Памет и нарушение на паметта

1. Увод.

1.1 Теоретични постановки.

1.2 Видове памет

1.3 Характеристики на паметта.

1.4 Процеси на паметта.

1.4.1 Запомняне.

1.4.2 Съхранение.

1.4.3 Възпроизвеждане.

1.4.4 Забравяне.

2. Специфични случаи на забравяне.

2.1 Породени от органични причини.

2.2 Амнезия.

2.3 Видове амнезия.

2.4 Органичен амнестичен синдром.

2.5 Корсаков синдром.

2.6 Сенилност.

2.7 При депресивно състояние.

2.8 Деменция.

2.9 Умствена изостаналост.

3. Заключение.

Увод

Най-важната особеност на психиката се състои в това, че отраженията на външните въздействия, са получени чрез усещанията и възприятията и се използват постоянно от личността в нейното поведение и дейност. Без тяхното запазване не би могло да се формира човешкия опит.

Паметта е процес на закрепване, съхранение и възпроизвеждане на миналия опит. На това какво човек е мислил, чувствал, правил в миналото, т.е. отражение на дейността на личността и обстоятелствата от живота.

Паметта е свързващото звено между минало, настояще и бъдеще. Нейната роля не се свежда само до запечатване на миналото. Важно е да се отбележи, че без паметта не е възможен нито един психически акт тъй като елементите от миналия опит трябва да се свързват със следващите елементи, затова те се задържат.

Без памет, всяко усещане, което не е оставило следа всеки път ще се усеща отново като при първия път – изясняването на конкретните усещания и въобще психическото развитие биха били невъзможни.

Без паметта, човешките усещания и възприятия “изчезвайки безследно след възникването си, биха оставили човека във вечното положение на новородено\". (Сеченов)

Такива биха били и действията на човека, той ще се води от своите вродени реакции породени от дразнители и човек ще бъде лишен от възможността да планира бъдещото си развитие.

Паметта съпътства всеки ден от нашия живот, тъй като несъществува нещо, което да принадлежи на миналото и да се налага да се помни. Всекидневният живот със своите изисквания за организация представлява първото социална роля на паметта, която непосредствено ни се разкрива във всяко общество.

Изобщо без паметта е немислимо развитието на изкуството, културата, науката и човек ще бъде на нивото на животните. Паметта е движещата сила на човек.

Във връзка с изясняването на същността на паметта са се оформили различни теории, които датират още от времето на Аристотел, който слага началото на т.нар. асоциативна теория, съгласно която връзката между психичните процеси се осъществява чрез съединяването им на основата на съседството, сходството и контраста като три типа асоциации.

Асоциационизмът като психологическа теория за паметта намира широко приложение и доминира в схващанията по въпроса за възникването и протичането на психичните паметови процеси. Специално за паметта асоциационизмът не е в състояние да изясни процесите запомняне, съхранение и възпроизвеждане. Асоциационизмът се ограничава само до възпроизвеждането. Макар, че именно психологическите теории би следвало да дадат отговор на паметовите процеси, това все още не се е осъществило. Паметта се оказа сложен процес, затова и при интерпретиранетой се породиха няколко теории.

Към психологическите теории за паметта спада и гещалтпсихологическата, съгласно която, процесите на паметта се определят от организацията на запомнения материал, а самата организация зависи и се определя от предварително заложената структура определя организацията на материала, последната пък определя оптималното протичане на паметовите процеси.

Материалистическата психология не отрича ролята на организацията на материала в запомнянето и съхранението и това добре се използва в педагогическата психология. Въпросът се свежда до това, дали организацията на материала налага някаква структура на запомнянето и обратно. За гещалтпсихолозите предварително заложената структура определя напълно организацията на материала и в това се състои ненаучността на тази теория.

Физиологичната теория на паметта се основава на постиженията в областта на изследването на висшата нервна дейност, на закономерностите й, на протичането на възбудните и тормозните процеси в кората на мозъка. Постиженията на И. М. Сеченов, който определя паметта като възпроизвеждаща усещанията способност, и на И. П. Павлов, който разкрива свойствата на процесите възбуждане и задържане и по-конкретно разкри същността на условната връзка и нейния активен характер, т.е. способността й да свързва новото със старото възбуждане, допринесоха за разкриване механизмите на паметовите процеси и по-конкретно ролята на подкрепянето при образуването на условния процес. Процесът подкрепяне се свързва с целите на действието, е предстоящата цел. Всяко едно подкрепяне при образуването на условния рефлекс е стъпало към постигането на целта.

Но в съвременната психология постепенно се утвърждава и нов – интенционен – подход към паметта. Наченки на такъв подход могат да се търсят още в зората на “класическата” немска психология – по думите на Херман Ебингхаус, “постиженията на фантазията не са нищо друго освен функции на паметта” (1908). Най-ярък представител на новия подход е украинският психолог Григорий К. Середа (1985). Той разработва интенциония подход към паметта, нейната природа и механизмите й в продължение на повече от две десетилетия. Разграничава двата взаимосвързани подхода и лаконично определя паметта като психически процес – продукт на предходимо и условие за предстоящо действие. Всеки психически процес се превръща в памет в момента, когато става условие за осъществяване на друг процес или следваща стъпка на момента, когато престава да бъде собствено “целеви” елемент на познавателния процес и придобива служебна функция по отношение на новия елемент, заемащ мястото на целта. В съответствие с двете времеви модалности, приложими към паметта, се деференцират и две основни нейни функции: отражение на миналото и служене на бъдещото (ориентиране в него), като първото е необходимо за второто. Към известните три процеса на паметта с основание се добавя още един – реконструкция, преработка на съхраняващия се опит.

