Двете сръбски въстания в Белградския пашалък и Гръцката национална революция

1.В края на XVIII в. и началото на XIX в. Белградския пашалък бил територия,, обрасла с гъсти гори, подходяща за развитие на свиневъдство. Населението било пръснато по села и паланки и било преобладаващо сръбско, предимно от свободни селяни , търговци и занаятчии. Сръбското търговско съсловие преценявало османското господство, особено анархията от еничарските размирици, като пречка за нормална стопанска дейност. Това било важна предпоставка за преминаване към самостоятелно организирано действие за освобождение: сърбите имали не само водачи и военачалници, но и зараждаща се средна класа – материална сила, необходима за самостоятелно националноосвободително движение. Първо сръбско въстание. През 1801 г. четирима еничарски главатари завзели властта в Белград, убивайки Хаджи Мустафа паша и мнозина турци – привърженици на реформите, и установили над сръбското население терористичен режим. Чифлиците били възстановени, въведени били нови данъци, селското самоуправление било ликвидирано. В селата се разпореждали специални пратеници на чифлик-сайбите - т. н. субаши. В 1802 г. спахиите – привърженици на убития Хаджи Мустафа паша, направили опит да избият четиримата еничари-главатари и да възстановят султанската власт. Те се обърнали за подкрепа и към сръбското население. Но сърбите решили да действат за собствена сметка, в дълбока тайна започнали да се готвят за въоръжено въстание.Два били основните центрове на подготвяното въстание – Валевската нахия и Шумадия, където отново се активизирало хайдушкото движение. Във Валевска нахия начело на заговорниците застанал кнез Алекса Ненадович, а в Шумадия – Кара Георги Петрович. Сръбската подготовка за въстание обаче става известна на еничарските главатари. Били арестувани и избити повече от сто души сръбски първенци – кнезове, търговци, свещеници, в това число и Алекса Ненадович. Кара Георги Петрович успял да се укрие от ареста и заедно със Станко Главаш развял знамето на борбата в Шумадия. Същевременно в почти всички нахии на Белградския пашалък били сформирани въстанически отряди. Така вместо да предотврати въстанието клането на първенците послужило като повод за него. В Шумадия се свикало общо събрание на въстаническите предводители от отделните нахии и се взело решение за повсеместно въстание и избрало Кара Георги Петрович за главен въстанически вожд. Първото сръбско въстание станало факт. До пролетта на 1804 г. въстаниците наброяват около 25 000 души. До май същата година почти всички еничарски гарнизони в пашалъка са унищожени, а Белград, където се укриват четиримата еничарски главатари, е обсаден. Още в началото на бунта, въстаниците се опитват да си осигурят подкрепата на някоя от великите сили. Най-напред се обърнали към съседна Австрия, като поискали да им бъдат изпратени офицери, оръжие, боеприпаси и в случай на поражение да се даде възможност на семействата им да се укрият на австрийска територия. Но австрийското правителство отхвърлило молбата им, тъй като не искало да усложнява отношенията си с Турция. След отказа на Австрия ръководителите на въстанието се обърнали за помощ към Русия. През септември в Петербург е изпратена сръбска делегация, на която е обещана подкрепа. През пролетта на 1805 г. свиканата народна скупщина формулира исканията на въстаниците към Високата порта. А именно: в Белградския пашалък да управляват само избрани от сърбите старейшини, начело с главен кнез; кнезовете да събират определен данък, който да отчитат непосредствено пред султана; всички турски чиновници да напуснат пашалъка; отбраната на границите и градовете да се повери само на сърбите. С тези искания вече ставало дума за автономия, от която оставала само една крачка до пълна политическа независимост. На 1 юни 1805 г. тези искания са представени пред портата, но са отхвърлени въпреки руското застъпничество. Осъзнавайки каква опасност за териториалното единство на империята представлява сръбското въстание, Портата решава да се справи окончателно с него. За валия в Белград е назначен нишкият паша Хафъз. В края на юли 1806 г. новият велия потегля с войска от Ниш, но на 6 август е разбит от въстаническите сили в битката при Иванковац. След поредните неуспешни преговори с портата, въстаниците започват да организират редовна държавна власт и да предприемат мерки за отбраната на пашалъка. Създаден е правителствен съвет, начело с Матия Ненадович, в който всяка нахия има свой представител. Под ръководството на Кара Георги въстаниците успели да през август 1806 г. да разбият турците при Мишор, а в последствие и войската на румелийския валия Ибрахим паша. В края на годината е постигнат най-големия успех от началото на въстанието – бил превзет Белград. Така целият пашалък преминал под контрола на въстаниците. В Цариград отново пристигнала сръбска делегация, начело с търговеца Петър Ичков – българин по произход. С подкрепата на руския посланик, той постигнал компромис – турците имали право да държат в Белград само един финансов чиновник – мухасил, на който да се отчитат данъците, а останалата власт в пашалъка останала в ръцете на въстаниците. През януари 1807 г. е сключен договор „Ичков мир“ официално потвърден със специален султански ферман. Междувременно през декември 1806 г. започнала война между Русия и Турция. Въстаниците решили да обвържат съдбата на въстанието с изхода от войната, тяхна основна цел става не само постигане на автономия, а пълна политическа независимост и изграждане на самостоятелна сръбска държава. Под командването