Еничарите в българските земи

ЕНИЧАРИТЕ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

Първо издание. Рецензенти Вера Мутафчиева, Петър Петров. Редактор
Ангелина Пенева. Художник Боряна Паскалева. Художествен редактор
Цвятко Остоич. Технически редактор Ари Калъчев. Коректор Татяна Пунева.
Дадена за набор на 5. VI. 1987 г. Подписана за печат на 14. I. 1988 г.
Излязла от печат през януари 1988 г. Печатни коли 15. Издателски коли 15.
Условно издателски коли 16,58. Формат 60/90/16. Издателски № 29285.
Тираж 4120. Цена 2,77 лв. Код 02/9531472311/0624-24-88. Държавно изда­
телство „Наука и изкуство“ — София. Държавна печатница „Александър
Пъшев“ — Плевен.

ЦВЕТАНА ГЕОРГИЕВА
ЕНИЧАРИТЕ
В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
НАУКА И ИЗКУСТВО
1988 СОФИЯ

В книгата са разгледани проблемите на еничарското присъствие в нашите
земи и отражението му върху живота на прадедите ни. Разкрита е ево­
люцията на османската платена пехота от нейното създаване при Мурад I
до ликвидирането й в началото на XIX век, на нейната организация и
функциите, които изпълнява, дава се социална характеристика на еничар-
ството.
Изследването е направено въз основа на разнообразни източници — ос-
манотурски документи, свидетелства на европейски дипломати и пътешест­
веници, български писмени паметници, както и творби на народното ни
творчество. Осветляването на ролята на еничарите в историческото битие на
българския народ дава възможност да се обяснят както важни аспекти от
процеса на насилственото им ислямизиране, така и общата атмосфера, в коя­
то са живели нашите предци в епохата на османското владичество.
© Цветана Борисова Георгиева, 1988 г.
c/o Jusautor, Sofia
Индекс 941' Б :

В памет н а моята м ай к а

ПРЕДГОВОР
Ha 16 юни 1826 г. султан Махмуд II издава ферман, с който
обявява ликвидирането на еничарския корпус. След едно оже­
сточено сражение в Цариград предния ден тази многовековна
военна формация е унищожена в буквалния смисъл на думата.
Събралите се за поредния бунт еничари са избити на Атмег-
да.н с насочени за право мерене оръдия, а тези, които се укри­
ват зад стените на близките еничарски казарми, намират
смъртта си в пламъците на подпалените сгради. Погромът над
еничарите в столицата е последван от масовото им избиване
в провинциите. Жестокостта и насилието не са необичайни в
живота на Османската империя и през първата половина на
XIX в., но този път те са така брутални, че стъписват всички
поданици на държавата. Но въпреки ужаса от тази истинска
сеч действията на султана и неговите приближени се приемат
с одобрение от огромната част от населението. Султан Мах­
муд II демонстрира решимостта си да проведе реформи, а по­
даниците му облекчено въздъхват от премахването на най-ре-
троградната сила, която столетия възпира развитието на ос­
манското общество. Унищожаването на корпуса се посреща
като наложителен акт. Над четири столетия еничарският кор­
пус е основна част на османската военна машина и в тази
дълга отсечка от време той преминава сложна парабола, която
го превръща от елитна ударна сила в социална язва, разяж­
даща всичко и всички в османската държава. Затова унищо­
жаването му е една от малкото акции в нейната вътрешна по­
литика, приети с одобрение от мнозинството на разнородното
й население.
В своя ферман от 16 юни 1826 г. Махмуд II забранява изоб­
що да се произнася думата еничарин*. Но тя остава трайно
не само в турския език. Сега, век и половина след ликвиди­
рането на еничарите, терминът битува в речника на всички бал­
кански народи като словесен знак за най-злите социални сили. В
говоримия български език днес еничарин означава неконтроли-
* На турски език jeniçer, войник от османската платена пехота, която
от времето на създаването си се нарича jeni-çeri (нова войска). В съвре­
менния български език са наложени два неправилни варианта на термина —
еничар и еничарин. Приемаме втория като относително по-близък до ори­
гиналния изговор вместо точния йеничер, който съдържа и неговата ети-
мология.
, 7

