Позицията на жената във Втората българска държава

НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2015, том 54, серия 6.2

- 151 -

Позицията на жената във Втората българска държава

Златоживка Здравкова, Ренета Златева

Abstract: Women's position in society of the Second Bulgarian Empire: The article presents
some popular sources of law, of literature and wall paintings in Bulgarian medieval history, which gives us
information about the place of women in the Bulgarian medieval society.
Key words: Bulgarian woman, position, medieval period, law, wall paintings

ВЪВЕДЕНИЕ
Още от древността ролята на жената за развоя на обществото е съществена.
Независимо от своята роля – на майка, съпруга, дъщеря, регент, върху нежните й
плещи падат задачи от нелек характер.
За позицията на жената в живота на средновековното българско общество не е
писано достатъчно. Много от изследователите в публикациите си правят непълна
характеристика, отнасяща се само до определен аспект (в повечето случаи –
социално-правен). Прави впечатление, че не са обвързани каноничните постулати с
правните норми и съответно не е изяснено влиянието на първите при определяне
позицията на тогавашната жена. Не са правени паралели между източното и
западното православие, за да се подчертае разликата във възприемането ролята на
жената. Именно затова тук ще се направи опит да бъдат изяснени посочените
параметри, за да се изясни възможно най-пълноценно позицията на жената през
епохата на Второто българско царство.

ИЗЛОЖЕНИЕ
Социалният статус на жената се определя от позицията й във феодалната
класа. С развитието на феодалните отношения тази взаимовръзка е още по-силно
изразена, а това, от своя страна, води и до съществени различия в общественото
положение на жената. Малобройна част от нежната половина на обществото,
принадлежаща към кръга на феодалната аристокрация, често се среща в изворите,
обвързана с името и титлата на своя баща или съпруг. Въпреки че аристократката
официално е представена чрез мъжа, нейната роля в социалния живот на Втората
българска държава значително нараства. Имената на представителките на знатни
болярски родове остават в редица хроники, надписи и грамоти като съпруги на царе,
деспоти, севастократори и други висши служители в царството. Те се срещат в
Синодика на цар Борил, в Боянския поменик, върху каменни надписи и надгробни
плочи, под ктиторски изображения.
През периода на Втората българска държава съществуват три основни пътя за
закрепостяване на селянката. Първият от тях е свързан с мъжа в семейството –
баща или съпруг. Изпадайки в икономически затруднения, той повлиява върху
съдбата на цялото си семейство. Грамотите на българските царе са изпъстрени с
подобни примери, в които четем как цели родове изпадат в крепостничество [8:274].
По този начин промяната в социално-правния статут на главата на семейството
(например изпадането му в парикия или отрочество) води и до промяна в
общественото положение на жената.
Вторият начин за изпадане на жената в крепостничество е вдовството. Поради
често водените по това време войни, голяма част от мъжете намират своята смърт.
Макар и останала без съпруг, вдовицата може да бъде закрепостена. В документа,
озаглавен “Дарението на протосеваст Прибо”, четем как “вдовицата Момена с
шестте й деца”, както и “другата вдовица, жената на Братослав с шестте й деца”
попадат под пряката зависимост на местния феодал [8:206]. Важно е да се
отбележи, че при такова положение жената става причина да се определи съдбата и

НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2015, том 54, серия 6.2

- 152 -
на нейните деца, които споделят участта й. Самото издигане в обществената
структура на тогавашното общество за жената става съответно само по пътя на
пряката намеса на нейния баща или съпруг. Носейки отговорност за своето
семейство, за неговите несполуки и икономически затруднения, жената се явява
еднакво отговорна пред държавата и местния феодал при изплащането на
феодалната рента.
В “Български нотариален акт от ХI–XII в.” е записано следното: “Аз, Добрина,
подарих детето си на попа, а [получих] нива на “Добри гости” близо до Дражиловите
ниви. И никой от децата ми, нито пък от рода ми да не се бърка с попа? Защото той
ми подари също 7 лакътя памучно платно и 5 ленено и 3 къбела пшеница” [7:437].
Явно е, че в посочения случай вдовицата Добрина не просто подарява детето си на
попа. Тук се загатва за сделка, чрез която жената търси начин за оцеляване на
останалите членове от своето семейство, на което вече глава е тя. Подобни
действия са срещани, тъй като и през ХI в. откриваме подобен случай, записан в
Рилската грамота на цар Иван Шишман, където “поп Тодор с децата си и с рода си”
били жертвани в полза на Рилския манастир [8:55].
В периода на Втората българска държава, когато семейството е вече
обособено като самостоятелна социална единица, се появява едно противоречие:
обществото, което е феодално, едновременно натоварва жената с определена
отговорност и право, но и я лишава от такова.
Третият начин за попадане на жената в крепосничество е чрез нейното участие
в обществено-политическия живот.
Според Титул І на Закона за съдене на людете изповядващите езически обичаи
жители на дадено село трябва да бъдат предадени под властта на божия храм
заедно с всичките си имоти [7:134]. Макар и да не е посочено, че наказанието се
отнася и до жените, то явно включва и тях. В случая е видно, че не само при
инициативата на мъжа те могат да попаднат под зависимостта на църковния
феодал. Не можем да отречем споделянето на тази нерадостна участ от страна на
съпругата.
В периода ХІІІ-ХІ в. в българското общество се оформя и търговско-
занаятчийското съсловие. Макар и да няма данни за правото на жената да се
разпорежда в сферата на стоково-паричните отношения, логично е да се
предположи, че тя търси някакъв път за свое самостоятелно участие. Рационалното
решаване на този въпрос тя намира съответно чрез встъпване в нов брак, след като
със смъртта на съпруга й се изчерпва и основният източник за препитание. Основен
извор в тази насока е посланието на патриарх Евтимий до угровлахийския
митрополит Антим, което се отнася към ХІ в. Главният въпрос, който поставя
българският първосвещеник, е свързан именно с многобрачието, което е
противоречащо на обществения морал за епохата и е строго съхраняван от
църковните закони. Въпреки че патриарх Евтимий вижда във втория, респективно
третия или четвъртия брак, непристойно поведение, то факт е, че жените, стремящи
се да се домогнат до подобни бракове, целят да се сдобият със съпруг, който им е
крайно необходим за подобряване на икономическото им състояние.
Поради аграрния характер на средновековния български град не съществува
голяма разлика в социалната структура между града и селото, а съответно и разлика
в социалния статус на жената гражданка и жената селянка. В тази взаимовръзка
може да се направи изводът, че дъщерята или съпругата на поземления аристократ,
занаятчия, търговец и пр. принадлежи към лично свободното население. Към
зависимото градско население спада жената, чийто закрепостен баща или съпруг е
задължен към даден светски или църковен феодал. Съответно, тя споделя съдбата
на своя родственик.
Положението на българското население в периода на Втората българска
държава се утежнява и от наличието на вътрешна нестабилност, породена от

НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2015, том 54, серия 6.2

- 153 -
феодалните междуособици. Едрият местен феодал подлага на жестока
експлоатация селяните. Това, съвсем естествено, се стоварва и върху плещите на
жената. В още по-голяма степен нейното положение се усложнява от водените
непрекъснати военно-политически конфликти на държавата. Това лишава
семейството от мъжка сила, а централната власт или местният феодал налагат
допълнителни налози за издръжка на войската.
Що се отнася до източното и западното европейско общество и позицията на
жената в тях, веднага се забелязват и някои разлики. На първо място, в Източната
римска империя църковната власт няма по-голяма тежест от държавната
(цезаропапизъм), а Западната римска империя твърдо стои зад водещата роля на
църквата (папоцезаризъм). Базирани на библейските текстове, съществуват редица
забрани и морални напътствия към нежния пол, които се явяват непрестъпни
ограничения за заемане на духовни или обществено-политически позиции в
държавата. Единствено в богомилските трактовки не се среща полова
диференциация [7:351,354]. Поради тази причина жената не се лишава от
възможност за заемане на духовна позиция.
В законодателните текстове на Франкската империя жената се лишава от
правото да наследява поземлена собственост; покровителствана е от мъж след
смъртта на съпруга си; дори й се отнема правото да разполага със своята зестра
[3:81-82]. Подобрено е икономическото положение на жената според Екложките
разпоредби, които навярно се ползват в българската държава през разглеждания
период. Вярно е, че съпругата получава като зестра движимо имущество, не и
основното средство за препитание през Средновековието – земята, но все пак
нейната зестра се пази „непокътната и ненакърнена“, дори и при тежко финансово
положение на съпруга [2:176-198]. При липса на други роднини, след смъртта на
съпруга си тя унаследява половината от неговото имущество [2:185]. Що се отнася
до връзката между родители и деца, Еклогата предвижда отдаване на почит и към
бащата, и към майката, зачитане на майчиното мнение и осигуряване на грижа за
децата, докато навършат пълнолетие [2:167-173]. До съдебен процес един срещу
друг не могат да излязат родители и деца и според Закона за съдене на людете
[7:135]. Данни за опазването на зестрата в полза на жената през периода на Второто
българско царство се съдържат в едно решение на Охридската архиепископия. В
документа е представен следният казус: Българката Болеслава се преселва със
своя брат във Верея след смъртта на мъжа си. В нейно отсъствие сестрата на
покойния й съпруг продава една трета част от имота му. Завръщайки се в родината
си, Болеслава узнава за това и протестира пред българския управител, защото е
засегната зестрата й. В резултат, продажбата е анулирана и тя възстановява своята
зестра, получавайки частта си [8:204].
Суровият феодален ред и нестабилното положение на безимотните определят
семейството като главна опора в обществените отношения. За зависимите хора то е
единствената отправна точка, а за болярското съсловие то е символ на просперитет.
Макар и изворите да не обръщат достатъчно внимание на физическите и
духовни качества у обикновената жена, то все пак има податки и в това отношение.
Ценностите, които трябва да притежава средновековната българска жена, са
предписани от християнските норми, в които се подчертава, че тя би следвало да е
милозлива, добронамерена, трудолюбива, вярна и уважителна към своите родители,
деца и съпруг. Очевидно обикновената жена трябва да спазва въведените от
църковния морал норми на поведение, за да не бъде окачествена като “най-
неразумната част от човешкото стадо”. Притежавайки всички тези качества, жената
се определя и като пример за красота, независимо от нейните физически
характеристики. В тази насока е написаното от патриарх Евтимий “Житие на Петка
Търновска” [8:437]. От “Разказ за пренасяне на мощите на св. Петка от Търново във
Видин и Сърбия” на Григорий Цамблак съдим, че такива морални устои у жената

НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2015, том 54, серия 6.2

- 154 -
служат като “образец и подтик към добродетел”. Дори съпругите в аристократичното
семейство, притежавайки такива качества, са определени като превъзхождащи “по
мъдрост и остроумие”

[8:448]. В една от миниатюрите на Томичовия псалтир се
вижда фигура на богато облечена девойка, която е със закрепена на кръста хурка. С
едната си ръка тя придържа нишката, а с другата навива вретеното. Въпреки че
трудолюбието е една от най-характерните черти, притежавани от обикновената
жена, то до такава степен е ценено, че се подчертава до