Истории за себеотдаване: психосоциален конструкт на генеративността

Истории за себеотдаването: Психосоциална конструкция на генеративния живот

В това изследване авторите анализират интернализираните истории на живота на 40 високо генеративни и 30 по-малко генеративни възрастни с подобни демографски профили, за да различат степента, в която двете групи са създали различни идентичности. Високо генеративните възрастни е по-вероятно да преорганизират миналото си и да очакват бъдещето като вариант на прототипна история за себеотдаване, в която главният герой: се радва на ранно семейство; е чувствителен към страданието на другите от ранна възраст; е воден от точно определена лична идеология, която остава стабилна през времето; променя неприятни ситуации в такива, имащи благоприятен изход; и си поставя цели за бъдещето, с които да помогне на обществото. Историите за себеотдаването поддържат и насърчават усилията на съвременния възрастен да има благоприятен принос за следващото поколение. Резултатите се свързват с голям брой интердисциплинарна литература за човешкия живот и предлагат идеи за нови номотетични изследвания, в които се интерпретират психосоциалните конструкции, които хората използват, за да намерят смисъл в живота си на време и в рамките на своята култура.
Много изследователи наблюдават как съвременните американци влагат смисъл в техните понякога разпилени животи чрез нагаждане или интернализиране на истории, които интегрират реконструираното им минало, възприетото настояще и очакваното бъдеще. В своята теория за идентичността МакАдамс (life-story theory of identity) твърди, че започвайки в късна зрялост и ранна зрялост, мъжете и жените, живеещи в модерните общества, се опитват да създадат в различна степен интегративни истории за себе си, за да си осигурят образ на единство и смисъл. Тъй като историите са традиционното средство за избора на изразяване на начина, по който човек придава смисъл на организираните във времето действия, те са много подходящи за придаване на смисъл в собствения живот. Следователно идентичността може да бъде разгледана като интернализирана и развиваща се история на живота, начин за изразяване на себе си пред самия себе си и пред останалите чрез разкази или поредица от разкази, изпълнени със събития, сцени, герои, сюжети и тематики.
Целта на настоящото изследване е да изследва историите на живота на две групи възрастни, които се различават по психосоциалната дименсия генеративност. След Ериксън генеративността се отнася до загрижеността и отдадеността към благополучието на следващото поколение, изразяващо се чрез родителстване, преподаване, насърчаване, както и други поведения, които допринасят за оставянето на нещо след себе си. В изследването историите на живота на извадка от 40 високо генеративни учители и доброволци, работещи в името на обществото, са сравнени с историите на живота на 30 по-малко генеративни възрастни, които са подобни на първата група според възраст, социален статус и образование. Въпреки че основните данни на изследването са извлечени от интервюта за историята на живота, изследването няма за цел да разясни развитийните особености или причините от детството, свързани с генеративността. Фокусът е върху разследването на това как интервютата разкриват една цялостна история за миналото, настоящето и бъдещето: настояща идентичност за това как миналото, настоящето и бъдещето се събират в един разказ. Интервютата са концентрирани повече върху настоящето, от колкото върху миналото. Основният въпрос е „Как високо генеративните възрастни се различават от ниско генеративните по начините, по които разказват за живота си и за това кои са те, кои са били и кои ще бъдат в бъдеще?“
Разказите и човешкия живот
Настоящото изследване представлява пресечна точка на психологията на личността и това, което Джоселсън и Либлих (Josselson & Lieblich, 1993) наричат „изследване на историята за човешкия живот“. Според тази перспектива животът може да бъде видян като серия от разкази, познати като историии, рамкирани чрез беседи, и разказани в културата. Кьолер и Коул (Cohler & Cole, 1994) пишат следното:
„Историята на живота е разказ, тъй като представя беседа от особен вид, създадена за потенциален слушател или читател, често имплицитен, за да убеди себе си и други за определен сюжет или настояща подредба на събитията, изразена разумно чрез разбирането за кохерентност, споделяна между говорещ и слушащ като участници в определена култура“.
Според тях имплицитното намерение зад историите е да убеждава човека и другите, че нечий живот може да бъде разказан чрез повече или по-малко кохерентност, която има смисъл както за човека, така и в контекста на обществото. (McAdams, 1985). Идентичността на човека отчасти отразява видовете истории, които преобладават в неговата култура. Следователно всяка история на живота може да се намери в определена литературна традиция и света на историите, в които всеки живее, играе и разказва.
Според Брюнер (Bruner, 1990) разказът е естественият начин, по който човек дава смисъл на живота през времето и той отправя молба към психолозите да насочат изследванията си към историите на живота. Според Сарбин (Sarbin, 1986) разказите могат да бъдат нова „коренна метафора“ на психологията като цяло. В последните години се наблюдава подем в интереса към наративните методологии в социологията (Denzin & Lincoln, 1994) и психологията (McAdams & Ochberg, 1988), като някои подходи използват схеми за качествено кодиране, за да направят историите удобни за номотетични изследвания (Smith, 1992; Stewart, Franz & Layron, 1988). Личностовите и социалните психолози са започнали да събират разкази, които хората създават, за да се справят с личните проблеми и за да обяснят объркващите или трудните събития в живота (Baumeister et al., 1990; Harvey et al., 1986; Heatherton & Nichols, 1994). Особен интерес представляват разказите за близки междуличностни взаимоотношения, анализирани, за да внесат светлина в динамиката на любовта и приятелството (S. L. Murray & Holmes, 1994; Sternberg, in press; Veroff, 1992). Със сходна тенденция Мейн и колегите и (George, Kaplan & Main, 1985; Main, Kaplan & Cassidy, 1985) разработват Интервюто за привързаността на възрастните (Adult Attachment Interview), което цели да оценя степента на разказвателна кохерентност, представена в пресъздаването на емоционално наситени връзки от детството.
