Възгледите на Платон за идеалните закони

РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ „АНГЕЛ
КЪНЧЕВ“
ФАКУЛТЕТ „БИЗНЕС И МЕНИДЖМЪНТ“
__________________________________________
РЕФЕРАТ
по
Политически и правни учения
Тема: „Възгледите на Платон за идеалните
закони“
Русе 2014

Платон е един от най-големите философи на античността и е измеж
-ду най-значимите мислители за всички времена. Той е основоположник на
философския идеализъм, основна роля играе учението му за идеите. Те са
носител на битието, образец на всичко съществуващо. В последния си
диалог „Закони“ Платон на практика описва процеса по създаване на иде
-алните закони на остров Крит. „Закони“ е един от най-важните му полити
-чески съчинения.
Разликата между нашето и Платоновото разбиране за идеал и реал
-ност, ще установим, че тя е по-малка, отколкото изглежда. И ние като Пла
-тон правим разлика между идеал и проект. Платон смята, че проектът е
налагащо се полезно отдалечаване от идеала, докато ние смятаме, че
проектът е полезно конкретизиране и приближаване към реалността. И в
двата случая идеалът, проектът и реалността не съвпадат. Разликите са, че
Платон нарича реалност идеала и би нарекъл проекта образец и че цени
идеала, а ние опозитивно непоследователно ценим ту идеала, ту
реалността. Е, авторът на „Закони“ е философ и не противопоставя
реалното и идеалното, а ги разполага йерархично в степените на един вид
печелене нагоре и губене надолу.
Както Платон така и ние смятаме, че между идеалното и реалното
има разнобой и че това е основният проблем на всяко живеене. Тази
прилика може да послужи за вход към смисловата материя на Платоновите
„Закони“. Към нея се добавя и още една, това, че и за Платон, и за нас е
добре разнобоят между идеално и реално не само да се конста- тира, но и
да се полагат усилия по намаляването му. Затова ние свеждаме идеалите до
проекти, а Платон създава пълни словесни модели. Е, той оперира с
йерархиите, а ние разполагаме елементите на йерархиите рав -нинно и се
лутаем в тях. Но в края на краищата и за нас, и за него моделите се мерят
не само вътрешно, по своята консистентност, но и външно, по своята
полезност.
Много е трудно да прозрем смисъла на „Закони“. Платон е голям
философ и трудно се разбират неговите значения от текстове размисли и
понятия.
Много от неговите закони са утопия, но има и реализъм. По един на
-чин е житието, а по друг начин е битието. Той говори за идеали и
реалност.
Другите текстове, без които не може да се мине, са останалите диалози на
Платон, и особено „Държавата“, „Държавникът“ и „Тимей“. „Държавата“ и
„Държавникът“, защото визират същата материя – идеалното държавно
устройване, а „Тимей“, защото е техен космологичен пандан –
устрояването на държавата предполага устрояващите да не са невежи по
темата за устрояването и строя на космоса.
Но веднага два съществени разнобоя. Първият е между „Държавата“
и „Закони“ – в „Държавата“ държавен проект с две основни класи и

внимание към по-горната класа на стражите с обща собственост и общо
попечителство над жени и деца, в „Закони“ проект за гражданство,
разделено на четири цензови групи с частна поземлена собственост и
собствени семейства. Вторият разнобой е между „Държавникът“ и
„Закони“ – в „Държавникът“ законите са несъвършено средство, което
обслужва несъвършените управляващи с вяра, че те могат да станат
съвършени и да направят излишни законите, в „Закони“ по-скоро не се
вярва, че има съвършени управляващи, затова и усилието е да се
проектират институции и да се редактират закони, които да гарантират по-
траен разум.
Платон е противоречив в книгите си и най-добре го е изтълкувал
философа Ханс-Георг Гадамер – Платон е по скоро същият, и държавата и
закони с евристични утопии, чиято цялостност няма притенции за
емпирична истинност и реализуемост. Тази теза обяснява между другото
странните смесвания, които прави Платон в „Закони“.
Платоновите закони впечатляват с две сякаш несъчетаеми интуиции-
с реалистичен вкус към жизнени детайли и със спекулативна системност.
За първото Платон е получил ред похвали като тази, че в „Закони“ може да
се търси основата на модерна дисциплина като икономия на правото. Какво
да кажем за дългия пасаж с углавни закони, за тънко различените ситуации
на липса на умисъл при убийство, извършено в състояние на гняв, за
проникновено представената човешка психическа нагласа, преведена на
законов език? Платоновите класификации по въпроса са не само в крак със
съвременното юридическо мислене, те дори го нахвърлят. А какво да
кажем за сепващото съвременната гордост предложение за общогръцка
валута?
Идва на ум знаменитият пасаж за демократичния човек в
„Държавата“, по-скоро горчива, отколкото радостна скица на човешкото
поведение в условията на демокрацията. Как е успял Платон да бъде
толкова точен за нещо, което би трябвало да познаваме само ние в
съвременността на разгърнатата промяна? Бил е точен, защото е
моделирал, стъпил също на модел, на противоположния модел на
живеенето в условията на непромяна.
Така че е редно да се отнесем с уважение не само към детайлите и
проспекциите, но и към странните общи идеи в Платоновите закони.
Каквато е идеята, че към конституцията по основаването на град не бива да
се подхожда повърхностно практически, а дълбинно, като се взема предвид
принципът на човешката природа. Градът е за човека и прилича на човек.

