възрастова психология

Характеристики на стадия
В един чисто практически план бебето е направило първите си стъпки към завоюването на света, който е в непосредствена близост около него. Тичащият наоколо бърборко значително е разширил и утвърдил завоеванията си. Макар първичните форми на мислене и особено „игровото мислене“ да достигат своя апогей към три и половина годишна възраст и да продължават да съществуват по време на целия този стадий, все пак това е времето, в което детето открива, че има външна реалност, която е независима от него и, с която трябва да се съобразява, ако иска да постигне целите си. От четвъртата година нататък в детското поведение се очертава едно безспорно по-реалистично и обективно поведение. По време на шестата година осъзнаването на външната реалност ще бъде толкова дълбоко, че детето ще може да надмине простата действителност на играта и да преследва обективни цели, които не зависят само от неговото удоволствие. На три и половина или четири години то се прави , че пише, а на шест то вече е в състояние да може да се научи да пише и да вложи в тази цел, големи усилия.
В този етап детето ще забележи, че трябва да дели майка си, която дълго време е смесвало със самото себе си, с баща си, братята и сестрите си: това е опасно преживяване, решаващо за развитието на личността. Личността на бащата получава особена форма, която не е имала до тогава.
Речта въвежда сега нов елемент: изричният вербален контакт, информационни обмен с другите и най-вече с връстниците. Те в частност предупреждават, информират, ограничават и успокояват непрекъснато, налагайки на детето определен възглед за света.
Що се отнася до огромното сетивно и двигателно развитие, то продължава с по-голям контрол и умения, но вече е ориентирано към резултата, към продукта на действието, а не толкова към удоволствието от движението.

Емоционалните проблеми: едиповият комплекс

В емоционалната връзка между детето и възрастния се намесва един по-сексуален компонент и в следствие на това се появява едно по - явно привличане към родителя от противоположния пол. Но откриването от страна на детето на неговите полови органи ще му постави и неизбежния въпрос за автономните разлики между половете и за неговата принадлежност към единия или другия от тях. Нездравото любопитство към сексуалните въпроси никога не произлиза от сигурни знания, а тъкмо напротив, от тревожното незнание на това, което се подозира или предчувства повече или по-малко неясно. Никога не можем да подпомогнем емоционалното развитие на детето, като го учим, че има теми, които е по-добре да не засягаш с родителите си, както и интелектуалното му развитие като го учим от най- ранна възраст, че желанието му да знае не е престъпно.
Откриването на анатомичните разлики поставя пред детето много повече проблеми, отколкото смятаме, и преди всичко нанася сериозен удар на неговия егоцентризъм и на скритата му вяра, че всички са като него. Момчето прави тревожното и разочароващо откритие за разликите, които го отделят от майката, с която дълго време се е смесвало. То открива, че е „от същата страна“ като баща си, но тази прилика най-вече подчертава неговия размер и незначителност.
При момиченцето последствията са различни: майката се струва онеправдана, като самата нея. Бащата от друга страна е престижно лице, надарено с това, което на нея й липсва и от този момент нататък, също и център на нейния интерес и донякъде плахото й обожание.
Тези открития и сравнения са неизбежни, нещо повече, те са необходими. Резултат от тях е промяната на перспективата, според която малкото дете вижда родителите си и се разполага спрямо тях. До този момент бащата е нещо като сателит или „ дубльор“ на майката. Не е бил лишен от важност, но в момента става централен персонаж. Както за момченцето, така и за момиченцето той става обект на обожание, завист и идентификация.
Едновременно и паралелно с това се случва още нещо. От третата година нататък детето все повече разбира, че неговата майка има собствено съществуване, в центъра на което не е то и в което престижния баща играе важна роля. Когато родителите се прегръщат пред детето, понякога то се хвърля между тях, сякаш иска едновременно да сподели тяхната интимност и да ги раздели. За него да сподели майка си означава да я загуби. По отношение на връзката майка-дете, някога толкова плътна , но още твърде цялостна, бащата изглежда излишен. Приблизително между три и пет годишна възраст детето трябва да възприеме тази триъгълна реалност.
Момченцето желае да има майка си само за себе си, покрива я с белезите на своята нежност и се отнася спрямо нея като малък настойчив мъж; има сексуални желания спрямо нея. При тези обстоятелства, бащата очевидно е натрапник, противник, който трябва да бъде отстранен. Момченцето прилича донякъде на изгонен любовник, то не познава щастлива любов, чисто щастие и неговото поведение е доказателство за това.
Също като момченцето, момиченцето започва от съсредоточаване върху майка си , но е ясно, че през четвъртата година нейната привързаност, което вече е сексуално определена, и нейният интерес се ориентират най-вече към бащата, вероятно защото забелязва неговата важност в очите на майката. Момиченцето се държи спрямо баща си влюбено, кокетно и съблазнително и за него майката се превръща в противник, тя е тази, която „има“ бащата. Тук също агресивните тенденции спрямо майката „натрапник“ пораждат вина и тревога. Такава е емоционалната ситуация , в която се намира детето по време на този стадий. Ако подчертаването на любовта към родителя от противоположния пол е съвсем явна, омразата или агресията към родителя от същия пол не се вижда толкова ясно, тъй като по-малко се толерира. В този етап е много важно детето да има наистина мъжествен баща и наистина женствена майка, достатъчно уверени в самите себе си и един в друг, за да приемат със същата топла откритост израза ту на нежни, ту на враждебни чувства на детето.
Интензивността на драмата, което преживява детето, разкъсано между страха да не загуби обекта на абсолютната си незадоволена любов или любимия съперник се изразява най-силно в нощните страхове и кошмари, които сякаш случайно се появяват точно по това време.
За момченцето бащата-съперник, който е успял и който е нарушител на собствените си забрани се превръща в обект на идентификация. Тъй като той е този, когото детето иска да измести, детето става този, на когото да се подражава, модел и идеал. Връзката с майката се променя дълбоко: желанието за пълно сливане с майката, което бащата възпрепятства, се подтиска, момчето обича майка си така, както бащата позволява. Така то запазва майка си без да премахва бащата.
Що се отнася до момиченцето, неговата сигурност изисква да запази любовта на майка си , която се бои да не загуби поради желанието да притежава бащата и да се слее с него. Детето подтиска непоносимото съперничество, като се идентифицира с родителя-съперник и същевременно си присвоява неговите изисквания и поведение : така този родител става модел, към който детето се нагажда.
Всичко това не се случва на ниво мислене, което дори още на съществува, а тъкмо на ниво на нерационалното и несъзнаваното.

