Памет

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ “СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”
ФАКУЛТЕТ ПО ПЕДАГОГИКА

РЕФЕРАТ
ПО ОБЩА ПСИХОЛОГИЯ
НА ТЕМА ПАМЕТ

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод
Речникови понятия и определения
a) тълковен речник
b) българска енциклопедия
c) учени
Концептуални подходи
- исторически преглед
Структура на паметовия процес
методи на изследване
учене и памет
Класификация на паметта и характеристика на отделните видове
сетивна памет
кратковременна памет
дълговременна памет
- семантична
- мнемонична
- епизодична
Биологични основи на паметта – механизми
Изследователски методи
Теоретични перспективи
Когнитивна перспектива
Биопсихологична перспектива
Заключение

В края на 19 век Уилям Джеймс определя науката Психология като “наука за психичния живот” и включва в това понятие чувствата, желанията, разсъжденията и други подобни. В наши дни определението е значително разширено и гласи: “наука за поведението и психичните процеси”. Иначе казано, психологията се занимава не само с това, което става в главите ни, но и с връзката между процесите протичащи в мозъка и действителното ни поведение. Всъщност психолозите събират информация като използват системни емпирични методи. Резултатите от това представляват науката психология. В исторически аспект тя е преминала през различни етапи на развитие и школи. Най - ранната е бихевиористичната школа, която дава отражение на цялото по - нататъшно развитие на психологията. Друга школа е гещалтпсихологията. Когнитивната психология е взела и от двете школи. Тя се занимава с централни, "ментални" структури, т.е., с изучаването на познанието. Широкото определение за познанието обхваща практически всички ментални функции. Първо стои въпросът как се придобива знанието. Отчетени са две фундаментални психични функции - възприятието , което в същност е процеса, чрез който енергиите от средата се долавят и интерпретират от организма и ученето, т.е., процеса, чрез който се придобиват нови идеи и форми на поведение. Второ, необходимо е знанията да се съхраняват, ако искаме да имат практическа полза за организма, и този факт поставя проблема за паметта.
“Човешката паметова система е способна да извършва голямо разнообразие от операции. От една страна, тя пази достатъчно дълго подробни записи на сетивните образи, за да даде възможност да бъдат идентифицирани и класифицирани зрителни картини, звукове, аромати, вкусове и чувства. От друга страна, паметта записва нашия опит, за да го използваме през целия си живот. И все пак независимо от голямата сила, с която се характеризират нашите спомени, те могат обезсърчаващо да чезнат. Можем да си спомним какво сме обядвали вчера, но не и името на човека, с когото току – що сме се запознали на гости. Някои неща изглеждат лесни за припомняне, а други – почти невъзможни.” /Питър Линдзи, Доналд Норман, 1977 г./
Много събития стават около нас и в нас. В продължение на целия си съзнателен живот ние “записваме” това, което се случва. Този запис наричаме памет. В различните речници са подадени следните речникови определения за това понятие:
Съвременен тълковен речник на българския език – 1. способност да се запазва и възпроизвежда при необходимост някакво знание или впечатление. 2. част от апаратура на компютър, в която се съхранява информация.
Българска енциклопедия – 1. запазване и възпроизвеждане на информация, натрупана чрез възприятия, представи, мисли и чувства. Бива образна, словесна, логическа, двигателна и емоционална. Физиологична основа на паметта е образуването, укрепването и освобождаването от значение на временни нервни връзки в кората на главния мозък. Важно значение за трайното запаметяване има повторението. Възпроизвеждането при възприемането на съответния обект се нарича узнаване, а само въз основа на минал опит – припомняне. 2. съвкупност от включените в ЕИМ запомнящи устройства.
Tulving: Паметта се отнася до способността на хора и животни да получават, запазват и използват информация или знания.
Д. Хотерсол: Паметта е актът на съхраняване на онова, което е било придобито за по – късна употреба. С други думи това е задържането на информация отвъд настоящия момент. Терминът памет се отнася и до психичната система за съхранение, която позволява подобно задържане, независимо дали става въпрос за няколко момента или за много години.
От цитираните да тук определения можем да забележим, че в основата си те задължително включват информацията, която придобиваме и интерпретираме в даден отрязък от време.
Ако искаме знанието да се съхрани и да бъде използвано, то трябва да се представи вътрешно в някаква форма. Психолозите издигат две основни категории представяния, репрезентации. Първата от тях се основава на възприятията, например възможно е за минали събития да имаме зрителни или слухови образи, което наричаме епизодична памет. Втората форма на репрезентация до голяма степен съответства на семантичната памет, която се отнася до абстрактни репрезентации и на общи принципи.
Интереса на учените психолози към разкриване и изследване на паметовата система датира още от втората половина на 19 век. За да се изучат процесите на човешкото учене и памет психолозите са използвали три основни метода наречени трите R: заучаване наново, възпроизвеждане и разпознаване. Като един от първите изследователи на човешкото учене и памет се счита Х. Ебингхаус, който експериментира най-вече върху себе си метода на заучаване наново, като провежда редица тестове учейки един материал от безсмислени звукосъчетания. Достигайки до едно ниво на заучаване той оставя за известно време този материал настрана и след като се връща към него, записва точно колко опита са му необходими за да достигне нивото от първото заучаване. Ебингхаус конструира т.нар. криви на забравянето, които показват резултатите от тези негови опити. Хипотезата му, че наученото оставя някаква следа в паметта се потвърждава, тъй като ако всички паметови следи се изгубят или забравят, то заучаването на един и същи материал два пъти през определен период от време би трябвало да отнема едни и същи усилия да бъде запаметен, т.е., в такъв случай няма никакви паметови следи и материалът се възприема като видян за първи път. На практика обаче се оказва, че паметови следи има и второто виждане на материала предизвиква определени асоциации, а повторното му заучаване изисква далеч по-малко усилия и концентрация отколкото първият път.