Той е нещо живо и също като човека е съставен от йерархиите душа-тяло и
съответно ум, добра, лоша емоционалност. Да се конституира град
означава да се устрои човешко общежитие с оглед на благополучието и
доброто. Добрият модел за щастлив град предполага пълна добродетел и
има пред очи по-доброто в човека - душата, и най-доброто – ума,
божественото в човешката душа.
Какъв принцип се защитава с тези аргументи? Че нищо специфично
човешко не може да се прецени и проектира добре, ако не се прецени и
проектира по извънчовешки, тоест по трансцендентен начин.
Става дума и за реалистично логическо основание. Платон твърди, че
нещата в този свят не са само отделени едно от друго, но са и свързани и по
много начини, твърди, че са делими и на по-малки единици и че прерастват
в по-големи. За това е разбирането на всяко нещо налага разбиращият да се
пита за същността му като това нещо, но и за участието му в по-едри и
изобщо в други единици. От тук е необходимостта да се формулира и да се
знае какво е същество, преди човек да се пита какво е човешко същество.
Утопично е да се препоръчва как да се четат „Закони“. Така или
иначе всички четат неравно. Открито е, че също като Платон в „Закони“ и
нас ни занимават постоянно въпросите на законността, законодателството и
доброто управление. По друг начин – житейски практически и абстрактно.
Защото живеем пръснато в съвременната голяма отворена обществена
обител.
Първа част на „Закони“ изминава двоен път в определението на
закона: изясняване на разбирането, че законът е властови израз, съчетано с
изясняване на възможното властване, което се изразява в закони.
Прагматично преведена, тази двойна линия означава: чрез закона се
утвърждава възможността за постигане на полза извън еднократното
действане или навика, но същевременно тази възможност се условява от
нуждата да се запази и гарантира определеният ред. Така, от една страна,
законът при Платон се явява като правило, от друга обаче се явява като
нуждата от правило.
Законът се поставя от Платон като срединен израз на реда между високия
устойчив ред на божественото и истинното и долния неустойчив ред на
човешкото. Понеже това срединно и средищно положение на закона се
укрепя, подобно на цитаделя, от най-вътрешния и извисен пласт, в който
онтологично се мисли редът, то става валидно за всички останали и
прониква в тях: в етническото разбиране за мяра в човешките душевни и

телесни практики, в политическото разбиране за готовността на
гражданина да управлява и да понася управление според срединната ос на
справедливото.
След като бъде установен, законът се прилага от длъжностните лица.
И тях Платон поставя в средината на реда. Отгледани и образовани в
законовата аскеза на магнетския полис, тези хора трябва да си служат със
закона във всеки един случай, който може да се разреши от човека. Но пък
тяхната власт върху законите е много ограничена: няма законов начин те да
променят законите – или да прекроят изобщо общностното управление, в
което участват. Задачата им относно гражданите е редът да бъде поддържан
и устояван откъм самите хора; относно законите – да бдят като стражи за
тяхното прилагане в установения им вид, без да ги променят. Това ясно е
изразено с формулата, че законът трябва да е „господар на управляващите“,
а те да са „роби на закона“.
За да изрази проблема за насилието и убеждението, в „Закони“
Платон въвежда чрез традиционните за диалозите си означаващи една
метафора за грижата на властващия към властвания. Това е грижата на
лекаря към болния. На по-силния, който владее изкуство и знание, ами на
опитност. Другият лекар е свободен човек, който лекува свободни и се
опитва въз основа на знанието си да излекува тяхната болест, но и да им
обясни причините й. Този възглед се повтаря и при разглеждането на
въпроса за неумишлените и умишлените престъпления в Девета книга.
Законът е строго разграничен от чистата заповед и свързан с
познавателната условност от прелюдиите; така Платон поставя а различен
акцент и проблема за образованието.
На първо място, при Платон пайдеята изразява грижа за реда на общото
съществуване за сметка на частното. Затова и пайдеята е познавателен
контрол над личните практики като част от една обща етическа система, в
която те могат да бъдат оценени истински и приобщени към устойчивостта
извън влеченията и познавателните заблуди. Така Платоновата пайдея от
„Закони“ представлява двоен ред: първо, ред от образователни практики, в
които цел е истинното знание; второ, ред от практики на душевното и
телесно живеене, които могат да се отнесат до четири ключови
добродетели – благоразумие, разсъдителност, смелост, здраве.
Пайдеята има една ясно заявена политическа цел – да подготви
гражданина за справедливото властване в полиса. Кое е то? Според Платон
онова, което се подчинява на реда на законите, с цел да ги съхрани, и на

реда на справедливото, с цел да получи благосклонно отношение от
съдбата; онова, което помага на човешката потребност да се задоволи с
мяра – без това застрашава устойчивото живеене на гражданина и
съществуването на общността. Най-сетне справедливото властване е онова,
при което готовността