на генерал Исаев и Кара Георги обединените руско-сръбски войски нанесли поражение на Турците при Шубик и Малайница и осигурили постоянна връзка на двете армии през Дунава. Бил сключен военно-политически руско-сръбски съюз, предвиждащ установяването на руски гарнизони в големите сръбски крепости, ликвидиране на феодалното земевладение, оказване на помощ на Сърбия с военни специалисти, оръжие, боеприпаси, болници и др. Според договора в Сърбия трябва да бъде изпратен руски управител, който да се заеме с изработването на конституция, а също и руски чиновници, които да бъдат назначени в държавните учреждения. С този договор Русия реално признава Сърбия като самостоятелна държава. Създаденият през 1805 г. Правителствен съвет на сръбския народ се реконструира през 1808 г. и се превръща в основен постоянен централен орган на управлението, имащ законодателни, изпълнителни, финансови, съдебни, стопански и просветни пълномощия. В края на 1808 г. на базата на постоянните военни отряди,ръководени от войводи по нахиите се формират отряди редовна войска на държавна издръжка. Второ сръбско въстание. Честите бунтове и подозренията за връзки между сръбските водачи и Русия принуждават Сюлейман паша да предприеме масови арести и екзекуции. В началото на 1815 г. репресиите се засилват и тогава е убит Станко Главаш – един от инициаторите и предводителите на Първото сръбско въстание. Началото на Второто сръбско въстание е през април, когато под ръководство на Милош Обренович, масово въстават Валевската и Руднишката нахии. Пораженията,които въстаниците нанасят на турската армия, са подкрепени от руска дипломатическа акция в Цариград за прилагането на член 8 от Букурещкия мирен договор. Високата порта се оказва принудена да започне преговори със сърбите. Като основа на тези преговори се предполага да послужи подписаният през 1807 г. „Ичков мир“. В същото време Милош Обренович постига устна договорка с румелийския валия Марашли Али паша относно сръбската автономия. Според това споразумение Милош Обренович бил провъзгласен за върховен кнез на Сърбия, в Белград била създадена специална „Народна канцелария“ с функции на върховен съд; във всяка нахия, наред с турските представители на властта, се поставя и по един сръбски кнез, който да участва в съда над сърби; сърбите могат сами да отчитат данъците и налозите пред официалните турски представители, а спахиите трябва да получават доходите си в точно съответствие със султанските фермани. Този устен договор не бил санкциониран с никакъв султански документ, обаче той останал за дълго време основа на сръбско-турските отношения.Въпреки че Белградския пашалък си останал формално турски, сръбската автономия била факт. През следващите години, под натиска на Русия, Високата порта все по-често е принудена да прави нови и нови отстъпки в полза на сръбската автономия. След дълги преговори, през есента на 1826 г. между Русия и Турция е подписана т. н. акерманска конвекция, с която Портата се принуждава да потвърди клаузите на Букурещкия договор. Значително разширяване на сръбската автономия било постигнато след Руско-турската война от 1828-1829 г., която завършила с подписването на победния за Русия Одрински мирен договор. Според този договор Турция трябвало да даде пълна автономия на Сърбия. През 1830 г. бил издаден султански декрет, с който Сърбия била обявена за васално княжество, начело с Милош Обренович като върховен наследствен княз. На турците било забранено да живеят в сръбското княжество, с изключение на гарнизоните, които оставали в няколко по-големи крепости. Така в резултат на двете въстания и на руската подкрепа, Сърбия станала автономно княжество с пълно вътрешно самоуправление и начело с един върховен княз. Турският феодализъм бил окончателно ликвидиран. Сръбското княжество имало правото да строи църкви, училища, болници и пр., да изгражда своя собствена администрация и да води своя самостоятелна външна политика.

2. Гръцката национална революция (1821 – 1830) Освобождението на Гърция е вторият тежък удар върху Османската империя през първата четвърт на XIX в. след освобождението на Сърбия. Обратите през които преминала за четвърт век освободителната борба на гръцкия народ, се обяснява със сложната и противоречивата политика, провеждана в Източното Средиземноморие от великите държави. Тази политика понякога била благоприятна за гръцката независимост, но понякога се оказвала непреодолима пречка за нейното извоюване. В борбата за освобождение на гръцкия народ се отличават три етапа. Първият, свързан с войните на Френската република и наполеоновите походи в Италия и Египет в края на XVIII в. Вторият на непосредствена подготовка и провеждане на гръцко въстание през 20-те г. на XIX в. Третият, етап на консолидация и утвърждаване на гръцката независимост след Наваринската битка 1827 г. и особено след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Въстанието в Гърция протича под ръководството на Григориос Дикеос – Папафлесас, Тодор Колокотронис и Петрос Мавромихалис. През пролетта на 1821 г. въстанието придобива голям размах в Пелопонес и гръцките острови. Извършват се погроми над мюсюлманските селища, избиват се собствениците на чифлици, административните служители – турци и мюсюлмани. Портата обявява „свещена война“ на гърците, започва масово клане на гръцкото население, арести, насилия и убийства. Едрите търговци и корабопритежатели подкрепят движението, правят дарения или блокират с флотата си турските крепости по Пелопонеското крайбрежие. До края на 1821 г. почти целия Пелопонес е очистен от турски