Пътят към Свободата - историческа книга

Колектив О3 Books
Пътят към Свободата
ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА
copyright © 2019 О3 Books
All rights reserved.
Колектив О3 Books
ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА
Всички права запазени.
Автор: Колектив О3 Books
Редактор: Мартина Попова
http://4eti.me
О3 Books, 2019
ISBN: 978-619-7511
50 8AB>@88 =0 15;568B8 1J;30@8

4


Съдържание

Съдържание ......................................................................................... 4
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР ..................................................................... 6
Кратък очерк на руско-турската освободителна война .................. 6
Как обаче се стига до избухването на Априлското въстание? ....... 7
Какво следва? ..................................................................................... 8
Плевенската епопея ........................................................................... 9
Шипченската епопея ........................................................................ 11
Предначертаният изход от войната ................................................ 13
ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА ........................................................... 14
Анастасия Димитрова (12.05.1815 – 1894) .................................... 14
Ангел Кънчев (11.11.1850 – 06.03.1872) ........................................ 15
Антим I (1816-01.12.1888) ............................................................... 16
Бачо Киро (07.07.1835 – 28.05.1876) .............................................. 17
Братя Миладинови ........................................................................... 18
Васил Априлов (21.07.1789 – 02.10.1847) ...................................... 19
Васил Друмев (1841 – 10.07.1901) .................................................. 20
Васил Левски (18.07.1837 – 18.02.1873) ......................................... 21
Васил Петлешков 01.01.1845 – 08.05.1876 .................................... 22
Георги Бенковски (21.09.1843 – 24.05.1876).................................. 23
Георги Раковски (1821 – 09.10.1867) .............................................. 24
Григор Пърличев (18.01.1830-25.01.1893) ..................................... 25
Добри Войников (22.11.1833-27.03.1878) ...................................... 26
Евлоги Георгиев (03.10.1819 – 05.07.1897) .................................... 27
Елена Грънчарова (1842 – 24.02.1923) ........................................... 28
Захари Стоянов (1850 – 02.09.1889) ............................................... 29
Иван Богоров (1820-20.10.1892) ..................................................... 30
Иван Вазов (09.07.1850-22.09.1921) ............................................... 31
Иларион Макариополски (09.1812 – 04.06.1875) .......................... 32
Илия Блъсков (09.02.1839-13.08. 1913) .......................................... 33
Йоаким Груев (09.09.1828-01.08.1912) ........................................... 34
Капитан Петко войвода (18.12.1844-7.02.1900) ............................. 35
Кирил Ботев (20.04.1856 – 04.02.1944)........................................... 36

5
Кочо Честименски (1840-14.05.1876) ............................................. 3 7
Кръстьо Пишурка (1823 – 06.01.1875) ........................................... 3 8
Кузман Шапкарев (01.02.1834-18.03.1909) .................................... 3 9
Любен Каравелов (1834-21.01.1879) .............................................. 4 0
Марин Дринов (20.10.1838 -28.02.1906) ........................................ 4 1
Найден Геров (23.02.1823 – 09.10.1900) ........................................ 4 2
Неофит Бозвели (1785 – 04.06.1848) .............................................. 4 3
Неофит Рилски (1793 – 04.01.1881) ................................................ 4 4
Никола Войновски (09.11.1849 -15.06.1876).................................. 4 5
Никола Обретенов (28.05.1849- 11.10.1939) .................................. 4 6
Паисий Хилендарски (1722 – 1773) ................................................ 4 7
Панайот Волов (23.01.1850 – 26.05.1876) ...................................... 4 8
Панайот Хитов (11.11.1830-22.02.1918) ......................................... 4 9
Петър Берон (ок. 1800-21.03.1871) ................................................. 5 0
Поп Сокол (1824 – 1876) .................................................................. 5 1
Поп Харитон (1835 – 08.05.1876) ................................................... 5 2
Райна Попгеоргиева (18.01.1856 – 29.07.1917) .............................. 5 3
Сава Филаретов (20.10.1825 – 13.11.1863) ..................................... 5 4
Софроний Врачански (1739 – 1813) ............................................... 5 5
Стефан Караджа (11.05.1840 – 31.07.1868) .................................... 5 6
Стефан Стамболов (31.01.1854 – 06.07.1895) ................................ 5 7
Стоян Заимов (12.08.1853 – 09.09.1932) ........................................ 5 8
Стоян Чомаков (1819-23.11.1893) ................................................... 5 9
Тодор Каблешков (01.01.1851 – 03.06.1876) .................................. 6 0
Тонка Обретенова (1812 – 27.03.1893) ........................................... 6 1
Хаджи Димитър (10.05.1840-10.08.1868) ....................................... 6 2
Христо Ботев (06.01.1848-01.06.1876) ............................................ 6 3
Христо Г. Данов (27.07.1828-11.12.1911)....................................... 6 4
Христо Тъпчилещов (1808 -29.10.1875) ......................................... 6 5
Цанко Дюстабанов (13.05.1844-15.07.1876) .................................. 6 6

6

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Кратък очерк на руско-турската освободителна война

