Когнитивна психология

ДОЦЕНТ Д-Р КОЛЮ ТОДОРКОВ













КОГНИТИВНА
ПСИХОЛОГИЯ







УЧЕБНО ПОСОБИЕ











ВЕЛИКО ТЪРНОВО

ВЪВЕДЕНИЕ В КОГНИТИВНАТА ПСИХОЛОГИЯ
Психологията не е унитарна наука. Тя се състои от много най-различни клонове, като един от най-
значимите й е Когнитивната психология.
В превод на български език термина "когнитивен" означава "познавателен" и в този смисъл
Когнитивната психология е наука за познавателната дейност на хората. Може да се нарече още
Психология на познанието, но в научно обръщение се е вкоренило англоезичното наименование на
тази наука.
Освен това словосъчетанието "когнитивна психология" има още един смисъл: то обозначава
подход, който, възниквайки около 40 години назад в САЩ и Великобритания, предизвика в
психологията на тези страни, а по-късно и в други, истинска революция и определи лицето на
съвременната психология.
Основното същност на когнитивният подход е, че механизмите за преработка на знанията се
разглеждат като централно звено в психиката на човека. Този подход е дете на информационната
епоха на човечеството. Той разбира човешката психика като център на сферата на кръгообръщението
на информацията. Когнитивният подход означава привнасяне в психологията на точност. Сегашната
психология, изследвайки душата на човека, нещо, което ни се струва ефимерно и неточно, постига
голяма определеност на своите модели и интерпретации.
Психологията на познанието по своята проблематика и научни достижения заема централно място в
структурата на психологическите науки.
Познанието намира израз във всички онези психически процеси, чрез които сетивната входяща
информация се трансформира, редуцира, разработва, съхранява, възстановява и използва под формата
на знания за света и за самия себе си от човека.
Психологията на човешкото познание се опира на сведения за това:
- "кое се познава" - знания за устройството на света;
— "кой познава" - знания за устройството на човека като познаваща система;
- "как се познава" - представи, почерпени от философията (теория на познанието).
Когнитивната психология взема за свое начало принципа на Рене Декарт -со§Но ег§о зшп ("аз
мисля, следователно, аз съществувам") и изучава научния проблем за това, как хората получават
информация за света, как тази информация се възприема и оценява от човека, как тя се запазва в
паметта и преобразува в знания и как тези знания влияят върху вниманието и поведението на
личността.
Когнитивната психология обхваща целият диапазон от усещанията до възприятията, до
разпознаването на образите, вниманието, обучението, паметта, мис-
ленето, въображението, речта, емоциите и процеса на развитие на личността. Тя обхваща
всевъзможните сфери на дейността и поведението на човека.
Макар че Когнитивната психология, като наука може да се построява по различни начини, най-
разпространеният неин модел е този, който се основава на информационния подход. Според този
подход, човек се разглежда като система за боравене с информация най-различна по вид, съдържание,
характеристики и т. н. Както посочват английските изследователи Е Лачмън, Г Лачмън и Е. Бътър-
фийлд, "Информационният подход е осигурил на психолозите фундаментално нов начин на мислене за
хората, разглеждайки човешкото същество като активно търсещо и използващо информация".
Като се изхожда от позициите на информационния подход се решават основните въпроси на
Когнитивната психология, а именно: как човек събира (възприятие), кодира (учене), съхранява
(памет), интерпретира (мислене, разсъждение) и използва (език и други видове поведение)
информацията.
Когнитивната психология оформя общата картина за същността на процеса на човешкото познание.
Хората активно събират информация, която стои в основата на решенията им за осъществяване на
някаква дейност и/или поведение. Информацията от средата постъпва през сетивните органи ( входове)
и се преработва (кодира) за съхранение по системен и вероятно йерархичен начин с цел по-късно
използване. След това се декодира и се комбинира с друга новопостъпваща информация, така че
действието или постъпката на човека да се ръководи съзнателно.
Когнитивната психология като наука в по-голямата си част се занимава с това как знанията са
представени в ума на човека. Най-значимият проблем - този за репрезентацията (представянето,
отражението) на знанията е поставял едни и същи фундаментални въпроси в течение на столетия пред
учените, занимаващи се с решаването му. А именно: По какъв начин се придобиват, съхраняват,
предават и използват знанията? Какво е това мисъл? Каква е природата на възприятието и паметта? и
Как се развиват всичките тези способности на човека? В тези въпроси е отразена същността на