И същевременно се отбелязва неразривно единство, интеграция на двата процеса “преобразуване - съхранение”. Главният смисъл на интенционния подход се заключава в опиентирането на човешата памет към бъдещето, в разбирането й като механизъм за системно организиране на индивидуален опит, необходим за осъществяване на предстояща дейност. Паметта е “перспективно мислене”. Тя не е просто “следа” на мисълта, а своеобразно нейно продължение и предпоставка за по-нататъщно движение. Паметта е отражение на индивидуаен и родов минал опит, който активно се проявява в човешките способности, характер и поведение. От гледна точка на теория на информацията паметта е съхранение на информация за даден сигнал и след прекратяване действието му. Всички живи същества, дори най-нисшите животни, имат памет. В човешката памет се съхраняват около 1010 степен бита инхормация. Основа на паметта са асоциациите, които биват обикновени или прости – по време и място, по сходство или прилика, по контраст – и сложни (смислови) асоциации. Паметта е продукт на обучението и същевременно една от първостепенните му психологически предпоставки. Тя в най-голяма степен придава своеобразие на учебния процес като специфична форма на познание. Без памет няма учене. Не случайно термините запаметяване и заучаване не се употребяват като синоними.

Без натрупан известен фонд от знания не може да се развива и усъвършенства мисленето – “Празна глава не мисли”. Паметта е условие за единство на личността, за психическо здраве и мярка за силата на човешките чувства. Като когнитивна функция в процесите на вземане решения, формиране цели, планиране поведение и общуване. Заедно с мисленето и въображението изпълнява важни креативни и прогностични функции. Специфично за творчеството на паметта, при което се формират фантазни образи, мечти, идеали е, че се проявява не в познавателната сфера, а в областта на формирането на личността върху основата на обединяване отделни елементи на опита в субективна цялост.

Закономерности, установени във връзка с действието на факторите за запаметяване и забравяне: първо, скоростта на забравянето е право пропорционална на обема на материала и сложността му и обратно пропорционална на неговата логическа организация, методико-дидактическа обработка и емоционална привлекателност; второ, неравномерност на забравянето, нагледно представяне чрез “крива на запомнянето”.

Жан Деле разграничава три йерархизирани равнища на паметта: сензомоторно (памет за усещания и движения) – най-елементарно, присъщо на животните и човека; междинно равнище на аутистична памет – появява се към третата година (децата от този период от живота си не разграничават минало и настояще, действително от въображаемо и смятат сънищата си за действителност) – аутистичната памет предоставя материал от усещания и житейски ситуации на сънищата, а при психично болните – на налудността, и се подчинява само на законите на несъзнаваното (миналото не се разпознава и се преживява като настояще); висше равнище на социална памет – характерно за човека, което трайно се установява у него едва с развитието на логическите категории.

Паметта може да бъде разделена на няколко вида в завесемост от нейното протичане.

Форми на придобитата памет са мигновената, краткотрайната, междинната и дълготрайната памет. Основанието за подобна класификация е различното място на тези форми по време на последователното преобразуване на информацията от нейното постъпване в чувствителните входове до формирането на ненакърнима и запазваща се цял живот следа.

Процесът на преработване на информацията в паметта може да бъде представен така. Обектите, които въздействат на човека, преди всичко променят състоянието на чувствителните входове, притежаващи от своя страна инерция, което и обяснява запазването на елементарните следи в продължение на няколко мига. Тази форма на запазване се нарича мигновена памет. Една от особеностите й се крие в модалната специфичност, проявяваща се преди всичко в това, че всеки насочен към този чувствителен вход сигнал взаимодейства с намиращия се в мигновената памет и може да го разруши необратимо. Във връзка с отделното съхраняване на следите с различна модалнсот в мигновената памет някои от формите са получили особени названия, като иконична (зрителна) и еконична (слухова).

Специфично за мигновената памет е и това, че след няколко секунди следата избледнява и ако информацията не се превърне в друга форма на съхранение, то тя се изгубва окончателно. Запазващата се в мигновената памет информация не се поддава на преднамерено управляване, т.е. не може да бъде задържан в паметта, възпроизвеждана или сторена по-откроена. Тя не може да бъде преработвана и съпоставяна с информацията, постъпваща едновременно в другите чувствителни входове, поради което обрадът в мигновената памет не е константен. Продължителността на запазване на следата в иконична памет е само от 10 до 60 секунди, а за другите модалности е още по-малка.

Част от информацията от мигновената памет попада в краткотрайната. Краткотрайната памет се различава от мигновената по това, че тя е модално неспецифична. Обемът на краткотрайната памет е малък и се измерва с няколко променливи обобщени структурни единици (7+/-2 единици), а времето на съхраняване е няколко минути. В сравнение с мигновената следа при краткотрайното запазване информацията вече се преработва съществено.тя представлява последователност от фрагменти на кодовете, постъпващи от мигновената памет. Всеки намиращ се в краткотрайната, памет фрагмент постепенно бива изместен от новопостъпващата информация, като това изместване може да се предотврати и с помощта на повторението да се запази старата информация. По такъв начин краткотрайната памет може да бъде управлявана преднаменено с помощта на повторението, както и чрез символи. Информацията, съхраняваща се в краткотрайната памет, е по-слабо накърнима от мигновената поради по-голямата продължителност на запазване и като следстие