Освобождението на България е вероятно най-дългоочакваното и бленувано събитие
в нашата история. То не е еднократен акт, а е резултат от сложни и дългогодишни гео-
политически процеси, неистовите усилия на българския интелектуален и революционен
елит и военната намеса на Руската империя.
И именно защото рядко в историята едно значимо събитие се случва без необхо-
димите предпоставки, разказът трябва да започне отдалеч.
След като цели три века Османската империя е тотален хегемон на Югоизточна
Европа, настъпва време за рокада в позиционирането на Великите сили. В края на XVII
в. военната немощ на османците става явна за цяла Европа. От дългогодишна заплаха
за Стария континент, империята постепенно се превръща във второстепенна политиче-
ска сила. В Цариград обаче не разбират това и се вплитат в серия от нови войни, почти
всички загубени.
Военните неуспехи на Османската империя водят до тежка вътрешна криза. Загу-
бените войни предизвикват перманентна финансова криза, което от своя страна създава
всеобхватна корупция на всички управленски нива. Авторитетът на централната власт
рязко спада, еничарският корпус сваля и възкачва везири и дори султани. В империята
започва да се наблюдава дори сепаратизъм, като най-добрият пример за него е добре
известният Осман Пазвантоглу, който превзема Видин и привлича недоволните от
управлението на султана, включително местните българи.
На фона на всичко това, през XVIII в. като основен противник на Османската империя
се налага Русия. Вероятно най-емблематична от поредица руско-турски войни от
периода остава от 1768 – 1774 г., която завършва с успех за Екатерина II Велика, а в
хода на сраженията армията й преминава за първи път Дунав. Именно по време на воен-
ния конфликт се проявява и легендарният военачалник Александър Суворов, който
сразява османците в не едно или две сражения.
С всяка нова победа Северната империя укрепва позициите си на Балканския полу-
остров, подкопавайки властта на султана. Самата руска експанзия стимулира политиче-
ската активност на подвластните на Великата порта християнски народи. Сред тях се
заражда вярата в освободителната мисия на Русия, без да са им ясни скритите
стратегически цели на Петербург за бъдещо влияние на Балканите и слагане на ръка
върху така значимите за търговията проливи.
Първият балкански народ, получил своята независимост от Османската империя през
XIX в., е гръцкият. Това формално се случва през 1832 г. Следват сърбите през 1835 г.,
а всичко това неминуемо дава тласък и на българското националноосвободително
движение. Именно това е периодът, в който най-видните български революционери
оформят възгледите си, създават планове и организации, вдигат се бунтове. Техните
усилия довеждат до кулминацията на борбата за свободна България, а именно
Априлското въстание.

7

Как обаче се стига до избухването на Априлското въстание?

Гибелта на Васил Левски през 1873 г. води до тежка криза сред революционното
движение. Неуспешните опити да се намери заместник на Апостола, нескончаемите
спорове и оттеглянето на Л. Каравелов от движението през 1874 г. водят до разцепление
вътре в БРЦК. Христо Ботев застава начело на Българския революционен комитет (БРК)
в обстановка на обявен банкрут на Османската империя и избухнало въстание в Босна
и Херцеговина. Гениалният поет не може да не се възползва от поредното разпалване
на Източния въпрос. Замислено е въстание, като българските земи са разделени на
окръзи, начело на които застават апостоли. Времето за организация обаче се оказва
недостатъчно и т. нар. Старозагорско въстание през септември 1875 г. се проваля.
Отчаян от неуспеха, несправедливо обвинен, Христо Ботев поема върху себе си
отговорността за несполуката и се оттегля. Малко по-късно БРК се саморазпуска,
оставяйки революционното движение без ръководство.
Някои от неговите членове отчитат задълбочаването на Източната криза и пристъпват
към подготовка на ново въстание в България. Те сформират т.нар. Гюргевския ре-
волюционен комитет, състоящ се от млади, решителни дейци с революционен опит,
разочаровани от досегашните безплодни опити. През ноември-декември 1875 г. в дълги
заседания те решават да се пристъпи към организиране на ново всеобщо въстание през
пролетта на следващата година. Българските земи са разделени на революционни
окръзи, начело с апостоли и техни помощници.
В първите дни на новата 1876 г. определените апостоли преминават Дунав и се заемат
с делото. В българските земи ги очаква много работа, а и много разочарования. Още в
самото начало предвиденият Софийски окръг се проваля, апостолите тук са заловени
или се завръщат в Румъния. Далеч не цялото българско общество възприема
революционната тактика. Някои се плашат от кръвопролития, други не вярват, че
българите сами могат да се освободят. Затова и на места апостолите използват различни
пропагандни похвати, като слуха, че Сърбия и Русия само чакат въстанието, за да
обявяват война на Цариград. Масово разпространение придобива твърдението, че
буквеното изписване на годината 1876 г. означавало „Туркия ке падне“.
В Търновски революционен окръг главният апостол Ст. Стамболов прехвърля цялата
организационна тежест на местните дейци, които разгръщат енергична дейност в
Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско, но не могат да решат проблема с
липсата на оръжие.
Във Втори окръг с център Сливен между самите апостоли има противоречия относно
тактиката, а и местните комитети настояват за четнически действия. Сериозни пропуски
има и в Трети – Врачански окръг, където липсата на оръжие и на координация се оказва
решаваща.
Най-организирано действат апостолите в Четвърти окръг, основно в родопските и
средногорските села. Мъжете провеждат военна подготовка, подготвят се складове и
укрепени лагери в планините. Общото събрание на комитетите от Четвърти окръг,
проведено в местността Оборище на 14 април, уточнява плана за въстанието и решава
то да избухне на 1 май.
Поради предателство турски заптиета се опитват да арестуват председателя на
комитета в Копривщица Тодор Каблешков и на 20 април той обявява въстанието, за
което уведомява околните села с прочутото „Кърваво писмо“. Същият ден въстава и

8
Панагюрище, а Георги Бенковски сформира своята конн