История на Османската империя - авт. колектив от френски учени

1
История на Османската империя
Дигитална библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Книги»
Научен ръководител: проф. д-р А. Нейкова
Автори: Берке-Грамон, Ж.-Л., Базен, Л., Белдичану, И., Белдичану, Н., Дюмон,
П., Жоржон, Ф., Мантран, Р., Реймон, А., Ру, Ж.-П., Ватен, Н., Венщейн, Ж.
Дизайн: Давид Нинов
София, 2014
Настоящата книга е написана от колектив в състав:
Жан-Луи БАКЕ -ГРАМОН, старши научен сътрудник в Националния
научноизследователски център (ННИЦ), директор на Френския институт за анадолски
проучвания в Истанбул — Пета глава.
Луи БАЗЕН, професор в Университета Париж — III и в Националния институт за
източни езици и цивилизации (турски език и цивилизация), старши научен сътрудник
във Висшето практическо училище (IV секция), директор на Института по турски език и
култура към Парижкия университет. — Шестнадесета глава.
Ирен БЕЛДИЧАНУ, старши научен сътрудник в ННИЦ — Първа глава.
Никоара БЕЛДИЧАНУ, старши научен сътрудник в ННИЦ, професор във
Висшето практическо училище (IV секция) — Четвърта глава.
Пол ДЮМОН, професор в Университета в Страсбург, професор във Висшето
училище за обществени науки (История на Османската империя и Турската република,
ХIХ–ХХ в.). — Дванадесета и четиринадесета глава.
Франсоа ЖОРЖОН, бивш възпитаник на Френския инсти тут за анадолски
проучвания, старши научен сътрудник в ННИЦ, професор във Висшето училище за
обществени науки. — Тринадесета и четиринадесета глава.
Робер МАНТРАН, почетен професор на Университета в Прованс (Екс Марсей I),
професор в Националния институт за източни езици и цивилизации (История на
Османската империя), бивш председател на Международния комитет за доосмански и
османски проучвания — Предговор, седма, осма и единадесета глава.
Андре РЕЙМОН, почетен професор на Университета в Прованс, директор на
Института за проучвания на арабския и мюсюлманския свят (Екс ан Прованс),
президент на Френската асоциация за проучване на арабския и мюсюлманския свят —
Десета и петнадесета глава.
Жан-Пол РУ, старши научен сътрудник в ННИЦ, професор в училището при
Лувъра. — Петнадесета глава.

2
Никола ВАТЕН, старши научен сътрудник в ННИЦ, бивш възпитаник на Френския
институт за анадолски изследвания — Втора и трета глава.
Жил ВЕНЩЕЙН, старши научен сътрудник във Висшето училище за обществени
науки, директор на Центъра за проучване на СССР, Източна Европа и Турция,
директор на изследователската група «История на Източна Европа и Османската
империя» (ННИЦ) — Шеста и девета глава.
Историята на османската империя през погледа на френските
османисти
На 3 март 1878 г. Санстефанският мирен договор санкционира възстановяването
на българската държава и поставя край на петвековното османско владичество над
българския народ. Още в предходните десетилетия българите са направили своя
исторически избор, отричайки османската реалност като свое настояще и бъдеще. Те
доказват с всички средства европейската си идентичност и стремежа си да се
интегрират в модерния европейски свят. Този избор има своите исторически
основания и своите исторически перспективи. И ако в ранните столетия на османското
владичество той е преди всичко желание, в епохата на Българското възраждане се
превръща в смисъл и цел на живота на няколко поколения българи. Те отхвърлят
натрапената им преди столетия имперска действителност във всички сфери на живота
и с всички средства — от насоките на стопанската им активност, чрез овладяване на
достоянията на модерната образованост и с политически действия, включително и
въоръжената борба. За тях, за българите, живели през XIX век, Османската империя е
«Империя на злото», обрекла ги на стопанско изоставане, културно ограничаване,
политическа зависимост. След освобождението султанската държава продължава да е
техният «изконен враг» не само защото в османското минало се крият причините за
тежките проблеми, които застават пред младата българска държава, а и защото в
нейните граници остават голяма част от българските територии и многочислено
българско население, откъснато от свободното си отечество.
Тази кратка историческа справка, известна на всички нас, е необходимо
въведение, за да си обясним защо десетилетия след отхвърлянето на османското
владичество в българската книжнина не съществува нито една «История на
Османската империя», нито преводна, нито написана от български автор. След сто и
двадесет години отрицанието на империята продължава да е толкова дълбоко, че като
че ли искаме да «забравим» факта на нейното съществуване, определяйки
българското присъствие в нея с определения като «черни векове» и «безвремие».
В хода на времето, с развитието на българската историография става ясно, че
пет века история не могат да бъдат нито «небрежно забравени», нито «съзнателно
пропуснати» и като исторически спомен, и като историческо познание. Мнозина са
българските историци, които насочват своите усилия към изучаването на тези
столетия от родната ни история. Изследванията им, посветени на различни проблеми
на българската стопанска, културна и политическа история, по същество
представляват и част от историята на османската държава. Мнозина получиха
международно признание и близо петдесет години бъ лгарските специалисти по
история на българските земи, на Балканите и на Османската империя между XV и XIX
в. са равноправни и ценени участници в международните изследвания на османската
история, която е обект на специализиран научен интерес от три века. В нашето време
този интерес е съсредоточен в няколко научни организации и реализиран на
страниците на множество списания, стотици монографии, студии и статии и в
дискусиите на десетки научни конференции, конгреси, симпозиуми. Десетилетия след
своето «излизане» от Османската империя България разполага с авторитетен и