Втората по важност задача при изследването на паметта е възпроизвеждането. При него изследваното лице трябва да си спомни и назове заученото. Съществуват три различни варианта за възпроизвеждане: свободно, серийно и насочено. При свободното човек може да възпроизведе заученото напълно в свободен ред, при серийнотно заученото трябва да се възпроизведе точно в същия ред, в който е видяно и запомнено първоначално и накрая при насоченото, на изследваното лице се дава насока, за да се подпомогне възпроизвеждането.
Съществува още една, трета, основна задача за учене – разпознаването. Задачите за разпознаване могат лесно да бъдат адаптирани към различни ситуации, което ги прави широко използвани при изучаването на различни въпроси.
В началото на 20 век английският психолог Фредерик Бартлет подхожда по различен начин към изучаването на паметта. Вместо да измерва трайността на запаметяването, той се интересува дали съдържанието на спомените ни се променя с времето. Днес си спомняме за Бартлет защото той показа, че нашата памет за събития често е размита и непълна, и установява, че запълваме дупките в паметта си, като правим логически заключения за това какво трябва да е било.
Психолозите все повече осъзнават сложната роля, която играе реконструктивната памет в мисленето и извличането на информация от дълговременната памет. Този вид памет ни помага да попълваме празнотите в нашата памет чрез процеси на разсъждение или умозаключения. Голяма част от изследванията на семантичната памет се свързват с реконструктивната памет и проучват как процесите и познанието в семантичната памет се използват, когато съхраняваме и извличаме информация.
Друг интересен подход за изследване е този на Айзенк. Според него екстровертната или интровертната ориентация на индивида оказва съществено влияние върху процесите на усещане, възприятие, мислене и памет. Тази негова хипотеза има всички силни страни на един обективен подход при изучаване на някои личностни различия, макар до известна степен да схематизира сложната им страна.
Според него интровертите са по – чувствителни към разсейване на информацията. Повече време им е необходимо за извличане на информация от дълготрайната памет. Екстровертите имат по – добро запаметяване за кратко време и обратното при по – дълги интервали за възпроизвеждане. Работещата памет при интровертите е близка до максималната.
Общото между тези свойства е именно факта, че те определят формално – динамични характеристики на психологическа регулация и като цяло представляват психологическа основа на индивидуалния стил на поведение и дейност.
Ученето и паметта са тясно и неразривно свързани. Ученето е актът на придобиване на информация или умение. Ученето всъщност е психичния процес, който води до съхраняване в паметта.
“Паметта е актът на съхраняване на онова, което е било придобито за по-късна употреба.” – това казва за паметта Д. Хотерсол в книгата си “Психология”. Паметта е изследвана и от много други психолози, като всеки от тях дава за нея допълнителни характеристики и увеличава познанията за тази част от човешката психика чрез експерименти, провеждани в различни части на света и с най-различни групи хора. А. А. Смирнов и П. И. Зинченко са двамата най – видни представители занимавали се с изучаването на паметта в Съветска Русия в средата на 20 век. Те са направили множество изследвания и опити в тази насока. Според Смирнов изучаването на процесите на паметта се определя като основна задача в психологическата наука и в развитието на психиката.
Количествените показатели на продуктивното запомняне представляват голям интерес за определен етап от развитието на психиката, но само във връзка с дълбоките качествени изменения в самите процеси на паметта, в които намира своето изражение самата същност на развитието й, движено от противоречията между нарастващите нужди на живота и обучението, и вече създадените у човека, в частност у детето, способи за запомняне и възпроизвеждане.
Дейността съставлява основното съдържание на човешкия живот. В дейността на хората, имащи своята основна обективна реалност и нейната определяща се преди всичко в практическата /а в следствие и в теоретическата/ дейност, се разкриват “същностните сили” на човека, дълбочинната човешка психология. В съответствие с това и процесите на паметта са неразривно свързани с дейността на човека и заедно с това сами представляват себе си като една от формите на тяхната дейност.
Това общо положение изисква конкретно разкритие на зависимостта на процесите на паметта за запомняне и възпроизвеждане – от дейността, в която те се осъществяват, от нейните цели, задачи и мотиви, от съдържанието и характера на дейността. На този принцип се опира изучаването на назованите по – горе проблеми и преди всичко изследването на формирането на произволната памет /и нейните съотношения с непроизволната памет/, изучаването на развитието на осмисленото запомняне и възпроизвеждане, като особени и при това достатъчно сложни форми на умствена дейност, а така също и обща характеристика на самите процеси на запомняне и възпроизвеждане като своеобразни видове психическа дейност.
Разбирането на процесите на паметта като една от формите на отражение на обективния свят изисква изучаването на нейното развитие във връзка с общия ход на развитие на отражението на действителността. То само се развива, започвайки с усещането – първоначална степен на психологическото отражение на действителността и завършвайки с мисленето – висша степен характеризираща прехода от отражението на повърхността на явленията към отражението на тяхната същност. Изключително важно значение имат мислителните процеси във всякакъв вид човешка дейност. Това общо положение в цялост се отна