Из историята на българската народност и държава - колектив

1
681–1948. Из историята на българската народност и държава
Изследвания, анализи, преоценки

Автори: Палешутски, К., Огнянов, Л., Манчев, К., Василев, В., Данчева-Василева, А.,
Тодев, И., Нешев, Г., Дойнов, С., Куманов, М., Каймакамова, М., Мечев, К., Койчева, Е.
http://electronic-library.org/books/Book%200027.html
София: Издателство «Пеликан Алфа». 1993. 304 стр.

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Книги»
Научен ръководител: доц. д-р А. Нейкова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2011
Предговор
Повече от столетие ни дели от времето, когато се появява първата научна «История на
българите», дело на големия приятел на българския народ Константин Иречек. От тогава
насетне историческата ни наука се развива в две главни насоки: едната — изразяваща се
предимно в натрупване на нови факти, извлечени от наши и чужди архивохранилища,
библиотеки и пр., а другата — в опити за по-всеобхватно и по-задълбочено преосмисляне на
различните епохи от по-близкото и по-далечно минало на българската история. Това е един
обективен процес, върху който политическите пристрастия са влияли и продължават да влияят
в една или друга степен, но са били и са безсилни да го преустановят като цяло.
Благодарение на неуморната изследователска дейност на няколко генерации следовници
на изтъкнатия чешки историк днес историческата ни наука може да се гордее наистина със
значителни завоевания. Появиха се и продължават да се появяват сериозни публикации, с които
се осветляват не само различни по важност и значение исторически събития, но дори и цели
периоди и епохи.
Без да омаловажаваме постигнатото до сега, ще бъде несъмнена грешка да се твърди, че
родната ни историография е достигнала своя връх в развитието си и че по-нататък тя няма
какво повече да прави. Напротив — вярното е друго, а именно, че с появата на толкова много
трудове, сякаш и още повече никнат нови и нови неизследвани проблеми. А появата (често
пъти дори случайно) на нови факти, неумолимо налага преоценяването на вече «решени»
въпроси, ако въобще може да се говори за такива дори в рамките на националната ни история.
Така стигаме до извода, че всяко поколение историци допринася по нещо ново, както във
фактологичното обогатяване на историческия процес, така и за неговото по-нататъшно
преосмисляне.
Опит в това отношение е и предлаганият труд. Както се вижда от неговото заглавие, той
си поставя за задача едно ново вглеждане в миналото на нашия народ. Тъй като от нов прочит
се нуждаят проблеми не само от близкото ни минало, но и от по-далечните исторически епохи,

2
неговите хронологически граници се простират от втората половина на VII в., когато се полагат
основите на българската държава, до средата на нашетo столетие. Широкият хронологически
диапазон предопредели и подборността на темите, включени в него. Предпочитанията паднаха
върху по-значими проблеми от различните исторически епохи. Някои от статиите третират
конкретни, други по-общи въпроси. Без да разкриваме тяхното съдържание, ще си позволим да
изтъкнем някои от техните отличителни черти: първо — всички те са написани на основата на
солидно познаване на наличната документация и съществуващата по разглежданите от тях
проблеми литература; второ — макар и без научен апарат, всяка от тях представлява и
конкретен принос; трето — всяка статия е придружена с кратък списък от допълнителна
литература, в помощ на по-любознателните читатели и четвърто — всички автори са се
постарали да изложат своите виждания по третираните проблеми без да се поддават на
съблазните на политическата конюнктура, а са се ръководили единствено от наличните факти.
В този смисъл може определено да се каже, че предлаганите в сборника публикации са
задълбочени обективни проучвания. Това не е попречило на никои от авторите да изкажат и
несъгласия със съществуващи до този момент постановки, които по една или друга причина
смятат за остарели вече, и да предложат на тяхно място свои нови виждания. В това се състои и
голямото достойнство на сборника.
Бързаме да предупредим читателя, че независимо от наличието на по-крайни становища,
застъпени от някои от авторите, всички статии са написани със спокоен тон и на достъпен език.
Това обстоятелство ги прави разбираеми за по-широк кръг аудитория.
Сборникът завършва с един по-подробен библиографски списък, чието предназначение е
да даде представа за постиженията на историческата ни наука през последните 10–12 години.
Тъй като излезлите през това време публикации са изключително много и тяхното цялостно
включване практически е невъзможно, наложи се да се извърши една неизбежна селекция, като
предпочитанията паднаха само върху монографични трудове на български историци и отделни
сборници от статии по важни проблеми.
Големият хронологически обхват — Средновековие, епоха на османско владичество,
Възраждане и следосвобожденски период, както и богатото тематично разнообразие на
предлагания сборник, са предназначени да отговорят на потребностите на най-широк кръг от
учащите се в средния и горния курс, кандидат-студенти и студенти, учители, както и на всички
други, които проявяват интерес към българската история.
Съставителят
Създаване и развитие на българската държава до покръстването
Елена Койчева
Образуването на българската държава е важно политическо събитие в живота на
Югоизточна Европа. Това било първото плодоносно дърво, което израснало върху развалините
на Римската империя в борба с нейното продължение — Византия. Въпреки значителния
напредък в изучаване процесите на изграждане и развитие на българската държавност, все още
дискусионни остават следните въпроси: за годината на образуване на държавата — 680 или