ран, необуздан насилник, поставен в привилегировано) поло­
жение от самата власт.
Дългата история на еничарския корпус, неговото участие
в политическия, икономическия и социалния живот на Осман­
ската империя отдавна са го утвърдили като неизбежен обект
както при изучаването на османската държава, така и при ос­
ветляване миналото на балканските народи. Днес трудно мо­
жем да определим границата, която отделя фактографското»
описание на тази османска институция от нейното аналитично»
изследване. Още първите европейци, наели се да опишат ис­
торията на Османската империя, правят по-кратки или по-об-
стойни изложения за османската платена пехота и нейната роля в-
имперската войска. Създаването на еничарската пехота* систе­
мата на необичайното й рекрутиране от децата на немюсюл-
манските поданици, безспорното й значение за военните успехи
на османците, както и намесата й във вътрешнополитическия!
живот формират един специфичен проблемен кръг, без който»
историята на османската държава и тази на балканските на­
роди между XV и XIX столетие не може да бъде обяснена.
Впрочем в европейската историография еничарската тема не-
възниква самостоятелно. Във всички ранни истории на осман­
ската държава, като тези на Леонклавиус1 и EL Рико2, све­
денията за еничарите, а в голяма степен и оценките за тях са
почерпани от османските хроники и фактически представляват
техен по-обстоен или по-кратък преразказ — средновековна
смесица от мит и реалност.
Промяната в международната конюнктура» в края на ХУ1Г
и началото на XVIII в. засилват в Европа стремежа да се раз-
були воалът на екзотична тайнственост върху живота в Ори­
ента, а прагматичните политически и икономически интереси
на тогавашните велики сили налагат едно по-точно и по-под­
робно запознаване с т. нар. левантински свят и неговия обще­
ствен живот. И понеже всяко настояще остава неясно, ако не-
се познава миналото, историографският интерес към Осман­
ската империя става все по-активен. Значимостта на еничар­
ския корпус в нея поражда и първия специализиран труд върху
миналото и настоящето му. Неговият автор Л. Марсили под­
робно се занимава със структурата на еничарската“ организа­
ция, механизмите на нейното действие и мястото й в армията.
Но и той не може да преодолее описанието на- нещата, силно»
се влияе от османската летописна традиция и, разбира се,,
както съвременните му историци, е далеч от опита за анализ5.
Много по-обстойно се занимава с еничарския корпус Му-
раджа д’Осон, който в третия том на седемтомното си съчи­
нение върху Османската империя, написано; н началото на
XIX в., прави опит да разкрие цялата история на тази военна»
корпорация. Той представя нейното начало*, спира се на орга-
&

низацията й и обръща особено голямо внимание на описанието-
на нейното разположение. Нему принадлежи първата оценка
за ролята на тази институция в еволюцията на османската
държава, но единствено по отношение на централната власт„
в рамките на военния и политическия живот. В неговото съ­
чинение описанието продължава да преобладава над изслед­
ването, но констатациите за състоянието на еничарската пехо­
та в края на XVIII в. са ценни и полезни и сега4.
Съществен е приносът за изучаването на еничарския кор­
пус на големия познавач на Османската империя Иозеф фон-
Хамер. Разглеждайки го като компонент на държавното ус­
тройство и на системата на управление, той убедително раз­
крива ролята му за могъществото на империята и участието му
в кризата, така отчетливо доказана от събитията в края на
XVIII и началото на XIX в. Наред с изложението на основните
въпроси около създаването и организацията на корпуса той
последователно маркира процеса на неговото развитие, про­
мените, които постепенно го деформират. Той пръв се опитва,
да намери механизма, който превръща бившите военнопленни­
ци и насилствено откъснати от дом и семейство момчета, по-'
ставени в странен статут на роби на централната власт в ли­
цето на султана, в най-могъщата сила на своето време, и наред
с това се стреми да разкрие факторите, предизвикали дегра­
дацията им5. В своята „История на Османската империя“ Й. фоч
Хамер многократно описва конкретно ролята на еничарския
корпус в политическия живот на държавата6. Изложението на
австрийския османист носи неизбежните слабости на своето-
време, но и до днес то е необходимо градиво при изучаването
на еничарската организация, както и по редица други пробле­
ми от османската история. Наследниците му в полето на ос-
манистичната историография повтарят не само изложените от
него факти, но и неговите оценки и констатации.
В края на 80-те години на XIX в. в европейската историче­
ска наука се появява първата специализирана история на ени­
чарския корпус. Авторът й А. Джевад поднася едно доста под­
робно описание, в което освен известните вече факти около из­
граждането и организацията на тази военна корпорация об­
ръща внимание на нейното въоръжение, мястото й в дворцо­
вия живот, значението й като полицейска институция. Въпреки
че използува нови архивни материали във връзка с числения
състав и разпределението на еничарските части, А. Джевад.
допуска сериозни фактологични неточности, а съчинението му
е безспорна компилация7.
По-късно второ специално съчинение върху еничарския кор­
пус прави немският османист Т. Менцел. Трябва да се подчер­
тае вниманието, което той отделя на еволюцията на Taj&f'BOr
енна институция, на нейния разцвет и упадък, инфилтрифщй&о»1|Ч |,
9

й в икономическия и социалния живот на империята. Във фак-
■тологическо отношение този труд стои несравнимо по-високо
от всички предхождащи го и въпреки че и в него липсва ана­
лиз на институцията, която се разглежда и оценява преди всич­
ко като военна формация, той е първият, който потвърждава
необходимостта от самостоятелно изследване на еничарската
проблематика с оглед по-пълното осветляване на османската
и балканската история8.
В многобройните трудове, посветени на историята на Ос­
манската империя, написани в края на XIX и началото на
XX в., също се отделя значително място на еничарския кор­
пус. В тях се повтарят многобройните факти около неговото
създаване, организация и развитие, но с малки изключения
не се допринася съществено за разширяването на представата
за неговата същност и роля в целокупния живот на империята9.
Нивото на европейската историография при проучването на
еничарския корпус до първите десетилетия на XX в. е отразено
най-ясно в статията, посветена на еничарите, написана от Г.
Хуърт, в първото издание на Енциклопедия на исляма10. Тя носи
всички досто