Престации

Римските юристи са означавали действието, с което длъжникът се е освобождавал от задължението, с което е удовлетворявал кредитора, с което е изпълнявал с два термина:
- facerе - да се направи нещо; кореспондирало на вещните права и се е разглеждало най-вече при сервитутите
- dare - да се даде нещо, да се достави едно вещно право
- non facere - отрицателни задължения, задължения за въздържане;
- pati - задължение да се търпи, нещо което обикновено е.
Класически са първите: dare et facere - двете заедно са се означавали с едно по-общо понятие: praestare - в началото по-скоро със значение: "гарантирам, поръчителствам", след това - "извършвам".
Praestatio. Престация.
Прието е, че и римските юристи под престация са разбирали общо действието, което длъжникът прави, за да се освободи, нещото, с което той изпълнява задължението, нещото, с което той изпълнява интереса на кредитора, нещото, което той дължи, предмета на задължението. Престацията - предмета на задължението. Следователно вместо за престация можем да говорим за задължение или за видове задължения с оглед на техния предмет - тъй като и условните задължения са видове задължения, но при тях особеността не е свързана с предмета, а с това кога възниква и как се определя някакво несигурно събитие.
Престацията е това, което длъжникът трябва да осъществи, за да се освободи предмета на задължението. Но по нашето право длъжникът дължи резултат, дори и когато типът задължение е задължение за средство, задължение за поведение (напр. задължението на лекаря или на частния учител, който не ви обещава да научите историята, а е длъжен да ви преподава по определен начин, като не е пиян и с това е изпълнил дължимо поведение). Но все пак и самото поведение, обективирането на надлежното поведение е един резултат, така че длъжникът по нашето право дължи резултат: в единия случай този резултат е първата полезна за кредитора последица от неговото поведение (усилията на длъжника ще ме направят собственик на един имот и този резултат мен ме интересува); при другите резултатът (изпятата песничка на рождения ден) не е първата последица от поведението ми, а самото поведение.
Ако приемем по принцип, че по нашето право длъжникът по принцип дължи резултат, бихме казали, че този резултат е всъщност престацията, осъществяването на този резултат е всъщност осъществяване на предмета на задължението, а също така и осъществяване на престацията. Следователно този резултат можем да го наречем престативен. Тогава ще кажем, че престацията е това, което е съдържанието на престативния резултат.
От друга страна длъжникът, за да се освободи трябва да задоволи легитимния кредиторов интерес, който всъщност е резултатът, но погледнат откъм кредитора (кредиторът има право да иска задоволяването на легитимния си кредиторов интерес: да чуе песничката изпята, да стане собственик на имота). Следващият му интерес, да иска да стане собственик на имота не е самоцелно, а за да има къде да живее и т.н. Тези последици не се обхващат от неговия легитимен кредиторов интерес, те стоят зад него, но всъщност са истинската цел на кредитора. Когато обаче легитимният интерес остане незадоволен част от тези последици ще бъдат обезщетени като вреди, защото те няма да настъпят. С осъществяването на първоначалната промяна на дължимия резултат, с незадоволяването на легитимния кредиторов интерес няма да се задоволят и неговите следващи интереси, тези които той е имал предвид когато е сключвал сделката, макар да не се дължат. За част от тях ще се дължи обезщетение.
От гледна точка на легитимния кредиторов интерес следователно можем да кажем, че престацията е това, което е равно на осъществяването на легитимния кредиторов интерес.
Тъй като и самото изпълнение се дефинира като "осъществяване на дължимия от длъжника резултат, осъществяване на облигационния резултат, осъществяване на престативния резултат, задоволяване на легитимния кредиторов интерес" можем да кажем, че изпълнението е осъществяване на престацията или, че изпълнението е осъществяване на дължимия резултат, на предмета на задължението и т.н.
Между другото по този начин са дефинирали изпълнението и римляните, те казват, че изпълнението е престацията, която ни се дължи - solutio est praestatio.
От тази гледна точка самото изпълнение можем да наречем престиране. И когато в съдебната практика се казва "длъжникът е престирал със закъснение" искат да ни кажат: "длъжникът е изпълнил със закъснение" или "длъжникът е изпълнил дължимата престация със закъснение".
На практика терминът "престация" има едно единствено значение и това е: "предмета на задължението, съдържанието на дължимия резултат". Престацията е предмета на задължението, а изпълнението е осъществяване на този предмет - не са синоними.
Начини за определянето на престацията
За да възникне едно задължение, а още повече, за да бъде изпълнено, неговият предмет трябва да бъде определен. Длъжникът не може да се задължава за нещо въобще, той трябва да се задължава за нещо, в някаква степен конкретно. Длъжникът също така не може и да изпълни нещо въобще - може да се старае да причини този резултат, който е конкретизиран. Следователно определянето на дължимата престация е съществен въпрос.