Докато историите могат да бъдат използвани като методология за изследване на конструкти като мотиви, етапи, ценности, когнитивни стратегии, стилове на привързаност и т.н., историята може да бъде тълкувана като конструкт сама по себе си. От тази гледна точка, историята на живота може да бъде видяна като психосоциална конструкция, достъпна чрез наративни методи, както и други изследователски методологии, които функционират като истински аспекти на личността (McAdams, 1996). Някои традиционни теории на личността и развитието на възрастните намекват за възможността историите за живота да бъдат тълкувани като конструкти на личността. Например Мърей (H. A. Murray, 1938) твърди, че „историята на организма е самият организъм“ и той се опитва да улови подобното на история качество на живота през времето чрез конструкти като линии на поведение и последователност на събитията. По-новите теории изразяват по-експлицитно историята като конструкт. Например според Томкинс (Tomkins, 1987; Carlson, 1981) „теорията за сценария“ (script theory) вижда личността като съвкупност от събития, които хората интегрират в един вътрешен сценарий. В диалогичната си теорията за селфа Хърмънс и Кемпен (Hermans & Kempen, 1993) предлагатличността да бъде концептуализирана като многообразие от „Аз-позиции“, които взаимодействат чрез вътрешен диалог в съзнанието, за да създадат самоопределящи разкази за живота на възрастния. Те виждат индивидуалната личност като „полифоничен роман“.
Макадамс (McAdams, 1994, 1995) предлага описанието на личността да обхваща поне три независими нива: диспозиционни черти като Големите Пет (McCrae & Costa, 1990); контекстуализирани интереси като развитийни задачи и личностни стремежи (Cantor & Zirkel, 1990); и интегративни разкази за себе си. Третото ниво е нивото на идентичност, в което съвременните възрастни създават истории за живота си, за да придадат чувство за обединеност и цел в живота (McAdams, 1985, 1993).
Като психосоциални конструкти, историите на живота се базират на емпирични факти (напр. „Роден съм преждевременно на 7 февруари, 1954.“), но също така отиват отвъд фактите, за да станат интерпретации на миналото, настоящето и бъдещето, за да направят живота смислен и проследяем разказ (напр. „Баща ми винаги е казвал, че съм имал късмет да оцелея преждевременното раждане; победил съм шансовете веднъж и сега ще направя живота си смислен“). Както интегративните въображаеми истории на живота, създадени, за да дават на живота смислена подредба, историите на живота могат да бъдат оценени чрез естетически стандарти като кохерентност и богатство и чрез прагматични стандарти като правдоподобност. Някъде между чистата фантазия и удобната хроника стоят психосоциални конструкции, които целят да разкрият лични истини: разкази, обясняващи живота, които са правдоподобни, проследяеми и дори завладяващи. Сред характеристиките, които МакАдамс определя като ключови компоненти на историите на живота на съвременните възрастни са ядрените епизоди (nuclear episodes) (ключови събития, имащи връхни точки, ниски точки и обратни точки); имагота (идеализирани персонификации на селфа, които представляват главните герои в историята); тематични линии (повтарящи се цели в разказа, особено такива, свързани с власт и любов); и идеологическа обстановка (вярвания и ценности, които поставят сюжета в етично-религиозни рамки).
Относно последната характеристика Макинтайър (MacIntyre, 1984) и Тейлър (Taylor, 1989) твърдят, че създаването на селфа чрез разказ типично влкючва установяването на някаква морална позиция, имплицитна перспектива на доброто, от която човек може да оцени качеството на живота си и на живота на другите.
Създаването на смислен и кохерентен Аз чрез разказ може да бъде психосоциално предизвикателство, което е особено характерно за модерните западни общества. Според Гиденс (Giddens, 1991) съвремието носи със себе си проблема за изследване, контролиране, развиване и създаване на себе си като рефлексивен проект, върху който западният мъж или жена работят. След 1800г. западните възрастни се справят с предизвикателството да оформят Аз, който да утвърждава както прилики с другите, така и индивидуалност, което им помага да намерят своето място в обществото. Създавайки индивидуалността си, те съчетават литературните традиции на културата. Например те използват митове за произхода на семейството, обратни точки, в които героят получава ново прозрение, герои, които подкрепят целите на главния герой и злодеи, които застават на пътя му. В съвремието „идентичността на човек не може да се намери в поведението, или в реакцията към другите, а в способността да поддържа историята на живота си“ (Giddens, 1991).
Генеративност и отдаденост
Генеративният възрастен се опитва да се грижи, насърчава и направлява тези неща и хора, които биха могли да му помогнат с принос