Кратка история на Османската империя

Кратък съвременен прочит на историята на Османската империя
(1300-1923 г.)

Цветана Георгиева


“Класическото време ” на Османската империя (ХІV–ХVІ в.)
На 29 май 1453 г. след деветмесечна обсада и щурма на 80 хилядна
армия османските турци превземат Цариград, хилядолетната столица на
Византия. На другия ден, султан Мехмед ІІ (1451-1481) влиза в Града, който,
по думите на гръцкия историк Дука “лежеше в краката му пуст, мъртъв, гол,
притихнал…” Благодарствената молитва на Завоевателя в най-големия
християнски храм “Св. София” го превръща в джамия. Този акт оповестява
края на християнската Ромейска империя и санкционира легитимността на
мюсюлманската Османска империя. За европейския свят това е
апокалиптична катастрофа, която обаче отдавна е очаквана. Подготвят я
предходни събития на Балканите и в Мала Азия в течение цяло столетие.
Първото е в 1354 г., когато след едно голямо земетресение османските турци
превземат неочаквано византийската крепост Галиполи на европейския бряг
на Дарданелите. Още от 1345 г. те се подвизават в Тракия като съюзници на
бъдещият император Йоан Кантакузин (1347-1354) тогава амбициозен
претендент за ромейския трон, воюващ с регентите на малолетния император
Йоан V (1341-1391). Грабежите им в земите, намиращи се в близост на
военните действия са обичайни за епохата, но отказът им да освободят
Галиполи е неочакван и показателен. Техните набези за плячка се оказват
стихия, които от никой от балканските владетели няма да може да спре.
Европейският югоизток преживява поредната криза, чиито политически
измерения са непрекъснати военни конфликти. През ХІV-тото столетие две
големи междуособни войни за константинополския трон дестабилизират и
икономиката, и управленческата система. След смъртта на крал Стефан
1

Душан (1330 – 1355). голямата му, но мимолетна империя се разпада на
множество княжества и деспотства, чиито владетели се заплитат в
непрекъснати междуособици. Търновското царство е разкъсано на три
България, в чиито взаимоотношения напрежението расте. Османците бързо се
ориентират в политическата обстановка и разбират, че няма сила, която да им
противостои. Съвременните изследователи на епохата установяват, че
грабежът на храни, животни, вещи и хора привличат все повече малоазийски
тюрки в тези набези за плячка (акън). Османските владетели Орхан (1326 –
1361) и Мурад І (1361 – 1389), начело на други тюркски вождове бързо
оценяват стопанските, а и екологични характеристики на региона, както
казваме днес. Тракийската равнина открива на номадстващите племена
чудесни възможности за паша на стадата им. Земите по ниските течения на р.
Марица и нейните притоци лесно могат да се превърнат в оризища и да
осигурят основната растителна храна на тюрките. Те научават, че в Тракия
има богати находища на силитра, а в планинските райони зад нея се добиват
метали, необходими за започналото в Средиземноморието превъоръжаване с
огнестрелно оръжие. Плячкаджийските рейдове се превръщат във война за
територии. През 60-те години на ХІV в. османците завладяват големите
византийски крепости Димотика (Дидимотикон) и Одрин (Андрианопол).
Следва лъчеобразна експанзия на запад към Пловдив, на север към
българските крепости по Стара планина и на изток към бреговете на Черно и
Егейско морета. След поражението на войските на братята Вълкашин,
владетел на Сяр и деспот Углеша, господар на Прилеп при Черномен в 1371 г.
османските отряди се разпръсват като “хищни птици” по цяла Тракия.
Монахът Исай в приписка - ридание проплаква, че е “дошло времето, в което
живите облажават по-рано умрелите”. Гръцка хроника потвърждава
лаконично, че “от тогава мюсюлманите започнаха да прегазват християнските
царства”.
Модерната историография реконструира и хода, и хронологията на
османската експанзия на Балканите. В своя кратък вариант тя твърде много
2

прилича на неудържим победен марш, при който след превземането на
градове, следва завладяването на области и на държави. В 1481 г., когато след
тридесетгодишно управление умира султан Мехмед ІІ, извън османските
граници на Балканите са само Белградската крепост, части от Пелопонес и
Албания. Съвременните реконструкции установяват последователно следвана
няколко етапна стратегия на тази експанзия: 1. изненадващи и масирани
грабителски набези, които дестабилизират живота; 2. мирни договори, с които
балканските владетели стават османски васали; 3. обвинения в нарушения на
васалитета и нахлуване на многохилядни османски армии. Срещу тях
балканските държави рядко могат да противопоставят бойни единици от
няколко хиляди. В своя пълен вариант обаче историята на османското
завоевание на Балканите не е безкраен низ от бляскави победи. С изключение
на Босна нито една балканска страна не е овладяна в единствена военна
кампания. Балканските владетели и техните екипи се съпротивляват с военни
и дипломатически средства. Доколкото могат и както могат. В 1396г.
България е покорена окончателно след тридесетгодишна съпротива. За да
изтрият от политическата карта и последното сръбско княжество на
османците са им необходими 75 години. Битката на албанците за
независимост продължава почти половин столетие. Започнала със загубата на
крепостта Галиполи и завършила с падането на Цариград османската
експанзията срещу Византия тече един век. Много често се твърди, че в онези
жестоки времена балканският свят е оставен сам срещу мюсюлманските
завоеватели, но се забравя, че за първи път в Средновековието се правят
опити за договори и съюзи между католическа Европа и православните
държави и поне три пъти се достига до кръстоносни походи: в 1366 г., начело
с италианския граф Амадей Савойски, в 1396 г., начело с унгарския владетел
Сигизмунд (1387-1432) и в 1443 -1444 г. ,начело с полскоунгарския крал
Владислав Ягело (1434 - 1444), загинал при Варна с цялата си армия в битка
срещу войските на султан Мурад ІІ(1421-1451). Срещу османската инвазия
кръстоносните походи се оказват безрезултатни, но в онези времена те все
3

