеливо, оглеждай-
ки се „со страхом божим“ в развалините на чуждото за

тях величие на Византия, в непонятния порядък на го-
лемия град, в безбройните пройдохи, които го населя-
вали, в чуждата верски и племенно власт, живеели с
мисълта за своите села, със спомена за домашен уют,
за женска ласка и бащино огнище. Те живеели в Цари-
град, но душевно не били в него, а в своите села. Тези
сухоземни одисеевци са донесли край морето своята
Итака, те нямало нужда да правят околосветско пъ-
тешествие, за да я открият, душевно те никога не са
я напускали.
Всичко това е оставило несмиваеми от никакъв
Йордан, от никакви реки следи върху българското дви-
жение, върху формирането на националната идеология
в този тъй важен период. Само в космополитната ат-
мосфера на Цариград може да се усети с такава ярка
и неповторима сила какво нещо са отечеството, поч-
вата, родът, племето, корените. Не случайно никъде
по света няма такъв култ към гробищата, както в
Цариград. Там те са в последна сметка истинският
дом, единственото място, където можеш да се сро-
диш с духа и порядъка на предците, единствената ба-
щиния. И до днес в българското гробище там съжител-
стват във вечен мир гробовете на хора, единият ро-
ден в Тулча, другият в Охрид. В стихийното възрож-
денско движение на цариградските българи има силна
струя на носталгия по оставените села и близки, не-
сроденост на тези неволни граждани, селяни по душа,
с града. Тук може да се забележи и голяма доза безот-
говорност в политическите маниери на хората, чий-
то истински пристан е в далечния залив на техните
селца, където винаги могат да избягат след корабок-
рушението на гурбетчилъка. За тях политиката, коя-
то правят тук, не е така съдбоносна, тя е колосално
надхитряме в непонятния и „хитър“ градски живот.
Началото на българското движение тук създава онази

критическа ситуация, за която се казва, че роденото
в нея добро живее столетия, а лошото - векове.
След Кримската война в Цариград се основава и
закрепва българската община и постепенно всички об-
щини във вътрешността я признават като изразител
и ръководител на сво