История на стария свят - изтокът и Гърция

1 М. РОСТОВЦЕВ
ИСТОРИЯ НА СТАРИЯ СВЯТ
ИЗТОКЪТ И ГЪРЦИЯ
Превод от руски: И. Раев, 1932
chitanka.info

2 I
ПРЕДГОВОР
Авторът на тази история, чието ново издание на български език
е в ръцете на читателите, е добре познат както на специалистите по
антична история, така и на по-възрастното поколение на българската
интелигенция. Проф. М. И. Ростовцев е един от най-добрите
познавачи на Древността, но бе държан по конюнктурни политически
съображения далеч от вниманието на последните две поколения
любознателни българи.
Роден на 28 октомври 1870 г. в Киев, той се оформя като
специалист по класическа филология и стара история в родния си град
и в Петербург. Следва продължителна академична кариера в Русия,
прекъсната от преврата през 1917 г. Принуден да емигрира, М.
Ростовцев е поканен през 1920 г. да оглави катедрата по Стара история
на Уискънсинския университет в Медисън, САЩ. През 1925 г. се
премества в престижния Йейлски университет. През дългия си и
плодотворен жизнен и творчески път (той почива през 1952 г.), проф.
Ростовцев развива активна академична, проучвателска и научна
дейност. Ръководи археологически разкопки, чете лекции и води
семинари в различни области на науката за Древността, обявен е за
почетен член на редила престижни академии на науките: Британската,
Българската, Норвежката, Полската, Понтификалната, Пруската,
Руската, Френската. Научните му занимания не е възможно да бъдат
дори бегло проследени в един такъв предговор и са обект на
специални проучвания и публикации, залегнали в основата на всички
световни специализирани справочни издания.
„Историята на Стария свят“ на М. Ростовцев излиза през 1924 г.
и оттогава претърпява множество издания и преводи на много езици.
Първото издание на български се появява през 1932 (Историята на
Изтока и Гърция) и 1937 г. (Историята на Рим) в превод от руски на И.
Раев, под редакцията на едни от най-големите български специалисти
в тази област — проф. Г. Кацаров и проф. Я. Тодоров, При тези имена

3 аз не бих дръзнал да давам свои оценки за предлагания труд на проф.
Ростовцев и предлагам на читателите откъси от предговорите на
самия автор, както и част от мненията за неговата книга, изказани от
многоуважаваните от мен български учени.
Ето какво пише проф. Ростовцев в предговора към своите
читатели:
„Аз написах тая «История на Стария свят» не само като
ръководство за студенти. Главната ми цел бе да събера в едно ония
основни положения, идеи и гледища за общите проблеми на старата
история, до които съм достигнал в течение на дългогодишното ми
изучаване на тая област… Аз издавам моята книга без научен апарат,
като се опитах само да направя изложението колкото може по-ясно и
просто. Така издадена, книгата ми може да служи като ръководство на
студенти, за да ги въведе в предмета, а също така може да бъде четена
от всички, които желаят да се запознаят с главния ход на развитието
на Стария свят.“
Завършвайки своето въведение към първия том на българското
издание, проф. Г. Кацаров пише:
„… Едва ли има друго общо съчинение по целокупна история на
древността, което да служи тъй добре като увод в изучаването на тоя
дял от общата история, В своя увод Ростовцев е изтъкнал отлично
какво е значението на древната история за днешното време. Като
подчертавам казаното от него ще добавя само, че неговото съчинение
трябва да бъде настолна книга на всеки образован човек; то спада към
тия книги, които трябва да се четат не само веднъж, защото ни дава
поука и подбуда за сравнение е настоящето и доказва, че днешната
европейска култура се корени дълбоко в културата на древността,“
В своя предговор към българското издание на втория том на
книгата на М. Ростовцев, обхващащ историята на Древния Рим, проф.
Я. Тодоров пише:
„… Настоящата Римска история — сама по себе си отлично
помагало за студенти и учащи се изобщо, трябва да стане настолна
книга на всеки образован човек, каквато е станал излезлият преди
няколко години (1937 г. — бел. И. И.) първи том; толкова повече че
разглежданото тук историческо развитие е по-близко до нас и в
главните си моменти е легнало в основите на съвременната
европейска култура. Независимо от дълбоките и проницателни

