Лекции по Правна психология

Предмет на Правната психология

Свързва се предимно с НП и ГП.
1. Два дяла в областта на психологията:
- фундаментален – определяне на парадигмите (те са не повече от 5,6), напр. психоанализата; интроспекционизъм, бихевиоризъм, емпиризъм.
- теориите се прилагат чрез конкретиката – тук е ПП;
2. Структура на ПП:
- съдебна психология – осмисля психологически процеса на правораздаването;
- психология на законотворчеството (в България почти няма такива изследвания) – психолингвистичен момент (как ПН ще бъде „облечена”) специално медииране ( от адресата към законодателя)
- съдебно-психологична експертиза (различно е от съдебна психиатрична експертиза); психичната болест може да се стимулира и диссимулира много лесно;
- криминална психология – генезис (създаване и развитие на личността(факторите, които му влияят)), детерминация (основните причини за извършване на престъплението (мотивите на престъплението);
- пентинециарна психология – проблемите при изтърпяване на наказанието (на затворника на администрацията...);
- полицейска психология;
- девиантна психология;

Въпрос 01.

Правната психология е отрасъл на психологията - изследва се както от психологична, така и от юридическа страна. Двете науки обаче използват различен инструментариум.
1. Предмет на правната психология
Близък е до този на психологията, но в случая може да се формулира като:
Поведението на човека, свързано с правната действителност.
Предметът на психологията е психичният, духовният елемент у човека, а именно човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида. Психологията не борави с установени (числени) мащаби, както останалите науки. Човешкото поведение може да се изследва чрез външно наблюдение или самонаблюдение. Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори.
2. Субективността като предмет на правната психология. Квалификации на субективността:
- емоции;
- когниции;
- мотивации.
- съзнавано;
- несъзнавано.
- вербалност;
- невербално

Структура на психичното

Психичното няма обективни (извън субекта) измерения; то е субективното – това, което човек има вътре в себе си – чувства, мисли, мотиви, представи, знания, нагласи и т.н.;
Как се изследва след като е иманентно субективно? – опосредява реалното поведение на всеки един от нас и тъкмо в това си качество има обективни измерения (действия или бездействия, т.е. поведението);
Елементи на психичното:
съзнанието – всичко, което може да бъде наименувано от психичното;
В пространството на психичното няма обективна истина, само субективна;
Обективността в субективното е в инструментариума ( т.е. в речта);
Съзнанието все пак може да бъде верифицирано (дори и да ни лъжат, можем да го проверим);
предсъзнателно – тази част от психичното вътре, в която назованото веднъж се превръща в автономно – извън волята на субекта;
несъзнаваното – то няма почерпено от съзнанието съдържание, нито има инструментариума, т.е. то не борави с думата, няма семантика. Съдържанието не идва от съзнанието, несъзнатото (идва от човешкия опит, от рода, от социалното история на човешкия род) не е социално, но в никакъв случай не е антисоциално;

Въпрос 3

Психично и съзнателно не е едно и също. Съзнателното е онова пространство от психичното, което е субективно и е достояние на субекта, той самият го притежава. Съзнателно субектът отчита вътре в себе си. Извън него има субективни пространства, които не са съзнателни, т.е. не са достояние на субекта. Това е например т.нар. insight – озарение, прозрение.
Субективното пространство включва дори сънищата. Те са пространство на духа, които не могат да бъдат уловени от съзнанието. Те обаче влияят на поведението независимо от субективната ни воля.
Съзнанието е знанието да знаеш какво правиш. То е знание (със знание) и е основен регулативен механизъм.
Субсъзнание – тази част на психичното, която представлява потенциала за съзнанието. Субсъзнанието е информацията, с която разполагаме като индивиди и която разбираме.
Незнанието е тъмно пространство, което субектът не разбира; зависи от ситуацията, от кондицията му.
Релевантната част на психичното е съзнанието. Подчинението на закона е заради съзнанието.
Човешкият социален опит:
- исторически (на човечеството) - това са книгите, учебниците, опитът на по-възрастните, тези преди нас
- индивидуален – онова, което ни се случва и което анализираме, подреждаме. Нашият собствен социален опит. Пространството, където историческият социален опит се индивидуализира на базата на конкретни индивидуални поведения.
Какво още има извън съзнанието?
Субектът е самоосъзнаващ се индивид, в него липсва несъзнание (несъзнанието е онова, което не е; което го няма).
Ако се сведе поведението до субективни предпоставки, има пространства в него, които не можем да обясним в/из него. Това са т.нар. „грешки” в най-общ смисъл (когнитивна илюзия, неточност). Човек се дистанцира от епизоди в живота си, после не разбира защо е направил определено нещо. Всяко едно действие е управлявано от самите нас, независимо дали инстинктивно или не.
Откъде се появява съзнанието?
Несъзнанието носи в себе си 2 типа информация
1) исторически опит – не като фактология, а история като човешки опит. Повтарянето на действията значи, че социалният опит не може да не е личен опит. Спазване на определени модели от всички, предадено в поколенията. Пространството на социалния опит е съзнанието.
2) индивидуален социален опит – субсензорно възприятие. Възприятията са в определен формат (честота на звука); но има честоти, които не можем да отчетем. Те попадат в несъзнанието. Има различни аспекти на психичното – заради промяна в настроението, дори времето навън влияе. Несъзнанието влияе върху съзнанието (самочувствие, настроение, дълго търсене на решение, което се появява изведнъж).
Човекът е съзнателно, социално същество, съществуващо с съвместно с другите.