3
681; за броя на славянските племена, участвали в това образуване; за отношенията между
славяни и прабългари и за формите, в които тези отношения се проявявали, за социално-
икономическата и политическата структура на държавата в езическия период.
Въпреки че сведенията за образуването на българската държава са почерпани най-вече от
византийските хроники, само един западен автор, белгийският монах Зигеберт е записал в
своята хроника под годината 680: «Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство,
чийто владетел бил Батай ( = Аспарух).» Разбира се, тази дата едва ли може да се фиксира с
точност, поради различията в календара. Освен това образуването на една държава е
продължителен процес, а нейното международно признаване — важен дипломатически акт,
който също изисква време. Важен обаче е фактът, че това е първата «варварска държава» в
Европа, която започнала да съперничи на Византия и се явявала своеобразна симбиоза между
преминалите през Днепър и Днестър и заселили се в Добруджа и Онгъла Аспарухови българи,
и славяните, обитаващи Долна Мизия и Малка Скития (Добруджа).
Що се отнася до броя на славянските племена (7 или 8), които били включени в
новосъздадената държава, то и по този въпрос са се водили нескончаеми и безплодни спорове,
тъй като преброяване на населението и фиксиране на неговата етническа принадлежност през
този период не е извършвано. Още по-малко може да се вярва и на главните византийски
хронисти за този период (Теофан и патриарх Никифор), които не са били свидетели на живота и
държавно-творческия процес в земите на север от Стара планина. Освен това, като се има
предвид абстрактното мислене на средновековния човек, за когото числата са имали условно
значение и са били свързани с представите му за света, то едва ли с числото 7 е предаден
действителният брой на славянските племена. Подобен случай имаме и в раннохърватската
история, където по данни на един далматински хронист, по тези земи, заедно с готите дошли
«седем или осем благородни племена», а един византийски автор говори за появата на
«хърватски род, състоящ се от петима братя и две сестри». Според последните проучвания, 7
представлява числов код, често използуван в митовете и легендите, свързани с етногенезиса на
славянските народи в Средна и Източна Европа. Това е космическо число, което отразявало
схващанията на древния човек за пространствените модели, по които бил организиран светът.
Единият модел бил хоризонтален и се свързвал с числото 4, което символизирало четирите
посоки на света (изток, запад, север, юг). Другият модел — вертикалният, представял
триетажността на света и можел да се раздели на три — небесен, (горен свят) — това бил
светът на боговете, среден (или земен) — светът на хората и долен (или подземен) — това било
царството на мъртвите. Съставено от сбора на 4 + 3, числото 7, считано за универсално, се
явявало като символ на идеалното единство на племената и народите, произхождащи от седем
братя или седем рода. С това число било представено от византийските автори и
единоначалието на славянските племена, населяващи Северна България, които били
възприемани като един общ етносоциален организъм.
Създаването на славянобългарската държава бележи една нова фаза в отношенията между
славяни и прабългари, които вече се изграждали на договорна основа. Без да се подценяват
численият състав и държавно-творческите усилия на славянския елемент, трябва да се
отбележи, че на този ранен етап прабългарите са доминирали със своята ханска идеология,
родова военно-йерархическа структура и данъчна политика. В изворите няма сведения част от
прабългарския елит да е фаворизирал славяните до такава степен, че да ги е допуснал като

4
отделна групировка да излъчват свой кандидат за ханския трон. След прекратяване на рода
Дуло (737–738 г.), мястото му на българския престол било заето от представители на други
прабългарски родове, два от които — Вокил и Уган са засвидетелствувани в «Именник на
българските ханове». Това не изключва възможността славяните, разположени около
столицата, да са взели участие в свикания от българите в 765 или 766 г. конвент (народно
събрание), който твърдо се противопоставил на външната политика, провеждана от хан Сабин,
целяща по пътя на мирните преговори да нормализира отношенията с Византия.
Няма съмнение, че прабългарските и славянските родово-племенни вождове, които
функционирали едновременно и като военни предводители, са образували различни нива в
господстващата класа на българското раннофеодално общество. Това общество се
характеризирало с известна автономност в управлението на разположените по периферията на
страната славянски племена. Ръководени от свои князе, те са имали съюзни задължения спрямо
централната власт в Плиска, най-главното от които било «нареждането под общите бойни
знамена и защита на границите на държавата». Византийската историография е отбелязала, че в
704–705 г. българският хан Тервел предложил на византийския император Юстиниан да си
възвърне престола в Константинопол с помощта на «целия подвластен нему народ от българи и
славяни». През месец юни 763 г. българският хан Телец «взел като съюзници 20 000 от
съседните племена, поставил ги в укрепленията и се обезопасил», а след като византийският
император Константин V Копроним с войската си достигнал до Анхиало (Поморие), ханът
излязъл срещу него, имайки за «съюзници множество сланини». Княз Славун (архонт според
византийската терминология) стоял начело на славянското племе севери, което охранявало най-
важните източностаропланински проходи, които водели на север към самото средище на
България — столицата Плиска, а на юг — към северна Тракия и областта Загоря, която в 705 г.
била присъединена към българската държава.
За да отвлекат вниманието на Византия от славянската маса в югозападните части на
Балканския п-в, българските владетели — хан Кардам в 789 г. и хан Крум в 808 г. предприели
нападения в областта на р. Струма, а в 809 г. — вторият и към Сердика (София), която тогава за
пръв път била включена в пределите на българската държава. И прабългари и славяни на този
етап успели да запазят своите специфични форми на културно и етническо общуване, чието
сливане било един продължителен процес, който се задълбочил през следващите столетия