Носът на Клеопатра

Андрей Пантев
Носът на Клеопатра


Исторически портрети
Предговор



Блез Паскал остави предположението, че ако извивката на носа на
Клеопатра е имала друга форма, световната история би приела съвсем
различен курс. Съдбоносната конфигурация на този важен нос не е банално
преклонение пред всевластието на женската прелест. Тя е естетическа
метафора на ирационалните импулси в човешкото поведение, когато
капризните тръпки на лични решения предизвикват съмнения относно
смисъла на цялата историческа логика. Дали магията на такова
държавническо кокетство може да отклони естествения ритъм на нормалната
историческа еволюция? Тук няма безусловен отговор! Ако проявим
предпочитание, падаме в плен на колкото изискан, толкова и примитивен
романтизъм. А толкова умни хора са се отдали на това изкушение. Веднъж
разбрали, че в историята няма колективна вина, както и колективна
невинност, те решават, че е по добре да си изпати някой сам. Или сам да се
изкъпе във водопада на славата. Алтернативното предсказание на Блез
Паскал не бе екстравагантно хрумване на скучаещ аристократ. То вписва
ренесансовото възпроизвеждане на онази пленителна глупост, която посочва
хубавата Елена като генератор на Троянската война, без изобщо красавицата
да стои в нейния център. Въпреки че Елена и Клеопатра са толкова
противоположни типажи, съсредоточаването върху хубостта е еднакво
показателно дори и като митология. Защото никой не вярва на тази история, а
все пак тя е достигнала до нас с убедителност, противоречива на всякакъв
здрав разум.
Идеята за едноличната причина за световните катаклизми не е
елементарна измишльотина. Тя поднася цяла гама от предположения за
съотношението между Индивид и История, за природната същност на Човека
изобщо. Често пъти онова, което изглежда толкова логичен резултат от www.spiralata.net 1

неумолими и неотменими процеси, не се е състояло. Това подлежи на
необикновено, значи случайно обяснение. Тъкмо то ни поразява и дори
изнервя с разочароваща простота. Ние се опитваме да гадаем сами докъде се
простират пътеките и пружините на това магическо действие. Поради
неспособност за други обяснения ние неясно и набързо го наричаме човешки
фактор. Като че ли би могло да бъде нещо друго!
Ето така предизвикателната прогноза на Паскал бе възприета с
въодушевление в един свят, търсещ промени. Тя кореспондираше с идеята за
богоподобната личност в духовния ревизионизъм на настъпващия модерен
свят. Ерата на античното героизиране на личностите бе идейно и
ирационално съвместима с появата на ренесансовия човек, разпрострял се
между две епохи. Човекът, от когото зависи всичко и който е жертва на тази
същата зависимост! Авторитетни историци като Едуард Гибън и Леполд фон
Ранке бяха запленени от завръщането на героите, доста смачкани през сивите
времена на ранното Средновековие. Това бе разбираемо предизвикателство
към смазващия им интелект. Романтичният наивитет на увлечение, което
възхваляваше личността, за жалост буди днес приветливо снизхождение. И то
от страна на изследователи, далече под интелекта и професионалната
култура на тези гиганти. Но те скоро получиха утеха и възмездие.
Натрапваните в последните два века научно-политически тези за ролята на
„масите и класите“ като единствен двигател на прогреса също претърпяха
съкрушителни приключения. Последвалото отхвърляне на тези крайности
доведе до разумно равновесие, при което приложение имат и двата възгледа,
а също и методите, които налагат . Защото те яростно заимстват един от друг.
Така взаимно се допълват и обогатяват. Неравностойно по степен, но винаги
паралелно като потребност и разум.
В условията на историческото безвремие няма исторически личности. Но
когато възникнат особени обществени изпитания, това не означава, че те
моментално никнат като гъби след дъжд. Франция би останала велика
културна сила и без Луи XIV. Англия би създала империя и без Сесил Роудс.
САЩ биха се откъснали от Англия и без Джордж Вашингтон. България щеше
да отхвърли намесата на своята освободителка и без Ст. Стамболов. Това,
което стана в Русия през 1917 г., можеше да се случи и без Ленин. Алън Дж. П.
Тейлър и Франц Фишер твърдят, че въпреки газовите камери и концлагерите,
във външната политика Хитлер е традиционен германски държавник от XX
век, какъвто би излъчило всяко нормално правителство. Тези личности
доминират в представите за възхода или деградацията на своите държави с
предпоставката, че без тях не може! Те стават органическа част от историята
независимо дали ги харесваме или не. След падането на Нерон има старания
той да бъде заличен завинаги от аналите на римската история. Но днес светът
знае за Нерон! Самият факт, че такива личности са свързали името си с идея www.spiralata.net 2

