Бягство от свободата

УНИВЕРСИТЕТ „ПРОФ. Д-Р Асен Златаров”
Факултет обществени науки
катедра „маркетинг и туризъм”

СПЕЦИАЛНОСТ „ТУРИЗЪМ”

Реферат

Тема: „Бягство от свободата”

учебна дИСЦИПЛИНА:
„Философия”

Изготвил: Проверил:
Име:
фак. №
ОКС – „Бакалавър”
Форма на обучение: РЕДОВНА

Бургас
2015 г.

Възможно ли е човек да бъде истински свободен, и дали често не избираме бягството от свободата, като по-лесния начин за съществуване? Част от отговорите на тези въпроси намерих в книгата на Ерих Фром – „Бягство от свободата”, написана преди повече от 65 години.

Привидно, в заглавието на книгата на Ерих Фром се съдържа абсурд. Свикнали сме да мислим, че съзнателното човешко същество се стреми към свободата. Приемаме на доверие, че всеки би искал да се освободи от робството на условностите и тиранията на страха. Надяваме се, че стремежът на хората към свобода ги прави справедливи и солидарни с неволята на другите. Но много често това не е така. Оказва се, че свободата е не само висша ценност, тя е и тежко бреме за човека. Защото тя е отговорност. Свободният човек не само взема автономно решения. Той осъзнава и следствията от тях. Свободното действие е обвързване с другите хора. То и израз на морала. Ако аз например считам, че в дадена ситуация трябва да се държа като честен човек, с действието си показвам как трябва да се държат всички останали в такава ситуация. Това означава, че моето индивидуално действие ме обвързва с всички останали.

Да бъдеш свободен, означава да не мислиш действието си като само индивидуално, но и като универсално. Когато с поведението си утвърждаваме определени ценности, ние всъщност защитаваме онова, което разбираме като валидно за всички. Затова изглежда много по-лесно и безболезнено да се съобразяваме с общоприетите норми, с общественото мнение. Това е страх от отговорността, която поемаме, ако действаме различно от другите хора, защото тогава и вината е единствено наша. И обратното – ако правим нещо, не съобразно собственото си убеждение, а само защото така е прието, това означава неувереност във всеобщия смисъл на акта. Такова поведение и действие не е истински свободно.

Бягството от свободата е отказ от личен избор. Ерих Фром за първи път анализира причините и механизмите за това бягство. Той вижда корените на бягството от свободата в създаденото усещане у хората, че не могат да влияят на социалните процеси, което подтиква някои от тях да се страхуват от собствените си дела и да не поемат отговорността на личния избор.

В глава пета Ерих Фром ясно описва основните механизми на бягството. Те са разделени на три части – авторитаризъм, деструктивност и автоматично подчинение.

Авторитаризъм
Авторитаризъм, при който личността се отказва от собствената си независимост, приобщавайки се към някого/нещо извън нея (личност или институция) , с цел придобиване на липсващата и сила, водена от нетърпимо чувство за самота и лично нищожество. Цената на придобитата сила е загубата на собствената индивидуалност. Ясни форми на този механизъм са – стремежът към подчинение и господство, мазохистичните и садистичните склонности, съществуващи в различни степени както у нормалните, така и у невротичните хора.
В сърцевината на всяка невроза, а и на нормалното развитие е борбата за свобода и независимост. За по-голямата част от нормалните хора тя свършва с пълноценното развитие на собствената си личност. Поради тази при те са добре адаптирани и се приемат за съвсем нормални. Невротичната личност обаче не се отказва от борбата против абсолютното подчинение и същевременно остава обвързана от вида на формата „му”.