4 твърдения на автора, които се съдържат в последната глава на книгата
във връзка с причините, които доведоха до залез и до смърт
блестящата и ненадмината по своето духовно извисяване антична
цивилизация, всеки читател след като прочете и препрочете
внимателно настоящата Римска история, ще може и сам по своему да
даде за себе си най-различен, но лично най-задоволителен отговор на
споменатия огромен по своето значение проблем.
И най-ценното в книгата на Ростовцев, това, което я прави
дълбоко поучителна е, че тя не се ограничава ла задоволи само едно
просто любопитство на случайния читател с изреждане на известен
брой, макар и важни и научно проверени факти, но живо буди и
просто натрапва — със своя вещ синтез — един основен проблем,
който се загатва в началото и с които завършва книгата: защо и по
какъв начин е загинала античната цивилизация? Как загиват
цивилизациите? Какво очаква нашата европейска цивилизация? Какво
да се прави или по-точно какво да не се прави, за да не се достигне до
гибел, до катастрофа? Не че в книгата е даден някакъв догматичен
отговор, някаква рецепта. Но с майсторското изложение на един
цялостен исторически процес, в неговата стихийност и в неговия
трагизъм, книгата подтиква читателя към дълбок размисъл.
А тъкмо това е нужно за нашето време, изпълнено с толкова
тревога и с толкова съдбоносна раздвоеност и разпътица. Защото там,
където има размисъл, където има търсене, осветено от светлината на
разума, има и надежда да бъде налучкан правият път.“
Какво може да се добави към тези редове, към тези поразителни
прилики между тревожната напрегнатост на 30 — те години и нашето
време? Нека не се стъписваме пред тези факти и да послушаме
мъдрите думи на професора „да прочетем и препрочетем тази книга“и
да си направим съответните и — дай Боже! — полезните за днешния
ни ден изводи…

София, 14 юли 1994 г.
ст.н. с. Илия Илиев
ПОСЛЕПИС
В края на първия том от „История на Стария свят“ читателят ще
намери една сравнително подробна хронологическа таблица,

5 обхващаща най-важните събития от историята на Древния Изток,
взета от българския превод на „История Древнего Востока“ на В. И.
Авдеев, С. 1970. Тази добавка се налага поради огромните трудности,
които и днес стоят пред учените при преодоляване на
хронологическите проблеми на древноизточната история. Пред тези
проблеми е стоял на времето и М. Ростовцев и е възприел в своето
съчинение един от принципите на датиране на събитията, който днес
се смята за остарял и преодолян в науката. Поради това даваме
възможност на читателя да прави справки с една от общоприетите
днес хронологии на историята на Древния Изток, която при това е
придобила през последните десетилетия широко разпространение у
нас. Запазваме правописа на оригинала.

И. И.