или грандиозно начинание, е достатъчен, за да се настанят, често пъти
несправедливо, в историята, измествайки други.
Хайне снизходително ни успокоява, че в идеите няма плагиатство! Защото
добри или лоши, те обикновено живеят значително по-дълго от техните
изобретатели или имитатори. Често пъти те „излизат“ от рамките на
първоначалните идейни предписания на определена програма и добавят
нещо, което може да я промени изцяло. Степените на съмнения в какво и
колко точно тези хора са равни на времето си често идва от неизвестността
как би станало другояче! Каква е личната отговорност на Хитлер за Холокоста
и на Сталин за ГУЛаг. Хитлер никъде не се е подписвал под документ за
унищожаването на евреите, а Сталин винаги е представял процесите срещу
„враговете на народа“ като възмущение на трудещите се. Как може почти
неизвестен офицер като Кемал Ататюрк да спаси една двуконтинентална
империя, превръщайки я в република. Или малобройна болшевишка партия
да сломи велика сила с тривековни имперски традиции? Правилно ли У.
Чърчил пожертва изпепеления Ковънтри, за да запази военните секрети на
британското разузнаване? Може ли да бъде посмъртно компрометиран Франк
Делано Рузвелт, че не е предотвратил атаката над Хавай, за да развърже
ръцете си срещу Япония и Германия? Ако можеха да говорят авторите на тези
решения, вероятно биха представили версия за тези действия, твърде
различна от общоутвърдената. При залавянето му през май 1960 г. в
Аржентина, а после и пред съда и на самата екзекуция в Йерусалим
нацисткият престъпник Адолф Айхман се държи с достойнство. Нищо чудно.
Ханна Аренд пише, че той се чувствал уморен от своята анонимност. Нещо
повече. Той искал да се обеси публично, „за да се вдигне вината от
германската младеж“. А с какво достолепие Луи XVI отива на гилотината,
твърде горд, според Андре Мороа, за да попита за какво всъщност е цялата
тази врява. Както и Мария Антоанета, която се извинява на палача, че го е
настъпила. Значи дори и да приемем за „лоши“ някои исторически личности,
тази присъда не им отнема всички позитиви и дори добродетели. Тук
всичките антиисторически „ако“-та носят знак на съмнение не само от
политическа, но и от морална гледна точка. Така се потвърждава тезата на
Николо Макиавели във „Владетелят“ за двуизмерността на управляващия. А
може би многоизмерност, за която винаги могат да се открият толкова
незнайни човешки пластове. Те не оправдават злодеите, но невинаги
разхубавяват светците!
Подобни въпроси изискват условието всеки историк повече или по-малко
да е и биограф. Защото историята е преди всичко не толкова описание,
колкото обяснение на човешкото поведение. Историкът държи сметка не
толкова за формите и воалите, в които се обгръщат идеите. За него главно
значение има конкретната реализация на тези идеи. Но тук срещаме явление www.spiralata.net 3

много важно. Приложението често се превръща в отрицание на основната им
същност. Това разминаване е най-баналният рецидив в световната история.
Обясненията са изумителни със своята леснина. Те наподобяват онова
разочарование, което Монтен изпитвал в края на поредното пътешествие -
обектът е достигнат, ти се страхуваш от това, което ще видиш, и ужасно ти
липсва самото пътуване. Защото в политическите пътешествия мотивацията
е едно, приложението друго, а реализацията съвсем друго. Просто защото тези
етапи се осъществяват от хора от кръв, нерви и плът. Колкото и
необикновени да са те. В началото на формирането си, всяко чувство за
общност и принадлежност се идентифицира наравно с общо дълго минало и с
определена обединителна личност. Те са велики, но далече не съвършени.
Какво е историята на Великите географски открития без суетните амбиции на
Христофор Колумб, който не плаща обещаната награда за онзи моряк, който
види пръв земята, да не би да засенчи неговата слава? Какво е
протестантството без здравословните мъки на Мартин Лутер, предизвикващи
освен религиозна дързост и битов гняв? Нима можем да пренебрегнем онова
презрение на краля към детето Робеспиер, поднасящо му верноподаническо
приветствие? Тук дребна детска обида става после мотив за идейно
поведение, което обявява якобинския терор и гилотината за спасителна обща
воля!
Блестящият историк Томас Маколи от средата на XIX в. смята, че цялата
арабска и китайска култура струва по-малко от рафт с книги в добър
европейски манастир. Затова настоява за въвеждането на английски език
като задължителен в училищата на Индия. А Маколи бе и политик. Това
високомерие бе личностното кредо и господарски манталитет на повечето
колонизатори. Общественото влияние винаги започва от агитацията и
призивите на личности. Разпространението на идеи и програми тръгва не от
барикади и площади. То излъчва своите заразителни пулсации от градските
библиотеки и университетските катедри. Нито един гигантски конфликт в
света, включително и двете световни войни през XX век, нямаха
идеологически причини. Но имаха лидери, които ярко ги символизираха.
Затова „бащата“ на биографите Плутарх има не по-малко влияние в
световната литература, отколкото Херодот, Тукидид, Тацит, Йосиф Флавий и
другите мъдреци на началната историография. За тях личният живот е част
от способността на индивида да бъде исторически субект. Но къде е
граничната зона на допир между личната съдба и обществените ветрове,
които я помитат или я тласкат към харизматично водачество? Ако напомним
английския израз, че тангото се прави от двама, същото условие е валидно и
за съотношението индивид – общество. Никога не можеш да ги разделиш, без
да се изложиш на риска от едностранчивост. Но е много трудно да се определи
кой доминира – обществото или личността. Но има и изключения, които не www.spiralata.net 4

потвърждават правилото. В книгата на