Милчо Лалков - Балканското националноосвободително движeние през XIX век

МИЛЧО ЛАЛКОВ
Балканското
нашюнално-
осбоооаателно
движение
през XIX век
(1804— 1878 г.)
ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО „НАРОДНА ПРОСВЕТА“
СОФИЯ, 1982 г.

Авторът разглежда предпоставките, развитието и резултатите от на
ционалните революции на балканските народи през миналото столетие. Ос
новните тематични акценти са поставени върху двете сръбски въстания от
началото на века. Гръцкото въстание от 1821— 1829 г., движенията през
30—50-те години и националноосвободителните изяви от края на Кримска
та война до 1878 г. Въз основа на подбрани документални и -литературни
източници авторът представя една обобщена картина на политическите про
цеси в историята на Балканското възраждане, като подчертава и техните
типични, общовалидни черти и спецификата на проявленията им при от
делните балкански народи. Оригинално и убедително се разкриват идеоло
гическите корени на освободителните движения срещу османското и хаб-
сбургското господство; обрисуван е епичният размах на борбата; посветени
са немалко страници на ролята и действията на великите сили. Авторът
взема и добре мотивирано становище по редица дискутирани въпроси.
Адресирана към по-широка читателска аудитория, книгата същевремен
но предоставя възможност да се добие по-разширена представа за някои
проблеми, слабо застъпени в популярната литература и в учебниците.
93/99
© Милчо Димитров Лалков, 1982
с/о Jusautor, Sofia

УВОДНИ БЕЛЕЖКИ
„Какво ще стане с Европейска Турция?“ — започва Енгелс
през април 1853 г. една статия и веднага бърза да добави: „Ние
видяхме как поради упорито невежество, традиционна инерт
ност и наследствена леност на мисълта европейските държавни
мъже отбягват дори опита да дадат отговор на този въпрос.“ 1
Няколко месеца преди Кримската война (1853—1856 г.) да из
прави Европа пред поредната криза в развитието на Източния
въпрос статията на Енгелс намира верния тон и при анализа
на проблеми, от които зависи съдбата на Балканския п-ов и
чието решение отдавна тревожи прогресивната европейска об
щественост.
От конгреса на Свещения съюз във Верона през 1822 г. Из
точният въпрос — като термин и проблем за решение — плът
но заляга в действията и плановете на европейската диплома
ция. В перипетиите на неговото историческо развитие се от
крояват две страни: конкурентните стремежи на големите ев
ропейски държави да сложат ръка върху териториалното на
следство на западаща Турция и националноосвободителните дви
жения на поробените от нея народи. През определени периоди
тези страни се сблъскват в непреодолима непримиримост, през
други попадат в координатите на еднаквите цели, на еднопо
сочните политически и военни усилия. Историческата диалекти
ка на тяхната борба и единство придава на Източния въпрос
изключителна динамика и сложност, предизвиква появата и
развитието на много невралгични моменти в общоевропейска
та политика.
Източните кризи пронизват дипломатическата история на
Европа през целия XIX в. Някои историци хронологически де
финират техния край след Първата световна война, когато сул
танска Турция fy6n голяма част от своите владения и поема
пътя на републиканското развитие. В някои отношения после
диците от определени половинчата решения в общата рамка на
Източния въпрос продължават да тегнат и до днес, особено във
вътрешнобалканските отношения.
В големия комплекс на Източния въпрос други изследова
тели различават и един по-тесен географски аспект, т. нар. бал-
3

кански проблем. И при този случай споменатите по-горе две
линии на развитие се запазват, но сега те се локализират в
Югоизточна Европа — като борба на южните славяни, гърци
те, албанците, власите и молдованците за освобождение от гне
та на Турция и за създаване на собствени национални държа
ви, като сблъсък на тазц борба с териториалните аспирации
на великите сили спрямо Европейска Турция.2
Националноосвободителното движение на балканските на
роди през XIX в. е не само част от Източния въпрос. То про
низва съдържанието и същността на друг исторически фено
мен — Балканското възраждане. Най-често последното се де
финира като съвкупност от обновителните процеси във всички
области на обществено-политическото битие на балканските на
роди в относителните граници от втората половина на XVIII в.
до Руско-турската война от 1877—1878 г. Икономическите из
мерения на Възраждането трябва да търсим в постепенния
преход от феодалната към капиталистическата обществено-ико
номическа формация в областта на материалното производство,
собственическите и пазарните отношения. Неговата културно-
историческа страна представлява борбата за светска просвета,
за материалистична наука и буржоазно-национална идеология,
а в някои случаи — и за национално обособена църква. В по
литически план възрожденските процеси на балканските наро
ди обхващат формирането на нациите и борбата на техния по
литически водач — буржоазната класа, за национално осво
бождение и независима държава. Възраждането е епохата на
буржоазните революции в Югоизточна Европа; те рушат ос-*
майската феодално-деспотична система, прекършват ретроград-
ността на всички онези сили и фактори, които ограничават или
спъват свободата на капиталистическото развитие.
Именно тази страна, политическата, представлява обект и
тема на предлагания очерк. Излишно би било да се доказва,
че тя е неделима от социално-икономическата и духовната стра
на, че богатството и сложността на историческия живот през
Възраждането могат да бъдат разбрани само в тясната при
чинно-следствена връзка между тези явления, промени и зако
номерности. В своите конкретно-исторически и регионални из
мерения те показват сходство при развитието на много основ
ни процеси, търпейки неизбежно и някои специфични проявле
ния.
Възраждането на балканските народи гради своята основа
върху проникването и утвърждаването на капиталистическите
отношения в стопанския живот. Тези процеси са последица как-
4