Деструктивност
Основната цел на деструктивността е унищожаването на обекта. Корени се в непоносимостта на безсилието и изолацията на личността. Деструктивността е резултат на неизживян живот. Колкото повече се утвърждава живота, толкова по-слаба е деструктивната тенденция.
Излишно е да се подчертава колко важно е да бъде разбрана динамичната роля на деструктивността в обществения процес. Трябва да се вникне внимателно в специфичните условия, които определят нейната интензивност.
В съвременната епоха деструктивността на хората от низшите слой на средната класа стана важен фактор за възхода на нацизма, който приляга на техните разрушителни склонности и ги използва в борбата срещу противниците си. Деструктивността в повечето случаи е неосъзната, използват се всякакви мотиви, за да се оправдае. Деструктивността е опит за преодоляване на чувството за безсилие, защото целта и е премахването на всякакви обекти, с които личността може да бъде сравнявана. Тя е и естествена реакция срещу страха.

Автоматично подчинение (конформизъм)
Бягството от свободата има много форми. Най-често срещаната е конформизмът. Това е безкритично съгласие с другите който се характеризира с отказ от независимостта на личността и приобщаване с нещо или някого извън нея, с което се придобива липсващата и сила. Той търси нови „вторични връзки“ като заместител на изгубените първични зависимости. Най – важна особеност на авторитарния характер е отношението към властта, според която съществуват два типа хора: властният и немощният. Бягството от свободата е митично, неосъзнато – то е приемане без размисъл на това, което другите вършат. То е следване на общоприетото, на общественото мнение и традиции, то е безпрекословно подчинение, съзнателно самоподчиняване на обществото. Бягството от свободата е адаптиране към стереотипите на действие на другите, превръщане на индивида в тяхно отражение, загуба на личността. То е непрестанно сравнение с това, което е общо дело и никога различаване от него.
Бягайки от свободния си избор, хората стават еднакви, т.е. средностатистически хора. Те не действат автономно, а по-скоро автоматично, тъй както се действа в обществото по принцип. Отбягването на свободата е отказ на личността от себе си, обричане й на безличност. Бягайки от свободата, хората съзнателно се превръщат в абстрактни същества, същества без индивидуалност. Те не искат да се отличават от множеството. Несвободният човек е незабележим.
Подмяната на собствената личност с псевдотакава поставя индивида в постоянно напрежение и несигурност. Така той се е превърнал в рефлекс на очакванията на другите хора към него. Обзет е от съмнения, защото до голяма степен е загубил своята самоличност. За да преодолее произтичащата от подобно положение паника, човекът е принуден да се подчинява, да търси своята самоличност, стремейки се непрестанно да получи одобрение и признание от страна на другите. Поради това че не знае кой е, си въобразява, че другите ще знаят, ако действа според техните очаквания. Следователно щом те знаят, той също ще научи, стига само да им повярва.
Поради липса на собствени решения, бягащите от свободата следват обществените норми механично. Поведението им наподобява това на автоматите, чиято програма е предварително зададена. Това е поведение без риск и отговорност. Отговорността за делата се прехвърля на държавата, институциите, обществената система, родителите, лидерите и т.н.
Авторът ни представя автоматичното подчинение чрез един конкретен пример описан в страниците на книгата, а той е прилагането на хипноза. Хипнотизаторът Б хипнотизира лицето А и му внушава, че след като се събуди, ще иска да чете ръкопис, който то ще е убедено, че е носило със себе си, ще го търси и след като не го намери, ще помисли, че друго лице — В, го е откраднало, и много ще се разгневи на В. Б му внушава също така да забрави, че всичко това му е внушено по време на хипнотичния сън. Трябва да обясним, че В е човек, към, който А никога не е изпитвало и няма основания да изпитва лошо чувство. Знае се също така, че А изобщо не е носил ръкопис. [
Как се развива експериментът? А се събужда и след разговор на някаква тема казва:
— Между другото, това ме подсеща за нещо, което съм отбелязал в моя ръкопис. Сега ще ви го прочета.
А се оглежда, не намира ръкописа и се обръща към В с настояване, че го е взел той. В отрича и А се афектира все повече и повече, докато накрая избухва от възмущение и обвинява В, че е откраднал ръкописа. Дори отива по-далеч. Започва да сочи доводи в подкрепа на обвинението си, че В е крадецът. Разбрал от други хора, че В имал много голяма нужда от същия ръкопис, сега му се отдала много добра възможност да го вземе и т. н. Ние слушаме не само обвиненията от страна на А, но и редица „пояснения" в негова подкрепа. (Естествено нито едно не е вярно и А никога не е мислил за тях преди хипнозата.)
Да допуснем, че в стаята влиза друго лице. То изобщо няма да се съмнява, че А говори онова, коета мисли и чувства. Единственият въпрос у новодошлия ще бъде дали обвинението е основателно или не, тоест дали съдържанието на мислите на А съвпада с фактите. Ние, след като сме присъствали на целия експеримент от самото начало, естествено не поставяме въпроса дали обвинението е вярно. Знаем, че няма основания за такъв въпрос, защото сме сигурни, че онова, което А чувства и мисли в момента, са не негови чувства и мисли, а е внедрено като чужд елемент в съзнанието му от страна на друго лице.
Заключението на влезлия по средата на експеримента би могло да бъде: „Тук А ясно сочи, че всички тези мисли са негови. Той най-добре знае какво мисли и няма по-убедително доказателство от собственото му твърдение за онова, което чувства.