Примитивното морално съзнание

Преди този етап на детето му се случва да се съобразява със своите родители по подражание, после да се подчинява против собствената си воля на изискванията на майката, за да запази сигурността на нейната любов. Когато има майка си и баща си „в себе си“ детето ще има много по-малка нужда от тяхното реално присъствие. Така се установява неговото „морално съзнание“, чийто „глас“ то чува, като този глас е не друг, а тъкмо на неговите родители. Няма съмнение, че тази важна придобивка има огромна стойност, тъй като тя позволява на детето да се съобрази с изискванията на социалната рамка: тя всъщност полага основите на бъдещия му морал. Това зараждащо се морално съзнание е натоварено с детски асоциации, колкото неразумни, толкова и неконтролируеми. Тук можем да видим защо детето понякога се наказва само и да се лишава от напълно позволени удоволствия, или пък да се държи така, че да предизвика наказанието на възрастния. Явно е до каква степен на тази възраст детето има нужда все още от контрола на възрастния, на твърд, но все пак успокояващ външен авторитет, който му спестява твърде болезненото чувство на вина. Детето трябва да бъде освободено от „гласа“ на детската си съвест.

Емоционалните проблеми: ревността

Основното явление на детската ревност, и в частност тази , която неизбежно съществува между братя и сестри причинява не малко семейни трудности. За детето не е по-лесно да сподели майка си с брат си, отколкото с баща си, тъй като братът/сестрата много повече прилича на него и е по-близък до него.
Новороденото има нужда от грижи и внимание, които не позволяват на майката да се занимава с по-голямото дете през седмиците непосредствено след раждането. Следователно по-голямото дете може да има добри причини да се чувства пренебрегнато, дори отхвърлено. Затова то изпитва враждебни чувства по повод на новодошлия, който представлява радост и щастие за родителите.
Неловкостта достига своя връх, когато съвсем логично родителите се опитват да отдалечат по-голямото дете, като го запишат на детска градина или го поверят на друг възрастен, често извън семейството. Така за него заплахата се конкретизира и често причинява сериозни нарушения в поведението.
Често децата показват повече или по-малко открито агресивността си към по-малкия си брат или сестра като ги клеветят, пренебрегват или просто отричат тяхното присъствие. Чувствителността на детето при раждане на следващото е особено жива между осемнадесет месеца и четири години. Дълбочината на ревността на по-голямото дете към по-малкото е обратно пропорционална на разликата във възрастта помежду им, както и на броя деца в семейството.
Голямото дете играе ролята, независимо дали го иска или не, на „таван“, който не може да бъде надскочен, който прави винаги всичко по-добре от малкия. Това често принуждава по-малкото дете да се вкопчва в майка си и да се държи така, сякаш не иска да порастне или да се утвърди като агресивен и ревнив противник. Тази ревнива агресивност се изразява най-често в дразненето. Родителите трябва да внимават и да напомнят, че семейната справедливост не означава толкова да се отнасят към двете деца еднакво, колкото да осигуряват на всяко от тях специфичното внимание, от което имат нужда.

Социализацията чрез връстниците

Братската ревност, която е прототип на всички чувства между връстниците , се появява отново в рамката на отношенията , които започват да се установяват между деца на една и съща възраст. От три годишна възраст нататък детето все по-често посещава някаква предучилищна институция , но дори и да си остане вкъщи , то има срещи с малки свои другарчета. При всички случаи в рамките на своите социални преживявания детето ще се сблъсква с реалността на съществуването на другия.
В периода, който разглеждаме се разполагат два пре