то от вътрешното развитие на производителните сили, така и
от мощното влияние на Европа, където още през XVII в. по
бедно шествува капитализмът. По силата на общите икономи
чески закономерности Балканите се включват в динамичния
кръг на европейската търговия. За-оживяване'на стопанските
контакти между Османската империя и западните държави не
малко допринасят и капитулациите — .системата от двустран
ни договори, които от 30-те години на XVI в. започват да поо
щряват чуждата икономическа активност в пределите на сул
танските владения, дарявайки с изключителни привилегии
френските, английските, австрийските, а от втората половина
на XVIII в. и руските търговци. Но тяхното проникване в им
перията чрез търговските връзки има не само разрушително
въздействие, върху закостенялостта на нейните икономически
структури. Реципрочният капитулационен принцип развързва
„де юре“ и „де факто“ ръцете на търговците и от балканските
земи. Лишени от възможността за обществено-политически изя
ви в условията на османската държава, най-предприемчивите
елементи от потиснатото християнско население реализират
своите способности и енергия в сферата на търговията с чуж
дите държави.
База и опорни точки за дейност се търсят зад граница, из
вън действието на пригодената само за феодална санкция мест
на законодателна система. Големите европейски градове Лон
дон, Виена, Москва, Венеция, Марсилия, Лайпциг и други сто
пански средища приютяват многобройни колонии на търговци
от Балканите. Тук те са в непосредствен контакт с партньори
те, с европейската търговска конюнктура. Далече от произво
лите на османската администрация балканските търговци имат
юридическа защита и гаранции за свободна дейност.3
Дълбоката промяна в характера на търговията, нейният за
вой към свободната конкуренция постепенно освобождава сел
скостопанското производство в Османската империя от огра
ничителните рамки на феодалната обособеност. Селяните за
почват да произвеждат за пазара. Почти без лимитиране на
единичната стойност селскостопанската продукция влиза в обо
рота на едни сравнително интензивни стоково-парични отноше
ния. .От своя страна капиталистическият пазар бързо налага
определена специализация на селскостопанското производство
в балканските земи. През втората половина на XVIII в. гео
графското райониране на земеделските култури е вече опреде
лен факт и с това развитието на производителните сили в сел
ското стопанство получава доиълнителен тласък.
5

Обвързана с печелившия оборот на капиталистическия па
зар, земята се превръща в доходно перо. Османската военно-
ленна система, типичен продукт на феодализма, се оказва не
пригодна към изискванията на стоковата продукция. През пър
вите векове на османското господство в Югоизточна Европа
империята води победни войни. Произтичащото от тях терито
риално разширение дава възможности за екстензивно земеде
лие и поддържа стопанския растеж. През XVII в. зачестяват
пораженията на бойното поле. Секват териториалните придо
бивки. Феодалните владетели (спахии) трябва да се простят
с доходоносния източник на военното препитание и да насочат
усилията си към интензивно обработване на земята. Оттук ло
гично следвд и техният стремеж да я превърнат в частна соб
ственост, да отскубнат условните си владения (спахилъци) от
традицията на османското право, което разпростира върху зе
мята единствено собствеността на султана, т. нар. мирийска
земя. Спахилъците се превръщат в наследствени владения (чиф
лици), земята става обект на покупко-продажба.
Чифлиците представляват съчетание между капиталистиче
ски и феодални форми на земеползуване. От една страна, те са
свързани с пазара и използуват до известна степен наемен
труд, а от друга, продължават да се опират на феодалните ре
гламенти при експлоатацията на селската маса. Собственици
на чифлици стават предимно бившите спахии и само в редки
случаи до тях се добират състоятелни лица от християнски про
изход, асимилирали се в турската господствуваща класа. В ус
ловията на нарастваща злоупотреба с властта — корупция, по
кровителство на фаворити и разпри във върховете, в атмосфе
рата на военни загуби и засилващи ce qt края на XVIII в. вът
решни размирици, държавата е безсилна да спре превръщане
то на затворените феодални владения в чифлици. Тяхното съз
даване става почти винаги за сметка на селяните — чрез на
силственото им прогонване от техните землени надели (бащи
нии), чрез отнемането на общинската мера и т. н. С обеззем-
ляването на селячеството необратимо тежък удар понася и за
другата — онова голямо семейство в южнославянското село,
което столетия наред поддържа и тачи патриархалната тради
ция на съвместно обработване и ползуване на земята.
Дълбоки, трайни промени настъпват и в градското стопан
ство. С прииждането на потока обезземлени и разорени селя
ни градовете нарастват числено. Създава 'се вече обособената
поселищна агломерация от градски тип4 — достатъчно голяма,
достатъчно специализирала жителите си в упражняването на
6

занаяти и търговия, достатъчно самостоятелна и силна в адми
нистративно отношение, за да направи широка крачка към ка
питалистическото разделение на труда, към пълното отде
ляне от селото. Градовете се превръщат в трайни пазарни сре
дища с преобладаващо християнско население. Те разширяват
постепенно мрежата на формиращия се вътрешен пазар.
Икономическите връзки с Европа, количественият растеж и
профилирането на търговско-занаятчийската дейност в градо
вете, освобождаването на свободна работна ръка от селата съз
дават условия за появата на нови стопански структури. От
простите кооперации до пръснатите и централизираните мани-
фактури — през тази класическа схема на градация в първона
чалното развитие на капиталистическата промишленост преми
нава организацията на занаятчийския труд в балканските зе
ми, обособяването на звената снабдяване—производство—тър
говия. Манифактуристите влагат най-много средства и пред
приемаческа енергия в развитието на текстилната промишле
ност, в предприятията за преработка на хранителни селскосто
пански произведения. Там къдеТо условията позволяват и ка
питалистическите отношения настъпват по-рано, като напри
мер в Гърция