Методологическо конструиране в социалния анализ

1

2


ЙОРДАН ДОЙКОВ








МЕТОДОЛОГИЧЕСКО КОНСТРУИРАНЕ
В СОЦИАЛНИЯ АНАЛИЗ

Том 1. За познанието, опита и практиката






СОФИЯ, 2019

3



















Рецензенти:
Проф. д.ист.н. Трендафил Митев
Проф. д.ф.н. Витан Стефанов

© Автор - Йордан Стоянов Дойков, 2019
© Издателство „Парадигма“, 2019
ISBN 978-954-326-412-4

4

YORDAN DOYKOV







METHODOLOGICAL CONSTRUCTION
WITHIN SOCIAL ANALYSIS

Volume 1. Knowledge, Experience and Praxis







SOFIA, 2019

5



На Трендафил Митев и
на светлата памет на Мария Чавдарова

6

7



Methodological construction within social analysis


Volume 1. Knowledge, Experience, Praxis


Volume 2. Sociological knowledge, Social reality and The social


Volume 3. Historical types and forms of social analysis. Information,
social analysis, political decision making. The technology of analysis of
the problems of security.


Volume 4. Methodology and instruments. Qualitative methods.
Quantitative methods.


Volume 5. Complexity, fragmentation and relevancy of knowledge and
social research. Knowledge and Faith.

8



Монографията е предназначена за студенти, докторанти,
специалисти и за всеки, които се интересува от проблемите на
социалния анализ, методологията на научното познание и в
частност – познанието в социалните науки и най -вече
политологията. Настоящият том е и в предметния интерес на
изкушените във философията.

9

10

11

TABLE OF CONTENTS :

Preliminary 11
Foreword 15
Useful insight about the origin and essence of knowledge 15
Because philosophiy comes before philosophers, philosophers do
not choose but are chosen by philosophy
31
Introduction 39
Knowledge, Experience, Praxis 43
The subjective - idealistic paradigm of knowledge – Immanuel
Kant
55
The objective - idealistic paradigm of knowledge – Georg
Wilhelm Friedrich Hegel
74
The dialectic - materialistic paradigm of knowledge – Vladimir I.
Lenin, Friedrich Engels, Todor Pavlov, Karl Marx
123
The paradigm of analitical philosophy of knowledge – Bertrand
Russell
144
The existentialistic paradigm of knowledge – Martin Heidegger 190
The hermeneutic paradigm of knowledge – Hans-Georg
Gadamer
226
Conclusion 299
Literature 301

12

ВЪВЕДЕНИЕ

Идеята за настоящата книга възникна у мен през 2011 г. Към този момент
вече втора година водех курса упражнения по дисциплината „Методология и
методики на политическия анализ“ на студентите по специалност
„Политология“ в УНСС. Времето на разработването на курса упражнения, а в
последствие и воденето му показаха сложността и важността на тази материя за
изграждането на бъдещите политолози като сериозни експерти. Курсът
упражнения бе разработен на основата на едноименния лекционен курс и две
издания университетски учебник по него на титуляра на академичната
дисциплина проф. д.ист.н. Трендафил Митев. Към оново време като цяло
останах с впечатление, че материята на политологическия анализ има интерес
сред тогавашните ми студенти. Не можех да се оплача от липсата на тяхното
присъствие в аудиторията и от тяхното участие в процеса на упражненията.
Беше ми дадена свобода от страна на проф. Митев при конструирането на курса
да включа теми и проблематика, която не е изцяло или въобще не е застъпена в
неговия лекционен курс, с цел предоставяне на допълнително знание на
студентите. Разбира се, все пак, се придържах към основата на лекционния курс
на титуляра. Интересът и участието на студентите ми подсказа, че работа е
успешна, а това бе оценено и от проф. Митев. Курсът упражнения реших да
оформя и издам като методическо пособие в презентационен вид на CD носител.
Идеята бе изцяло подкрепена от проф. Митев. На новата форма на представяне
на моите упражнения от студентска страна се отговори с повишено внимание и
интерес. Същевременно, уплътнявайки нашата съвместна работа по отделните
задания и в рамките на многобройните обсъждания виждах затруднението на
студентската колегия да свързва отделните теми, да вижда връзката между един
или друг тип и вид анализ, да съставя общата картина, да извежда връзката
анализ – решение и т.н. Това ми предостави основание да споделя новата си
идея с проф. Митев да се опитам да разработя монографичен труд, в който да се

13

опитам да отговор на тези трудности. Бях безрезервно подкрепен и насърчен.
Идейната конструкция си представих така: подход – дедуктивен: да тръгна от
общото към частното – от познание към анализ; от философски парадигми за
познанието към социологически такива; от социологически парадигми за
социалното конструиране към историческите типове и видове социален анализ;
от типовете и видовете анализ към проблемите и връзката на информацията,
анализа и решението; от иманентното отношение на информация, анализ и
решение към конкретизациите на предимствата и недостатъците на качествения
и количествен изследователски инструментариум; за агрегираната
интердисциплинарна технология на анализ в примерната сфера на сигурността;
за фундаменталните проблеми на познанието и на социалните изследвания,
свързани с тяхната комплексност, фрагментарност, релевантност, както и на
отношението между познание и вяра. Но както винаги – замисълът се оказа по-
лесен от изпълнението. Освен неизбежното предизвикателство на материята
изникна проблема на обема на изложението. Затова прибегнах до известния
способ на разделянето на работата на части. В настоящият първи том
представям някои философски парадигми, даващи своята обяснителна рамка на
познанието. Давайки си сметка, че почти няма философ, който да не разсъждава
върху проблема за познанието, се постарах максимално да обобща нещата.
Затова се спрях на трактовките на идеализма – обективен и субективен, на
диалектическия материализъм, както и на някои по-частни философски
парадигми като аналитичната философия, екзистенциализма, херменевтиката.
Разбира се, композиционността би могла да има и друга конфигурация. Но така
реших… Затова, всички грешки, недостатъци и пропуски са изцяло и
единствено за моя сметка. Благодарност за всички, които ме подкрепиха, даваха
своите съвети, препоръки, мнения и критики!

