Страданието и надеждата, красотата и грехът, мъката и самотата в разказите на Йо

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ
„СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”
ФАКУЛТЕТ СЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГИИ

Катедра Българска литература

Курсова работа по българска литература между Първата и Втората световна война
на тема:

Страданието и надеждата, красотата и грехът, мъката и самотата в разказите на Йовков - „По жицата“, „Албена“ и „Другоселец“

Изготвил: Теодора Палейкова Проверил: ас. Кристина Колева
Място и дата: София, 2020 г.
Изложение
Страданието и надеждата в разказа „По жицата“
Действително преживяното е в основата на Йовковото творчество. След като прочита във вестникарските хроники за появилата се в Казанлъшко бяла лястовица, писателят написва един от своите най-хубави разкази – „По жицата“. Творбата е един от христоматийните му разкази. Простотата и силата му го правят текст, който се врязва във впечатлителността и паметта на читателите. Човешката мъка, хуманизмът и състраданието са водещи мотиви в сюжетното действие на творбата. Освен за страданието „По жицата“ разказва и за оня пролука в тягосното ежедневие, чиято светлина крепи душите и на най-бедните, и на най-окаяните. От друга страна, той е илюстрация на Йовковото чудо – на онова изключително събитие между хората, което може да се случи винаги и навсякъде.
„По жицата“ е разказ за трагичното безсилие на един злочест баща да победи злото, сполетяло семейството му. Нещастните хора съзнават съдбовната си обреченост, но не могат да се примирят с нея. Човешката им воля за живот отказва да приеме истината. Водени от вярата и надеждата в чудото, те тръгват на път, за да търсят в бялата лястовица изгубеното щастие.
„Още в първите редове разказа ни доближават до човешката мъка. Съглеждаме я през проницателния и благ поглед на Петър Моканина, за когото не остава нищо скрито. Пред добруджанския овчар е застанал един от онези сиромаси , на които целият живот е страдание и борба с неволята. Това е дълбоко запечатано във външния портрет на Гунчо, видян през погледа на Петър Моканина: .... „ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът оръфан, потурите също. Беше бос“. – (Йовков: „По жицата“ 1927) Тези художествени детайли подсказват, че сиромашията е негова съдба.“
Сиромашкото облекло, плахият поздрав, разсеяният поглед и грижата в очите на Гунчо са белезите на една човешка драма, която добруджанецът вижда добре. Отпуснатият ръченик и мушнатите в пазвата ръце на жената, завитото с черга в летния зной момиче потвърждават предположението за тежка болест, подгонила семейството по белите добруджански пътища да търси спасение.
Внимателен и деликатен, виждайки грижата и стеснението на непознатия селянин , овчарят пръв подема разговор , за да помогне на човека: „Ти май болно имаш?“ – (Йовков: „По жицата“ 1927)
Този въпрос с неправилен словоред стопля и отключва сърцето на другоселеца. Не пред всеки би се отпуснало изстрадалото сърце на нещастния баща, но той е усетил съчувствието и искреността. Много болка, нежност и мъка има в думите му:
„Имам. Една момичка имам болна“ – (Йовков: „По жицата“ 1927)
Грижата, мъката, страданието и слабата надежда са ключовите думи, определящи душевното състояние на Гунчо, а техен първи словесен израз са думите: „Бе тя нашта каквато я ... остави я !“ – (Йовков: „По жицта“ 1927)
Покъртва разказът на изстрадалия баща. Животът е нанасял удар след удар върху нещастното семейство.
„Не ни траят децата. Измряха ни две три още малки . Ей туй ни остана само ... А от некое време зачама. Няма нищо, а вехне.“ – (Йовков: „По жицата“ – 1927)
Останалото живо дете е единствената радост, светлина и надежда за измъчените родители.
Срещу символния образ на змията застава веднага друг символен образ, този на бялата лястовичка. Контрастът е силен. Змията свързваме в представите си с тъмнината на подземното царство, а бялата лястовица със светлината на небесната шир. Според преданието птица се явява веднъж на сто години , за да осъществи чудото. И все пак човекът върви след нея, търси я. Защото какво е той без вярата в доброто, без надеждата за утрешния си ден. Бялата лястовичка придобива смисъл на внушителен поетичен символ на щастието и надеждата, които дават сили на хората да живеят, да се надяват. Дори и когато е дълбоко смазан и угнетен, страдащият човек носи в душата си една надежда за спасение.
Първият отговор на Моканина е прям и честен: „Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм я виждал.“ – (Йовков: „По жицата“ 1927) Но миг след това преценява, че неговият честен отговор ще убие тези страдалци. Затова всяка следваща дума звучи по-утвърдително и убеждаващо: „Пък може да има. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана има. Може и бяла лястовичка. Пък и трябва да има , щом се е чуло..“ – (Йовков: „По жицата“ 1927)
Овчарят е потресен от страданието, което излъчва горестната майка. Стъписан е от стопената снага, от жълтото като восък лице и от младите светли очи на момичето. Детайлите от портрета на Нонка пораждат асоциация за догаряща свещ. Мъката прониква дълбоко в душата на Моканина. Трагедията на другоселците е повод да се замисли за безкрайното страдание по света. Израз на натрупалата се в душата му болка са последните му думи: „ Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже“. – (Йовков: „По жицата“ 1927)
Така „По жицата“ е история за новото виждане, за другата истина, за откриване на същественото, въпреки достоверното. И все пак страданието и надеждата остават като непреодолима реалност, рова ни казва онзи последен поглед на Моканина подир каруцата. Но сентенцията „Недеждата умира последна“ Луций А. Сенека 3 г.пр.н.е. - подържа както света, така дава и лъч светлина за живот на Нонка.