6 УВОД

7 I. ИСТОРИЯТА. ЦЕЛИТЕ И МЕТОДИТЕ Й
Много и разнообразни са теориите за задачите на историята
като наука. Но всички теории са съгласни с едно основно положение:
задачата на историята е да обясни миналото на човечеството, да
възстанови живота на човеците с всичкото му разнообразие и то тъй,
както се е развивал той от най-стари времена, та до наши дни.
Историята е възникнала пак благодарение на същите ония
свойства па човека, които са създали и другите клонове на човешкото
познание. Имам предвид вродения у човека стремеж към знание.
Обект на това знание е преди всичко светът в неговата цялост и
предимно самият човек. В стремежа ни да опознаем света и човека, да
опознаем силите, които действат в природата и в човешкия живот,
немалка роля играе и вроденият в човека стремеж да знае миналото си
и миналото на света. Всеки човек още в най-старите времена се е
стараел да запомни по-главните събития в личния си живот, в живота
на своето семейство, на племето си, на държавата си, а по-късно и в
живота на човечеството изобщо — като нещо цяло.
Наред с тоя вроден у човека стремеж вървят, както и в другите
области на знанието, и практическите задачи. Човек се учи главно
чрез опита, а опитът сам по себе си е в миналото. Много права и
претенции на човека произтичат от събития, станали в миналото. Ето
оттук води началото си и стремежът да се запомнят тия събития и да
се увековечат така, че никога да не се забравят.
Но паметта на хората е къса, а фантазията им е богата. Фактите в
същинската им форма лесно се забравят и бързо се покриват с
надстройки — плод на човешката фантазия. В живота на човека
религията и действителността се преплитат. Ето защо историческите
събития лесно могат да получат форма на приказки и легенди и да се
смесят с представата на човека за висшите сили, които ръководят
човешкия живот. Поради това много исторически факти, когато се
предават устно, та дори и писмено, получават форма на митове, т.е. на
разкази за намеса в човешкия живот на божествени сили, намиращи
се над човека.

8 От момента, в който човек е изнамерил средство да увековечава
събитията в своя живот чрез писмо, вече за първи път става възможно
точно да се запише всичко, което се е случило, и за пръв път вече се
появява писаното историческо предание. С развоя на цивилизацията
интересът към миналото става по-силен и по-голям в съзнанието на
човека, количеството на известните му от неговото минало факти се
увеличава и се изработват методите, как да се съпоставят тези факти и
как да се превърнат те в един цялостен и свързан разказ за миналото
на една или на друга група и на цялото човечество изобщо. Както в
другите области на знанието, така и в историята, след хаотичното
натрупване на отделни наблюдения следва период, през който тия
наблюдения се подреждат и систематизират, по-късно пък идва и
периодът, през които те почват да се използват посредством цял ред
методи, помагащи да обясним какви закони действат в човешкия
живот и го ръководят, не е ли възможно да опознаем тия закони въз
основа на фактите и, като ги опознаем, не само да разберем миналото,
но и да можем да предсказваме бъдещето.
Методите, които човек е създал, за да може с тяхна помощ да се
запознае с миналото си, са разнообразни. Първа задача на историята е
да събере фактите от това минало. Събитията, които интересуват
човека, понякога са били записвани веднага, още в момента, в който са
ставали, а понякога, в не тъй точна форма, по-късно, по памет. Много,
обаче, е останало съвсем незаписано, а само се е отразило върху едни
или други форми, които е приел материалният и духовният живот на
човека. Ето защо историкът си поставя задача да събере не само
писмените документи за миналото на човека, но и материалните
паметници за неговото съществуване от различните периоди на развоя
му. За първата цел всички писмени паметници от миналото се събират
в архиви, библиотеки и музеи, прочитат се, по-важните се издават, и
по такъв начин се създава скелет на историята — цял ред факти,
писмено потвърдени от самия човек. Но за да може да се справи с тази
си работа, историкът трябва да бъде и езиковед, т.е. да познава
езиците, на които са написани историческите документи и при това
да познава тези езици в историческото им развитие, да знае каква
форма са имали те през различните периоди от съществуването на
една и съща нация. От друга страна, тъй като знаците, с които са си
служили и си служат хората за отбелязване на звуковете, на частите от

9 думите и на самите думи в своя език са различни и поради това има
безкрайно множество системи за писане, то историкът е длъжен да
знае развоя на тия системи и особеностите им, т.е. трябва да е и
палеограф (познавач на старите системи за писане).
Неписаните исторически паметници, свидетелстващи за
постепенния развой на човешката култура, са предмет за проучване от
страна на специалисти — археолози.
Един историк трябва добре да познава резултатите от работата
на тези специалисти, а също и методите, по които те работят, защото
от много епохи в живота на човека не са останали въобще никакви
писмени паметници. Не бива да се забравя, че първите писмени знаци
са състав