04. Съзнавано и несъзнавано

Субектът – това е съзнаващия се индивид. Несъзнаваното е недостъпната за субекта част от разума. Идея и представа за същността на несъзнанието се добива индиректно чрез определени прояви в поведението. Самото поведение е дериват на вътрешния свят на човека. При обратния анализ – налагането на модела на поведение върху очертанията на вътрешния свят се забелязва определено разминаване. Не може да се намери и пълно и едностранно обяснение за определени постъпки на субекта, които в сравнение със съзнателния поведенчески модел могат условно да бъдат наречени „грешки на поведението”. Освен тях могат да присъстват и потресаващи епизоди в живота на даден човек, които да са в разрез с неговото вътрешно съзнание и да са невъзможни за индивида да бъдат обяснени. При силно противоречие между постъпките и вътрешния свят на индивида е възможно дори неговото дистанциране от случилото се. Психологията отново обяснява подобни необичайни постъпки в много случаи с несъзнанието.
Несъзнанието, също както и съзнанието, включва в своята същност два основни типа информация: исторически опит и индивидуалния социален опит. Историческият опит в началото се е предавал устно, по-късно се създават и много писмени паметници. Социалният опит на субекта бива получен с помощта на неговото субсензорно възприятие. Човек възприема света чрез своите пет сетива – слух, зрение, обоняние, вкус и допир. Получената информация достига до мозъка, който я обработва и съхранява. В повечето случаи индивидът осъзнава достигналата до него информация. Съществуват и обаче такива, в които тя достига до него без той да си дава сметка за това. Тези недиректно възприети картини, сигнали и т.н. попадат в несъзнанието – те не биват отчетени съзнателно, но въпреки това понякога повлияват на чувствата и поведението. Това влияние зависи и от физическата кондиция на индивида – дали е болен, уморен, напрегнат и т.н. Физическата кондиция заедно с несъзнанието оставят отпечатък върху работата на съзнанието. Те влияят върху мисълта, настроенията, идеите и асоциациите. С изучаването на тези процеси в творчеството се занимава евристиката.

Емоции и криминално поведение

Емоциите са специфичен психичен феномен. Специфичното е:
идва от субективното преживяване (чувствата, мислите и мотивите са модусите на психичното);
има в себе си способността да регулира цялостното поведение на човека (ценностите не могат);
емоцията съдържа психично поведение;
емоцията не може системно да определя поведението, може по изключение;
емоциите доминират системно в поведението на хора, които имат сериозни дефицити в социалната сфера (умствено изостанали) – това е изключението;
способността им да бъдат експлицирани, ценностите не могат – при емоциите изразът е директен;
в основата си емоциите са инстинкти – те са пряко свързани с органичния метаболизъм (напр. чувството на глад се дължи на различни промени в клетката и съществува докато не се наядеш)
Управление на емоциите – донякъде ни свързват с животните. Емоциите се включват като един от елементите на регулация при човека, но НЕ като единствен. Зрелият човек не би трябвало да бъде подвластен на емоциите. Начините за управление са:
реализация на емоционална интенция (това е най-ефективният, но агресивните?!!);
сублимация, която позволява произтичащото действие да не бъде извършено (по различни причини), а някакво друго действие:
адиктивно поведение – хазарт, кафе, цигари и др.;
конструктивна сублимация – спорт;
деструктивна сублимация – удряне;
затваряне (капсулиране) на емоциите – най-неефективен, защото емоцията вътре в себе си носи енергия, дори психическа – подтискайки я тя не изчезва, но се променя (като тенджерата под налягане), има праг на насищане; капсулираната емоция е разрушаваща (много голяма част от болестите на модерния човек са причинени от подтисканите емоции);
Криминалното и емоциите – емоциите детерминират масата от битовите престъпления. 2 ракурса:
емоциите са само базата, върху която възниква криминалното поведение;
състояние на афект – то е специфично и дори кодифицирано (смекчаващо вината обстоятелство), продължава секунди, човек не е в състояние само в този миг да управлява постъпките си – проблемът идва от капсулираните емоции, това е моментът, в който се отпушват. Липсата на спомен при афекта е задължителна.

Мотивация на криминалното поведение

Мотивация – причинността на индивидуалното поведение ( субективните, вътрешни причини).
В психичното планиране причините не се свеждат до представата на човека (нещо като различни видове съзнание).
Мотивацията в психологията и в правото означава различни неща:
в психологията – събирателно наименование на всички видове причинности на субективното поведение в индивидуален план;
в правото – води се само от идеята за рационалност. Водейки се само от вина (причините, които могат да бъдат вербализирани);
Типове причини:
р