Автоматизирането на личността увеличава несигурността и безпомощността на обикновения човек. Поради този факт, той е готов да се подчинява на авторитети, предлагащи му сигурност и спасение от съмненията. Желанието за одобрение, утвърждаване, успех е дотолкова силно, че личността автоматично приема жертвата – бягство от свободата, в името на заветната цел.

Как да намери сили, воля, последователност съвременния човек да отстоява себе си, мислите си, желанията си, чувствата си, действията си при толкова много концентрирана енергия от страна на обществото втълпяващо му ежедневно и очакващо да го види като добро дете, отличен ученик, примерен съпруг, добър гражданин, непретенциозен купувач, верен избирател, мил наивник, подвластен на общоприетото и обезличен в него.

„Бягство от свободата“ на Ерих Фром представя идеята му че oсвобождаването от физическите ограничения превръща свободата в тежест, непосилна за възможностите на човека, от която той се опитва да избяга. Свободата не е само отсъствие на външен натиск, но и присъствие на нещо стойностно в човека, без което тя не може да бъде постигната. Колкото повече свобода човек постига при отделянето си от първичното, толкова по – добре разбира, че няма друг избор освен да се приобщи към света със спонтанността на обичта и труда си или да търси сигурност чрез нови зависимости от света, които ограничават свободата му.

Развитието на човечеството се характеризира с преминаване от съзнаване за единство на човека с природата и околния свят към съзнание за отделеността на човека от природата и различието му от другите хора. Дълго време човекът приема себе си като здраво свързан с природата, но постепенно той съзнава че представлява нещо отделно, различно. Процесът на съзнаване ( т.нар. „индивидуализиране“) е процес на прекъсване на първичните връзки със света. Тези връзки обаче му гарантират чувство за принадлежност, сигурност и ориентация, макар и да не позволяват на индивидуалността да се реализира. Такива са връзките на детето с майка му, на члена на първобитното общество с рода му, на средновековния човек с Църквата и т.н. При достигане на пълно индивидуализиране човек се освобождава от първичните връзки и се изправя пред нова задача: да се ориентира в света и да намери нови форми на сигурност.

Със индивидуализирането си човек съзнава себе си като една малка нищожна част от целия свят, той е различен от всички други и отделен от природата. Свободата му дава правото да избира, но неограничените възможности са причина за чувства на страх и несигурност. Индивидуализирането означава все по - голяма изолация, човекът се съмнява в собстената си роля по отношение на Вселената и в смисъла на живота си. Пораждат се чувства на безсилие и нищожност и пориви за отказ