За да възникне задължението обаче не е нужно престацията да бъде определена - достатъчно е да бъде определяема, т.е. да е оставено началото на нейното определяне, да са посочени белезите, които са договорени между страните, въз основа на които по-късно ще може да се стигне до една пълна определеност. Ако престацията по време на сключването на договора не е определяема това ще означава, че въобще не е постигнато съгласие.
Към момента на изпълнението на задължението обаче престацията трябва да бъде вече определена, т.е. на базата на тази уговорена до степен на определяемост престация, трябва да се стигне до една точно определена престация, до един точно определен предмет на задължението, защото едно неопределено задължение няма как да бъде изпълнено.
Разбира се това не означава, че е задължително при възникването на задължението то да е само определяемо, в една значителна част от случаите със сключването на договора престацията е точно определена. Но е допустимо и престацията при сключването на договора да бъде определяема.
Как се определя престацията?
Престацията обикновено се определя чрез волеизявление или от волеизявление. Но и законът, и нормативният акт като източник на правото също е волеизявление. Следователно като мислим за волеизявление в случая мислим за волеизявление на страните, но мислим и за нормативен акт, както и за други актове, за волеизявления понякога и на трети лица.
1. Обикновено, най-често значение за определянето на престацията има волята на страните (договорът), респ. едностранните сделки, когато от тях възникват облигационни отношения (страните определят свободно задълженията си, както и последиците от изпълнението на договора и следователно и престацията).
Договорът най-често определя престацията. При това положение от съществено значение ще бъде тълкуването на договора, правилата за което са дадени в :
Чл.20 При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
2. В много случаи обаче, престацията се определя от нормативен акт - когато облигационното отношение не възниква от договора, задължението не възниква от договора. Напр. в чл.51 е определена престацията на деликвента.
Чл.51 Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
По същия начин чл.82 определя престацията на неизправния длъжник, когато срещу него се претендира договорна отговорност:
Чл.82 Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.
Но отново законът определя тази престация, защото става въпрос за едно вторично договорно задължение, което е последица от неизпълнение на уговореното между страните задължение, на престацията, чието съдържание е определено от волята на договарящите.
Разбира се страните биха могли да определят и съдържанието на престацията при неизпълнение - вместо чл.82 да определят размер на неустойка. Това всъщност ще бъде определяне по договорен път съдържанието на задължението за обезвреда, предварително.
По същия начин могат да се разгледат неизпълненията на всички извъндоговорни задължения - gestor, dominus и т.н.
Законът обаче не свършва с това, че прави определяеми престациите в редица случаи. Когато страните сключват договора и чрез него определят съдържанието на дължимото, предмета на задължението, престацията те биха могли да пропуснат доста неща, така че престацията да не е достатъчно определена, дори до степен на определяемост, или пък не може лесно да се определи.
Тези непълноти законът ги доуточнява съдържайки допълващи диспозитивни норми. Ако договорът е достатъчно пълен, ще важи договорът, но това на което страните не са дали отговор в договора чрез своята воля законът се е постарал да го допълни, напр.:
Чл.63 Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.
Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, в които законът изисква друга грижа.
На пръв поглед чл.63 говори за начина на изпълнение, но то ще даде отражение и върху съдържанието на това, което се дължи, защото ще се стигне до извода, че макар да е постигнат някакъв резултат, това не е истинския облигационен резултат, защото той би бил по-различен, ако би се изпълнило задължението по друг начин.
Чл.64 Когато се дължи вещ, определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне от средно качество.
Чл.68 Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши:
а) при паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнението на задължението;
б) при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението и
в) във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението.
Така че законът при определянето на престацията има двойна роля:
- определя я сам;
- съдържа диспозитивни правила, които имат за цел да доизяснят отношенията между страните, тогава когато те не са казали достатъчно относно определянето на престацията.
Договорът най-често определя престацията. При това положение от съществено значение ще бъде тълкуването на договора, правилата за което са дадени в :
Понякога престацията се определя от неща, които не са нито закон, нито договор, нито волеизявления.
3. Понякога някои фактически положения (каквито са обичаите в практиката - не правните обичаи), юзансите пряко определят някои престации, напр. В чл.51 ТЗ:
Търговският посредник има право на възнаграждение, което се дължи от едната или от двете страни съобразно уговорката им. Ако няма уговорка, дължи се обичайното възнаграждение за този вид дейност според случая и от двете страни.
Самият закон в случая препраща към търговския обичай, към юзанса.
4. Престацията се определя и от други нормативни актове - напр. индивидуален административен акт. Когато се разглеждат последиците