Красотата и грехът в разказа „Албена“
Физическата и духовна красота, е онова богатство, което силно привлича творческото внимание на Йордан Йовков. Силата на красотата е показана най-ярко в един от най-недостижимите шедьоври в нашата литература – разказите от сборника „Вечери в Антимовския хан“. Интересно място в него заема разказът „Албена“, в който е засегната темата за греха и изкуплението, за неотразимата сила на женската хубост.
Мотивът за физическта хубост и нейната съответност към човешката нравственост е основополагаща в творчеството на Йордан Йовков. За него хубостта е дар Божи. А красивите жени са богоизбрани, белязани.
Разказът „Албена“ разгръща мотива за притегателната и запленяваща сила на женската хубост, като го обвързва със сложна нравствена проблематика – за греха и покаянието, за порицанието и прошката, за моралната норма и личния избор. Тук писателят се докосва до битийното противоречие между етично и естетично, до греховността на красотата, при което преклонението пред красотата поглъща чувството за правда.
Въвличайки читателя като своеобразен наблюдател на историята за престъпление от любов, повествователят го кара да си зададе трудни за отговор въпроси: подсъдима ли е красотата, виновна ли е тя, ако води със себе си греха, може ли и нужно ли е човек да я „забрани“, за да живее в мир със себе си, трябва ли да се откаже от нея и струва ли си да живее в свят без красота. Твърдението „Грешна беше тая жена, но беше хубава“ – (Йовков: „Албена“ 1927) и последвалите реакции на тълпата доказват, че красотата разкрепостява консервативните разбирания за грях и святост, дава възможност на човешкия дух да се извиси под нейното въздействие. А репликата на дядо Власи: „Момчета, дръжте я, не я давайте. Какво е селото без Албена“ – (Йовков: „Албена“ 1927) декларира значимостта на героинята за една общност, която отдавна я е приела като емблематичен образ.
Първоначално изведената идея, че красотата е греховна и причинява злини, се трансформира в посланието, че красотата е могъща сила, която преражда облагородява и пречиства. Всички са ѝ подвластни. И се нуждаят от нея. Това е едно типично Йовково откритие.
Героинята е различна от останалите, такава я прави нейната външност. Тя е красива според патриархалните стандарти, ако съдим по фолклорната поетика, използвана при изграждане на образа ѝ. Но в нея има и нещо изключително – магията, за която говори повествователят. Албена е различна от останалите не само заради външността си. Нейното поведение влиза в разрез с моралните норми на колектива, който не може да приеме прегрешението ѝ – греха и престъплението.
В Йовковите разкази често редом до карсотата е любовта. Става дума за греховна любов, която е довела до престъпление и е останала дълго време скрита от хорските погледи. Но в Йовковото творчество заради това всепоглъщащо чувство вочек жертва дори и живота си.
Така, в опит да бъде разрешена моралната дилема в „Албена“, авторът достига до нееднозначни отговори. Човек има ли нужда от красотата. Но много трудно е да се постигне хармония между красивото и доброто. Според древната сентенция красият винаги е добър, а добрият – красив. Но с историята, разказана в „Албена“ Йовков внушава, че хармонията в човешкото битие е нарушена. Красотата не може да оневини извършването на престъпление. Наказанието трябва да бъде понесено. Но въпреки това доброто винаги ще тържествува над злото, красивото над грозното, любовта над омразата. Защото това са вечни ценности за човека и винаги трябва да наделяват над своите антиподи.

Мъката и самотата в разказа „Другоселец“
С творчеството си Йовков продължава една вече утвърдена тема в българската литература – темата за българското село. Преди да се появят сборницете му „Старопланински легенди“, „Вечери в Атимовския хан“, „Ако можеха да говорят“ Елин Пелин вече е създал своята класическа селска проза. Разликите между двамата автори идват както от идейно-емоционалната им реакция спрямо промените в българското село, така и от повествователния модел на разказите им. Ако Елин Пелин акцентира върху жертвеността на човешкия труд и трагичната човешка предопределеност, то Йовков търси красотата във всекидневието. Пресъздава духовната щедрост и благородство на човека, които остават вечни и незаменими.
“Основните теми в творбата са социално-психологическите и нравствени аспекти в живота на българското село от 30-те години на миналия век, както и темата за малкия човек. Въпреки че действието се развива в характерна за българското село от ония години социално-битова обстановка, проблемите, които поставя разказът, са общочовешки. Става дума за бедността, страданието и състраданието, неопределимата и вечна самота в живота на човека – това са едни от най-важните проблеми в европейската художествена литература и философия от края на XIX и XX век.”
В Йовковите творби мъката и самотата се мислят като едно от началата, заложени в света – наравно с радостта и любовта, възторга и отчаянието. Често неговите самотни страдалци са бедни, но в образите им не откриваме тенденциозността на Елин Пелин – бедността е сякаш детайл. „Другослец“ оставя същото внушение за безутешност, въпреки съчувствената вълна, преобразила за известно време малката селска общност.
Писателят навлиза в човешкия бит и драма спокойно, чрез подробности от тяхното жизнено, трудово всекидневие, чрез об