Поетика на разказа при Елин Пелин и Иван Вазов

Великотърновски университет”Св.Св Кирил и Методий”

Курсова работа

Насоки и търсения на повествователните форми

Тема:
Поетика на разказа при Елин Пелин и Иван Вазов

Изготвил: Михаела Стоянова Христова Проверил: проф. Сава Василев
Факултетен номер 12 773, Българска филология,
Задочно обучение, 4 курс

Велико Търново
2014
Жанрът на разказа е инвариант, пределно обобщена мисловна конструкция, която се реализира в множество варианти при всеки определен разказвач. Според Михаил Бахтин „жанрът е паметта на литературата“. Той помни общия модел, повторимостта и едновременно се променя при определена творба или автор. В българската литература има структурно-семантично описание на модела на класическия разказ, разгледан подробно в книгите на Искра Панова и Симеон Радев „Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на късия разказ“ и „Традиции и жанр“. В курсовата работа ще разгледам повествованието при Елин Пелин и Вазов.
Елин Пелин е от малкото творци в нашата литература със своя собствена физиономия, със свое, оригинално видение за света. Той е най-вдъхновеният поет на българското село, на селския бит. Неговият писателски поглед не отива по-далеч от видимите, прости очертания на нещата и хората.
Сюжет и събитийност
Водещо място в структурата на Елин-Пелиновия разказ има случката, при което действието е взето близо до своята кулминация и стемително се движи към развръзка. Сюжетът е разгръща еднолинейно. Разказите му притежават свойството едносъбитийност. Не сюжетност - сюжетни са разказите и на Вазов, и на Йовков. Разказите на Елин Пелин са събитийни, защото събитието или "случката", както обича да казва той, играе изключително важна и своеобразна роля в строежа на неговите творби. "Задушница", "Андрешко", "Иглика", "Спасова могила", "Хитрец", "Престъпление", "Пролетна измама", "Косачи", "Нане Стоичковата върба", "Нещастие", "Изкушение", "Душата на учителя", "Любов", "Сиромашка радост", "Гост", "Среща", "На браздата", "Вдовец", "Лепо", "Кумови гости", "Тотка", "Адвокат", "Самодива", "Син", "Край воденицата", "Ветрената мелница" и др. - практически цялата класика на Елин Пелин - дори легендите от "Под манастирската лоза - представляват разкази за случки, изградени са върху събития и повечето пъти върху една случка, върху едно събитие. Разказът може да се разкаже било по-пространно, било по-сбито, било дори с едно изречение, без да загуби сюжетната си ядка. Още с първите 1-2 фрази Елин Пелин дава момента, мястото, героя или героите, загатва и целта на действието им, заедно с основния лиричен тон на разказа. Всички особености на мястото, портрети, характеристики, описание той дава пътем, в хода на действието и следвайки неговите чупки. Пуска разказа по течението на действието, което ще го отведе най-бързо до целта – развръзката.
Затишието в сюжетното развитие на разказите предполага буря. Нормалният ход на събитието се прекъсва изведнъж, за да се развият характерите и разкрият съдбите. В повечето разкази действието взима контрастен обрат – в „Андрешко“ героят изоставя съдия-изпълнителя в блатото; Липо от „Престъпление“ убива прелъстителя на сестра си; Лепо убива невярната си любима; Ивка от „Любов“ се самоубива и т.н. Прекъсването на хода на събитието е свързано винаги с някаква промяна, която в едни случаи контрастира на идеята, произтичаща от първоналчалното сюжетно развитие, а в други я засилва и потвърждава.