3
разширяващ се екип от признати специалисти по нейната история. Нашата
общественост познава само част от техните трудове, предимно тези, които имат
българска проблематика. Изследванията, посветени на общата история на Османската
империя и публикувани като отделни монографии или статии на страниците на
историческата ни периодика, представляват интерес предимно за специалисти и
голяма част от съвременните българи продължава да не познава общия ход на
историческата еволюция на османската държава.
Специалистите, студентите, журналистите и изобщо всички, които се интересуват
от проблемите на османското минало, търсят и намират нужната им информация в
различни немски, френски, руски, английски, турски Истории на Османската империя.
По правило те рядко се появяват на книжния пазар и бързо се превръщат в
библиографска рядкост, позната и достъпна на малцина. Отдавна е библиографска
рядкост и Историята на балканските народи, написана от С. Димитров и Кр. Манчев,
които единствени направиха много кратко, но все пак последователно изложение на
имперската история между XV и XX век.
В унгарската, сръбската, гръцката, румънската и т. н. научна книжнина са
публикувани не една и две истории на империята. Изданията им поддържат определен
обществен интерес и ниво на познания с общ характер, които разширяват
информираността на обществото и дават възможност то по-точно да разбере и оцени
родната си история и историята на света въобще. Липсата на обществен интерес, а и
на знания за историята на Османската империя, в която протичат пет века от
българското минало, не остана без последствия. Нека си припомним т. н.
възродителен процес, който може да бъде обяснен колкото с политическото
късогледство, толкова и с историческата наивност на тоталитарния комунистически
режим. Без да се познават или просто като се пренебрегнаха изследванията на
историците, «бързо решение на националния проблем» бе намерено в неоправдано и
безсмислено насилие над българските турци, за да се превърнат в б ългари чрез
смяната на имената им. Скандалният провал на този замисъл бе последван от
шумната дискусия върху етикетите «турско робство», «османско владичество» и
«османско присъствие», която преди няколко години развълнува съвременното
българско общество. Тези два примера доказаха разминаването между специалистите
и широката общественост в знанията и представите за историята на османската
държава, което означава и за един дълъг период от собственото ни минало.
Дискусията се поде и протече по инициатива на п исатели, журналисти и
политически лидери и в нея не участвуваше нито един от българските специалисти по
история на Османската империя. За да запазят научния си авторитет, те се изолираха
от политически оцветените страсти на «радетелите на българщината», които обявиха
знанията по история на османската държава за «отродителство» и «национално
предателство», а своето невежество за «родолюбие». Ситуацията беше повече от
странна и тя вероятно ще привлече вниманието на бъдещите историци, които ще
търсят в нейното разплитане някои от обясненията за времето, в което живеем. Но и
за сегашните специалисти, и то не само по история, е ясно, че тази «етикетна
дискусия» бе проява на две тенденции към познаването и разбирането на родната ни
история — тази на митологизиране и формализиране на историческите «знания» в
клиширани форми и тази на научното изследване и изучаване на миналото.
Причините и факторите, породили тази дискусия и обусловили силния й
обществен резонанс, вероятно са много, но една от тях безспорно е липсат а на
конкретни познания за историята на Османската държава в българското обществено
съзнание. Отрицанието на имперската действителност, необходимо за епохата на
Възраждането, се е втвърдило в общ митичен модел на «империята на злото»,

4
изконна причина за минали, настоящи и бъдещи страдания и вечна заплаха за
българите, християните, европейците. Конкретността на историята е заменена с
обобщено емоционално отрицание. Смяната на имената на българските турци и
дискусията за «турското робство» и «османското присъствие» свидетелствуват, че в
общественото съзнание, в образователната схема и в българската хуманитаристика
все още не е преодоляно романтичното отношение към миналото.
Емоционалният комфорт, който поражда и поддържа романтичното отношение
към миналото, се плаща с непознаване на това минало, с неразбиране на
съвременността и с невъзможността да се проектира бъдещето. Историческият
романтизъм не позволява разграничаването на «желано» и «възможно» в историята и
в настоящето. Той е бумерангът, който поддържа етноцентризма и обусловените от
него силни колебания в националното ни самочувствие, в нашето саморазбиране и
самооценка и на индивидуално, и на обществено ниво. Разширяването на конкретните
знания за дългата и сложна еволюция на народите, държавите, регион ите чрез
достъпност на историческата информация е добре познатият път за тяхното
преодоляване. Трудно бихме могли да разберем и обясним своето минало, без да
познаваме историята на другите и особено на своите съседи. А всички ние, които
живеем на Балканите, в течение на векове сме били поданици на Османската империя
и земите ни са част от нейните европейски владения. Историята на Османската
империя е част от нашата история, а историите на балканските народи са част от тази
на империята. Това е мое дълбоко убеждение, породено от преподавателската ми и
изследователска работа по история на българския народ през XV –XVII в. в
Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» и
потвърдено от посочените вече явления в съвременното българско общество.
Необходимостта от познаването на османската история от широката българска
общественост е основният мотив за издаването на предложената на вниманието на
читателите История на Османската империя, написана от екип от съвременни
френски османисти под редакцията на видния учен Р. Мантран и публикувана в 1988 г.
от издателство «Фаяр» в Париж. Опитът на другите страни, които са били част от
Османската империя, показва, че преводът на европейски трудове е началният стимул
при преодоляване на романтизма в позн аването и осмислянето на този дял