още са единственият механизъм за обединение на военните потенциали на
средновековна Европа.
И историческите извори, и съвременната историография представят за
първосъздател на османската държава Осман, син на Ертогрул (1299 -1326).
Той е почти митичната личност, която създава началната политическа
формация, от която след столетие и половина се изгражда Османската
империя. Реалното му съществуване се доказва само от една запазена монета с
надпис “отсечена от Осман, син на Ертогрул” Историческият разказ на много
по-късните османски хроники го представя като създател на бейлик,
полуплеменна, полудържавна формация, чиито демографско ядро било част
от тюркското племе Кая. То пасяло стадата си в крайния северозапад на Мала
Азия около течението на р. Сакария в граничните владения на бейлика
Кареси. По правилата на тюркската политическа традиция името на вожда
Осман се пренесло върху създадения от него бейлик и чрез нея върху
империята и върху династията, която я управлява шест столетия. Всички 36
османски султани сядат на трона защото са биологични наследници на
Осман, син на Ертогрул. Османските хроники свързват неговата фамилия с
митичния Огуз, древния родоначалника на тюрките и с последния селджукски
владетел Алаеддин Кейкубад (1219 – 1236) за да легитимират исторически
своята държава. Те съобщават, че след като убива своя чичо, и така нарушава
племенните правила при наследяването на властта, Осман организира
собствена военна дружина като обединява номадското опълчение в два
специализирани отряда – пехотен (яя) и конен (мюселем). Първите му
нападения над съседни крепости и територии имат определено грабителски
характер. В разказите си османските хронисти силно акцентират върху
конфликтите му с християнските владетели на съседни крепости за да го
представят като газия, водач на борци за всемирната победа на исляма. Те
обаче трудно обясняват как и защо той завладява мюсюлманския бейлик
Кареси. Някога този бейлик приел воденото от баща му племе и му
предоставил за пасища граничните си територии. срещу задължението да
4

осигурява тяхната охрана (удж). След тези неясни събития полуплеменното,
полудържавно владение на Осман получава признанието на другите подобни
формации, но остава без съществена роля в изпълнената с конфликти и
противоречия политическа сцена в почти изцяло тюркизираната Мала Азия,
която вече се нарича Анадола. То обаче притежава територия с прекрасно
стратегическо положение в най-северозападната част на полуострова по
крайбрежието на Черно море и в близост до последните големи византийски
крепости в региона – Бруса, Никея и Никомидия. Важният успех на Орхан,
синът на Осман е превземането на Бурса ( Бруса) в 1326 г. Градът става
първата османска столица, а в подвластните територии се преселват все
повече от номадстващите тюрки.
Доброто географско положение осигурява историческия шанс на
османците - договорът им с Йоан Кантакузин и прехвърлянето на техните
отряди през Проливите на Балканите, в Европа.. Плячката, която влачат от
Тракия бързо увеличава авторитета им и привлича интереса на бейовете на
различни племена, изиграли съществена роля в османската експанзия на
Балканите и в Мала Азия. Приели лидерската позиция на османския бейлик
тези туркменски племена се оказват не пресъхващ резерв на бойна сила.
Османските хроники често говорят за рейдове на стохилядни армии. Цифрите
безспорно са преувеличени, но те показват изключителна за времето
численост на въоръжения им контингент. Мнозинството от натоварените с
плячка войници се връщат в Анадола, но не малко остават в завладените
територии. Историческите извори съобщават, че още преди османските
набези в Тракия и съседните й територии бродят тюркски дружини като тази
на Хаджи Илбеги, дошъл с айдънския емир Омур бег, също съюзник на Йоан
Кантакузин в началото на 40-те години на ХІV в. Известно е, че веднага след
завладяването на Галиполи и настаняването на османски гарнизон в крепостта
и в обезлюдените й околности са заселени мюсюлмани от отсрещния бряг.
През 60-те години на века Лала Шахин, личен учител на султан Мурад І и
един от големите водачи на нашествието прави първите оризища в
5

Маричината долина, преселвайки юруци, специализирани в това
производство. В равнината около Пловдив са депортирани татарски племена.
Паралелно с инвазията тече и тюркска колонизация на източнобалканските
региони. Тя се разлива в огромна стихийна вълна през 1402 г. след погрома
на армията на Баязид І (1389 – 1402). в битката при Анкара от Тимур-ленг
(1336-1405). Лаконичн