София, април 2019
Йордан Дойков

14

ПРЕДИСЛОВИЕ

ЕДНО ПОЛЕЗНО ЗНАНИЕ ЗА ПРОИЗХОДА И СЪЩНОСТТА НА
ПОЗНАНИЕТО

Политическата наука е сред най-старите дялове на познанието за човека
и неговото общество в Европа. Нейните корени се губят 2400 години назад във
времето и са свързани с дейността и постиженията на създателите и водещи
представители на Атинската политическа школа - Сократ, Платон и Аристотел.
Традицията положена от тях впоследствие е продължена от римските им
последователи, като Марк Тулий Цицерон. Тази кохорта от велики мислители
осъзна спецификата на онова специфично познание за обществото, което
позволи на науката за политиката да се разграничи от останалите дялове на
хуманитаристиката като историята, философията, медицината и пр.
България възниква най-рано като непосредствен съсед на гръко-
римската цивилизация. Този факт позволява на някои от най-видните
прадставители на средновековната българска интелигенция, да се докоснат до
рационалистическото, познание за политиката и нейната роля като идейно
теоретична основа на държавността. Класически пример това отношение е
първият българин – възпитаник на Магнаурската академия в Константинопол –
княз, /а от 917 година цар/ Симеон I Велики. Той отлично е познавал
силогизмите на Аристотел и ги е използвал като инструмент на мисълта в
политическата си аргументация, по време на преговорите с патриарх Николай
Мистик. В тази полемика българският владетел дока зва убедително
необходимостта от една нова политика на управляващите в Константинопол, за
признаване на българския владетел титлата „цар“ /цезар – император/.
Съществуват данни, че Климент Охридски, Константин Преславски,
Йоан Екзарх и други представители на Преславската и Охридската български
книжовни школи също, макар и в различна степен, са познавали основното в

15

гръко-римската политическа мисловност. Като цяло обаче, за реално, ранно
пренасяне, изучаване и целенасочено разпространение на познанието
характерно за класическката политическа наука и върху българския държавен
терен, трябва да се говори с твърде голяма условност. Причините за това са
много и все обективни.
Първата от тях е свързана с историческото време. Средновековната
българска държава възниква през последната четвърт на VII век. Това е период,
през който апогеят на рационализма в южноевропейската политическа
мисловност отдавна е преминат. На дневен ред тогава е задачата за
разпространението на християнската визия за света и съпътстващата я система
от нови – хуманни възгледи за човешките взаимоотношения. Те обаче се
различават съществено от политическото познание на класическата гръко-
римска древност. Такава е общата тенденция на европейския политически
процес, през епохата на средновековието. Той е предопределен от логиката на
предшестващото развитие на обществата, в тази част на света.
Защо! Защото благодарение на рационалното мислене за политиката и
нейното главно производно – ефективната държава, възниква уникалната със
своята мощ Римска империя. Нейните творци успяват за пръв път да обединят
Европа в границите на едно цивилизовано държавно образование. По този начин
културата на средиземноморието е разнесена от Северна Африка до Карпатите,
а по на северозапад и до английския остров. Но! Заедно с това подвластените
народи са заробени. Това довежда до постепенната асимилация и практическо
„смилане“ – в онези времена това означава и изчезване, от картата на Европа, на
такива стари и цивилизовани етноси като траките, даките, илирите и други
народностни общности. Резултатът е известен: в недрата на Римската империя
се поражда всеобщо недоволство. То формира мощното, християнско учение /и
движение/, което се превръща в основен опозиционен фактор на силната
централизирана власт на императорите. Със своите несъмнено по-толерантни и
хуманни идеи, за отношенията между хората, християнското разбиране за

16

обществото и държавата обосновава надигането на онова мо щно,
съпротивително движение, което в последна сметка ще доведе до премахването
на робството. А в паралелен план и до разпаздането на Римската имперпия, за
да се тръгне към търсенето на една по-хуманна перспектива за развитието на
света.
Точно това е времето, в което на балканската политическа сцена се
появява и средновековна България. Европа вече е в напреднала фаза на
християнизация. А християнството е алтернатива на онова познание за
политиката, което създава мощната и непреодолима власт на римските
императори. На дневен ред са идеите за човешката доброта, взаимопомощта
между ближните, стремежът към духовното извисяване на всяко човешко
същество в индивидуален план. Така че сборът от добри християни да формира
една добра и неантагонистична в същността си човешка общност, обединена в
държава. Главен разпространител на християнската ценност – етична духовност,
естествено е новосъздадената Българска християнска църква. Ясно е
следователно, че за да се утвърди трайно като водещ фактор на новата – реално
обновителна духовност, тази институция по необходимост обявява „идейна
война“ на гръко-римското, рационално политическо познание.
В средновековната българска книжнина древните автори от Атинската
школа най-често се цитират, до толкова до колкото е необходимо, за да се
докажат предимствата на вече по-актуалната, християнска ценностна система.
Затова рационализмът на познанието, свързано с древната политическа мисъл,
преди всичко се критикува и разобличава, като се доказва „еретическата“
същност на това мислене. Подобна политика естествено не позволява на
българското общество да преживее истински, своята връзка с
рационализма и открив