Етнография на България , авт. Н. Колев

Българска етнография
Николай Колев

Николай Колев (Издателство Наука и изкуство, София, 1987)
Корица

Въведение в общата етнография

Обособяване на етнографията като самостоятелна наука

Етнографията се оформя като самостоятелна наука едва в първата половина на XIX в. През 1839 г. в
Париж е основано първото етноложко дружество. В 1842 г. такова дружество има вече в Ню Йорк,
в 1843 г. — в Лондон, а през 1845 г. е създаден отдел етнография към Руското географско
дружество. По това време се организират първите етнографски изложби и музеи, създават се
специализирани етнографски списания, печатат се самостоятелни етнографски трудове.
Това съвсем не означава, че дотогава не са проявявани интереси към човека и неговата култура.
Още в древността са правени смесени географско-историческо-етнографски описания. Те са били
необходими на древните гърци във връзка с колонизирането на крайбрежията на близките
морета, т. е. имали са чисто практически цели.
Подробни смесени описания са известни за Китай, Индия, Иран, Египет, Гърция и Римската
рмперия. Богати етнографски данни се срещат в древногръцкия епос, достигнал до нас чрез
Омировите «Илиада» и «Одисея», в прочутата работа на философа Хезиод «Работи и дни», в
«История» на древногръцкия историк и пътешественик Херодот, смятан за баща на историята.
Разнообразни етнографски сведения съдържат и произведенията на други антични автори — «За
природата на нещата» на Лукреций Kap, «География» на Страбон, «Естествена история» на Плиний
Стари, «Германия» на Тацит, «Трактат за селското стопанство» на Колумела, произведенията на
Съма Цян за Китай и т. н.
Тези описания продължават през средновековието от пътешественици като Ибн-Фадлан (X в.),
оставил сведения за волжките българи, Ал-Бируни (X—XI в.) — за Индия, Плано Карпини (XII—XIII
в.) — за Русия и територията на днешната Монголска народна република, Марко Поло (XIII—XIV в.)
— за Китай, Афанасий Никитин (XV в.) написал произведението «Пътешествие през три морета», в
което има много сведения за индийския народ, и др.
Великите географски открития (XV—XVI в.) допринасят за появата на описания за неизвестни
тогава народи. В донесенията на испанските конквистадори, в описанията на пътешествениците, в
съчиненията на учени и мисионери, проникнали в Северна, Централна и Южна Америка, а по-
късно в Африка, по островите на Тихия океан и Австралия, се съдържат обилни етнографски
сведения. По това време се правят и първите опити за тяхното осмисляне, а по-късно се изявяват и
интереси към проучването на бита на определени народи: Й. Фр. Лафито (1670—1740) описва
бита и културата на хуроните и ирокезите в Северна Америка, Н. Н. Миклухо-Маклай (1847—1887)
посвещава целия си живот на антропологията и етнографията на населението на Нова Гвинея.

Натрупването на етнографски материали в края на XVIII в. довежда до първите опити за научно
осмисляне на събрания вече етнографски материал: появяват се теориите, идеализиращи
първобитността като щастливо детство на човечеството (Ж.-Ж. Русо и Д. Дидро), теорията за
зависимостта на обичаите и нравите от географската среда (Ш. Монтескьо), идеята за културния
прогрес (Фр. Волтер), идеята за самостоятелни културни ценности у всеки народ (Й. Хердер) и т. н.
Събирането и класифицирането на етнографски материали не задоволява вече учените. Те
започват да търсят обяснение на приликите между определени култури, правят се първите опити
за изясняване възникването и развитието на дадена култура. Създават се школи и теории,
оформят се методите на новосъздадената наука за човека и неговата култура, правят се опити за
разграничаването к от сродните науки. Така етнографията се обособява като наука, която има свой
предмет и обект на проучвания, своя методика и методология на изследвания (Белановская, 1964;
Токарев, 1978).
Предмет и обект на етнографските изследвания

Под предмет на познание трябва да се разбира съвкупността от онези особени свойства на
обективната реалност, които само определена наука изучава.
Под обект на научно познание трябва да се разбира реално съществуващият оригинал, който
определена наука изследва.
Различни науки могат да имат един и същ обект, но предметът на изследването им да бъде
различен (напр. физиката и химията имат за обект природата, но предмет на едната наука са
физичните, а на другата —химичните свойства на предметите).
Обект на етнографията са народите, етнографските общности, етносите, докато специфичен
предмет на етнографските изследвания е традиционната битова култура.
В етнографската наука има спор дали да се разграничават обект и предмет на етнографската
наука, или да се говори само за предмет на етнографски изследвания (Хаджиниколов, 1979—I, 21).
Първото название за науката, изучаваща човека и неговата култура, е етнография (гр. ετνος —
народ, и γραϕω — пиша, описвам).
Терминът етнография влиза в обръщение като научен термин едва в края на XVIII в., докато
названието етнология се налага в началото на XIX в. В таблицата за класификацията на науките от
Андре-Мари Ампер, етнографията е дадена като едно от подразделенията на етнологията
(Бромлей, 1976, 186, 206).
По-късно се появява названието етнология (гр. ετνος — народ, и λογος — наука). Авторите на това
название разграничават етнографията и етнологията не само по форма, но и по съдържание. Те
смятат етнографията само за описателна наука, а етнологията за теоретична, обобщаваща наука.