проблема за репрезентацията на знанията: Как се съхраняват и схематизират идеите, събитията и
обектите?
Голямата тема, занимаваща мислите на учените през вековете е структурата и преобразуването или
"преработката" на знанията.
Интереса на учените към проблема за знанията и тяхната същност датира от най-дълбока древност.
Разглеждането на техните разбирания дава възможност на днешния етап от развитието на
психологическата наука да се разбере по-добре същността на когнитивната (познавателната) дейност
на човека.
Условно, в исторически аспект погледнато, могат да се отделят няколко периода на развитие на
идеите за репрезентацията на знанията.
Древен период. Древните мислители са се опитвали да изяснят, къде се помещават паметта и
мисленето. И както свидетелстват йероглифните записи от древен Египет, техните автори са
предполагали, че знанията се намират в сърцето, като този възглед по-късно се споделя и от гръцкия
учен Аристотел. Други считат,
че мозъкът на човека е съсредоточието на мисълта. Такива например са вижданията на известния
древногръцки философ Платон.
Съгласно Платон, мисленето се основава на стимулации, получавани от различните видове сетивни
органи. И всеки вид сетивен орган изпълнява особена функция - разкриване на светлинната, звуковата
и т. н. енергии - тъй като, съгласно разбиранията на Платон, възприятията на човека и неговите
представи за конкретните аспекти на обкръжаващото го имат своят антипод във физическия свят. Но
възгледите на Платон за структурата на знанията не се споделят от всички. Сред тези, които не се
съгласяват с него е бил и Аристотел, който предполага, че разума на човека въздейства върху
възприемането на обектите. Така осъзнаването на обекта, например стол, се основава на способността
мислено да се отдели понятието "стол" от представите за много отделни столове. Освен представата за
способностите на разума Аристотел развива още две идеи, оказали значително влияние на
традиционната психология: а) принципа на асоционализма, утвърждаващ, че идеите са свързани на
основата на принципа на асоциациите за съседство, сходство или контраст и б) законите на логиката,
съгласно които истината се извежда по пътя на индуктивните и дедуктивните умозаключения. Идеите
на Аристотел, особено при съпоставянето им с тези на Платон, напомнят съвременното понятие
"процес", докато възгледите на Платон са близки до представите за "структура". Или казано по друг
начин, въпросът за мисловните репрезентации се обсъжда също така от гръцките философи и в
контекста на проблема, който понастоящем в когнитивната наука се определя като структура и процес.
Научният спор за това, какво е структурата и какво е процеса, какво е отношението между тях
преобладава до 17 век , като с годините симпатиите на учените постоянно са преминавали от едното
към другото. Въпреки че съвременните психолози все още се стараят да подчертаят водещата роля на
едното или другото, те все пак все повече осъзнават факта, че психологията на познанието определено
обхваща и едното и другото.
За да се разбере по-добре различието и взаимодействието между структурата и процеса, може да се
използва следният образен похват. А именно. Да си представим, че структурата това е нещо като
пчелни пити, а процесите - това са нещата, които стават вътре в тези пити. Строежът или
архитектурата на питите се формира от пчелите и като правило е фиксиран (например техните
размери, форма, разположение и вместимост са относително неизменни), докато дейността или
процесите - такива като събиране, преработка и съхраняване на меда постоянно се променят, въпреки
че са свързани с питите, т.е. със структурата. В този смисъл могат да се разгледат структурата и
процесът като психически явления. И именно затова голямо оживление в когнитивната психология
предизвиква всяко откриване на нови структури и свързаните с тях процеси, а също така осъзнаването
на това, че и структурата, и процесите внасят своят принос в нашето разбиране за познавателната
природа на човешкия разум.
Важността на термините структура и процес изисква да се направи определено отклоняване от
историческият преглед и да се определят те по-пълно.
Структурата разгледана от гледна точка на строежа и организацията на ког-нитивната
(познавателната) система е в значителна степен метафоричен термин, т.е. тя е условно представяне на
това, как са организирани познавателните елементи, а не буквалното им описание. Например
теоретическата концепция (за нея ще стане дума по-късно), че паметта се дели на кратковременна и
дълговременна е представена във вид на метафора за две "хранилища" на информацията. Използват се
и други метафори като "участъци в мозъка", "ниво на преработка", "абстракция", "схеми", "карти" и т.
н.

Терминът "процес" се отнася за набора от операции или функции, които така или иначе анализират,
преобразуват или изменят познавателните събития. "Процесът" е активно явление за разлика от
относително устойчивата структура. И именно поради това обект на разглеждане в следващите лекции
ще бъдат преди всичко процесите възприятие, памет, мислене, въображение и т. н.
Върху преработката на информацията структурата и процесите работят съвместно и всеки от тях
отчасти е следствие от другото. Някои структури се образуват в зависимост от степента на
преработване на информацията, а процесите по определен начин се управляват от структурата.
Доколкото структурата и процесите работят заедно, то когнитивно-психологическият анализ не винаги
позволява да се разделят техните функции, а при окончателен анализ процесите и структурата трябва
да бъдат обединени в цялостна когнитивна система.
Средновековен период. Философите и теолозите през този период, в най-общ смисъл, изразено са
били съгласни с това, че знанията се помещават в главния мозък, при това някои даже са предложили
и специфична схема на тяхното разположение и строеж в мозъка. Счита се, че знанието се придобива
чрез сетивните органи (зрение, слух, обоняние, осезание, вкус), а също така и чрез божествени
източници.
През 18 век , когато философската психология бива привнесена там, където по идея е било мястото
на научната психология, британските емпирици Беркли, Юм, Мил предполагат, че има три типа
вътрешни репрезентации: 1) непосредствени сетивни събития (Еззе 681 регар! = реалност е това, което
се възприема); 2) бледи копия на възприятията (перцепцията), т.е. това, което се съхранява в паметта;
3) преобразуване на тези бледи копия, т.е. асоциативно мислене.
От подобно разбиране за вътрешните репрезентации и преобразувания никак не следва, че те
(вътрешните репрезентации) се формират по определени правила или че такова формиране и
преобразуване изисква време и усилия — т.е. положения, лежащи в основата на съвременната
когнитивна психология.
През 19 век психолозите започват да предприемат опити да се откъснат от философията и да
сформират отделна наука, основана на емпирични данни, а не на умозрителни и нерядко спекулативни
разсъждения. Значима роля в това отношение играят първите психолози Фехнер, Брентано, Хелмолц,
Вунд, Мюлер, Кюлпе, Ебингхаус, Галтон, Титченър, Джеймс. През 1879 година се основава първата
психологическа лаборатория от Вилхем Вунд, с което се полагат основите на емпи-
ричното изучаване на п