Композиция
Като специфичен композиционен елемент при изображението на събитието Елин Пелин използва съотношението на контраста в разказите. Разореността на селянина, неговата безпомощност и беззащитност са в контраст с вътрешния му свят. В основата на селската трагедия стои контрастът между „желано“ и „възможно“, между „истина“ и „лъжа“ и т.н., който прераства в противопоставяне на две класи. Този похват позволява на повествователя да разшири зрителния ъгъл, за да задълбочи психологическата мотивировка на действието. Така в разказа „Любов“ например, след като поп Лука е казал вече за изгонването на Добрян и в душата на Ивка назрява буря, зрителната точка се изменя за известно време. Картината на домашния уют подготвя трагичното решение на Ивка да се самоубие. Контрастът засилва безсмислието на цялата картина, която ще се разпадне.
Но основните композиционни елементи на Елин-Пелиновите разкази са диалогът и пейзажът;
А) диалог
Традиционно съсредоточаването на случването в разказите става в диалога. Елин Пелин е признат майстор на ярката, лаконичната, дълбоко народната и изразителна реплика. За автора диалогът и пряката реч са могъщо средство за характеристика и основа за композицията – тласка действието, разгръща сюжета, дава развръзката. Композиционният гръбнак на „Андрешко“ е словесната престрелка между него и съдията, на „Задушница“ – разговорът между Станчо и кумата, Станчо и Стоилка. „На онзи свят“ е само монолог и диалог с няколко авторски намеси. Случката става чрез разговора, диалогът покрива действието, събитието се предава чрез репликата. Затова логично например идва номерът на Андрешко накрая – финалната постъпка е само венецът на върволицата „речеви постъпки“, които я подготвят. Построени предимно върху репликата/диалога са и „На браздата“, „Адвокат“, Мечтатели“ и др.
Б) пейзаж
Пейзажът има лирически характер и поема функциите на отсъстващия повествователен глас със своя оценка за събитията, заемащ структуроопределящо място в разказите на Вазов например. Началният пейзаж задава общата емоционалност на разказите. Ситуира действието някъде в софийското поле, в рамките на природния и земеделския цикъл, а ситуациите са свързани с изконночовешки чувста и състояния – страдание, болка, радост, любов, смърт и т. н. Силите за вечно възраждане, които Елин-Пелиновият човек носи у себе си, са съизмерими със силите, присъщи на самата природа. На това се основава схващането, че героите се отличават със своята виталност. Например усилията на Боне Крайненеца от „На браздата“, борбата на Анфрешко от едноименния разказ и т. н.
Авторово присъствие
Авторът в разказите не насочва гледната точка на читателя, не посредничи между герои и публика, а застава „зад кадър“ и предлага своя визия за художествената действителност като позиция на читателя. Това личи най-вече при пейзажните картини. Най-цялостно присъствието се открива във финалите на разказите. Много от тях са представени от някакъв сгъстен пейзаж, в който всеки тон отговаря на размислите, породени от героите и събитията. Авторът се скрива в героите и в сюжета, внушава вълненията си и определя присъствието си чрез персонажите и събитията. Способи за изграждане на авторовата позиция спрямо героите са лиризмът и хуморът: ако симпатизира на героя, авторът го представя лирически нюансирано; ако го критикува или изобличава, прибягва към иронията, хумора, сарказма.
Повествователят обикновено не е конкретен участник в описваните събития или ако е, той е само свидетел (напр. „Летен ден“). Елин Пелин почти изцяло избягва повествованието от първо лице. Той казва: „Авторът всякога трябва да стои на едно по-голямо и по-почтено разстояние пред събитието. Той не трябва да вижда излишните неща, нито да прави подробност от важните“. Най-често позицията на повествователя е позиция на наблюдател, който възпроизвежда разговорите и постъпките на описваните герои. Тази позиция е външна спрямо персонажа и представлява обективният композиционен елемент на изображението. Но в различните разкази се наблюдава използване на вътрешна точка на зрение, която обогатява психологическия портрет на героите и мотивировката на действията им.
Герои
Човекът в разказите на Елин Пелин е част от една цялостна вселена, изградена върху основата на близко до изоморфното виждане за света. Симеон Радев отбелязва, че Елин-Пелиновите разкази са „резени живот“, а Владимир Василев казва следното: „Животът в разказите на Елин Пелин не е обект на анализ, а на наблюдение. Героите не са носители на начала, а просто човеци. Светът не е само човекът, но и цялата жива и нежива природа. Героите се изграждат постепенно в съзнанието на читателя от беглите щрихи, пръснати тук-там наглед случайно, а всъщност точно където подсказва логиката на разказа. Възприемайки героите не изведнъж и нацяло, а в зависимост от движенията и постъпките им, както ако бяха пред очите ни. Авторът не направлява възприятието ни, не застава между него и нас, както Вазов например, не пояснява – той сякаш гледа нашето око. Тази необикновена лекота и естественост на читателското възприятие е едно от най-ценните и своеобразните качества на разказите на Елин Пелин. Елин Пелин казва, че „Героите трябва да си ги приспособява човек към сюжета. Те са му потребни, за да си оправдае сюжета...“.
Кулминация и финал
Кулминацията на събитието съвпада с идейно-художествената кулминация на разказа. Тя е връх на повествованието и представя героите в ситуация на съдбовен избор. Развитието на събитието достига в края на всички разкази своя естествен завършек – развръзката. Елин Пелин почти не използва друга композиционна организация освен класическата – експозиция, завръзка, развитие на действието и развръзка.“Работата в разказа е, според мене, да му знаеш края, да знаеш как трябва да свърши...“ (Елин Пелин). Финалът е значим градивен елемент на разказа. Той се явява винаги във връзка в промяната в събитието или героите. В повечето случаи финалите са кратки, наситени със съдържание и в много от тях се крие идейно-смисловият ключ към цялото повествование (напр. „Косачи“, „Андрешко“, „Закъснялата нива“ ).

Иван Вазов е създател на късия разказ в българската литература и разразботва в белетристичното си творчество значими национално-художествени проблеми.
Сюжет и събитийност
Вазовият разказ е верижно разгърнат, а действието е целустремено. Често разказите започват с обстоятелствена експозиция и преминават направо към целта на повествованието. В основата на разказите стои случката. Героят често е представен в съдбоносен момент и е изправен пред важен избор. Сюжетът е плавен и най-често хронологически последователен. Обикновено представя една случка, един герой, като подлага на изпитание ценностната му система. Емоциите си Вазов излива в лирически отстъпления. Някои от разказите са фрагментарни и това изисква пряка авторова намеса. Тематично Вазовите разкази се делят на два типа. Първият е със сюжети от предосвобожденската действителност – има резки обрати в действието и героите са романтизирани. Времето има двойствен харакет – от една страна, времето на „чичовците“, а от друга – на широко скроените личности като Апостола („Апостола в премеждие“, „Една българка“, „Из кривините“). Вторият тип разкази са панорама на следосвобожденска