От гледище на марксизма-ленинизма не може да има чисто теоретична, обобщаваща
дисциплина, занимаваща се предимно със закономерностите на изучаваната действителност.
Описанието е неделимо от анализа, обобщението, обяснението. В случая е налице употреба на
две названия за една и съща наука (Хаджиниколов, 1979—I, 23).
В етнографската литература на немски език се прави разграничение между родна, отечествена
етнография, означавана като Volkskunde, от чуждата, задграничната етнография, наричана
Völkerkunde. Терминът Völkerkunde е употребен за пръв път през 1785 г., а от началото на XIX в.
(1806) се среща и названието Volkskunde. Подобно разграничение се прави и в скандинавските
езици. От гледище на марксистко-ленинската методология изучаването на който и да е народ се
основава на едни и същи принципи, поставя едни и същи задачи, преследва еднакви цели. Ето
защо употребата на два термина за една и съща наука, както това се прави в повечето германски
езици, не е много правилно. То може да се възприеме като условно разграничаване на два
относително самостоятелни клона на науката (Хаджиниколов, 1979, 24).
В англосаксонските езици до немския термин Volkskunde, който буквално значи сведение,
познание, знание, наука за народа, е близка думата Folklore, която означава познание, знание за
народа или на народа за себе си. Терминът фолклор е употребен за пръв път през 1846, г. от
Уйлям Джон Томс. За него този термин означава проявите на духовния живот на народа — нрави,
обичаи, обреди, балади и пословици. По-късно през 70-те години на XIX в. фолклорът вече
обхваща цялата култура на народа. Постепенно съдържанието на този термин се стеснява и в
наши дни най-често с него се означава само народното поетично творчество, народното словесно
творчество.
В англоезичните народи освен терминът етнология се употребява и названието антропология (гр.
ἄντροπος — човек, и λογος — наука). Антропологията се разделя на два клона — социална
(физическа) и културна. Към културната антропология спадат археологията, лингвистиката,
етнологията и фолклористиката.
За науката етнография се употребяват и други названия: така например гърците използуват
термина лаография (гр. λαός — народ, и γραϕω — пиша, описвам), словаците и словенците —
narodopis, поляците — ludoznawstwo, французите — traditions populaire, италианците — traditiono
populari, испанците — traditiones populares, и т. н.
Предметът на етнографските изследвания е различен в различните етнографски школи и
направления. Така за представителите на еволюционизма това е човекът — творец на културата,
при дифузионистите (миграционната школа) — културата, тъй като според учените от това
направление човекът се явява само носител на културата. Представителите на социологическата
школа смятат, че предмет на етнографските изследвания е обществото като цяло, а не отделният
индивид. Дълго време някои представители от школите в Западна Европа смятат, че етнографията
има за предмет изследването на живота и културата на безписмените народи. Други учени
издигат за предмет изучаването на селските народни маси като истински носители на
традиционната култура.

В днешно време се смята, че предмет на етнографията са етносите и техният етногенезис,
разпространението им, етническите процеси, душевността на народа. С това предметът на
етнографията се оформя като сложен, комплексен предмет.
При изследването на етносите се вземат предвид както слаборазвитите етноси, така и
високоразвитите, цивилизованите етноси, както малките, така и многобройните народи, както
съществуващите днес, така и изчезналите вече народи, или, другояче казано, в пространствено
отношение етнографията обхваща всички съществуващи етноси, а в хронологично — етносите от
най-старо време до наши дни.
Предметната област на етнографията се разгръща не само в пространствено-структурен план. Тя
има и свой ксторико-генетически аспект. Етническите общности са системи, които се изменят във
времето. Следователно предмет на етнографията са не само етническите процеси на миналото, но
и на настоящето и на бъдещето. Задачата на етнографията е да ги прогнозира.
Задачи и значение на етнографията

Основните задачи на етнографските изследвания могат да се формулират така: етнографията
трябва да изучава миналото, богатото културно наследство от древността до наши дни; да изучава
етническия състав на населението у нас и в целия свят; да изучава етногенезиса, като се ползува от
данните, извлечени от сродните исторически и други хуманитарни дисциплини; да разработва
проблеми от историята на първобитното общество и чрез изследване на съвременните
изостанали народи да съдействува за възстановяване на историческото минало на цялото
човечество; да определя и възстановява основното значение на националната култура,
съвременния бит и култура и съвременните етнически процеси.
Етнографската наука има голямо научнопознавателно, мирогледно-възпитателно и практически
приложно значение.
Като широка и комплексна наука за етногенезиса или възникна нето на народите, за тяхното
пространствено разположение и разселване, за историческото им развитие и взаимодействие, за
общото и специфичното в тяхната култура и душевност тя обогатява обществеиото и
историческото познание. Макар и да е ч