Психология на стареенето и старостта

Геронтопсихологията – от учение към наука
Старостта е нашето бъдеще и като всяко бъдеще заслужава дължимото внимание.
Последните етапи от онтогенезиса са вероятно и най-пренебрегваните от научноизследователска
гледна точка. Това е така, тъй като сме си изградили нагласа да гледаме на стареенето и старостта
като на досаден и не особено перспективен стадий от човешкия живот. Традиционният възглед
в тази насока формира представи и очаквания за третата възраст като една неизбежна реалност,
изпълнена с повече опасения и с не много надежди [1].
На фона на все по-застаряващото население, темите, третиращи въпроси свързани с
психиката и личността на старите хора звучат все по-актуално. Науката, която е призвана да даде
отговори на тези въпроси е геронтопсихологията (психология на стареенето). Неин предмет е
психичният статус и поведение на човека в периода на геронтогенезата - от 60-ата година до
смъртта. Тя е сравнително ново научно направление, тясно свързано с геронтологията и
психологията, чиито основи се коренят още в схващанията на древните мислители за стареенето
и старостта. Изучаването на геронтогенезата е по необходимост интердисциплинарно. Много
области на биологичните науки, както и почти всички дисциплини на социалните и
поведенчески науки, имат отношение към стареенето и старите хора.
Възникване и развитие
Стареенето и старостта са биологично детерминирани в историческото развитие на вида
Homo sapiens и върху тях поляризира взаимодействието на многостранни социални, културни
и екологични фактори. Тази биологична детерминираност на въпросните категории логично
позиционира и учението за тях като съпътстващо възникването на медицината. То се нарича
геронтология (от гръцките думи геронтос - старец и логос - наука) и третира закономерностите
и механизмите на стареенето и старостта [2].
Още в трудовете на лекарите от школата на Хипократ (Hippocrates – 460-377 г. пр. н.е.) се
откриват първите описания на стареенето и присъщите му болести. Посочва се, че болестите при
старците са с бедна симптоматика, без висока температура, без манифестни реакции, че
протичат сякаш завоалирано, но за сметка на това продължително и с тенденция да се превърнат
в хронични. По това време популярност добива и разработената схема за режим на старите хора,
изградена на принципа „умереност във всичко” – с прогресивно намаляване на количеството на
храната, запазване на навиците и постепенно оттегляне от активна трудова дейност [3,4].
Успоредно със зараждащите се научни познания в този период, доминират и редица
практики, свързани по-скоро с окултизма и метафизиката. Често явление били странстващи
знахари, фокусници или обикновени шмекери, които предлагали „еликсири на младостта”,
„камъни на безсмъртието” и всякакви предмети и ритуали, гарантиращи вечна младост,
дълголетие и дори безсмъртие [5,6].
По-нататъшното опознаване на процесите на стареенето се свързва с развитието на
клиничната медицина, която се съсредоточава върху режима на ортобиозата (учение за
разумния и здравословен начин на живот) за лицата в старческа възраст. Гален и неговата школа
са първите, които налагат възгледа, че старостта е естествен процес. Те въвеждат понятието
„дискразия”, с което обхващат всички прояви на старостта, като загуба на топлина и влажност
на тъканите, което рефлектира върху много жизнени процеси. Гален за първи път разграничава
нормалното от преждевременното остаряване, което нарича senium ex morbe. Според него до
преждевременно остаряване може да доведе всяко ненавременно излекувано заболяване. Той и
неговите последователи разработват програма за режима на стареещия човек, чиято цел е да
отдалечи този процес и да облекчи неговите симптоми. По -късно тя прераства в ново
направление в учението за старостта, наречено герокомия (gerocomia). То акцентира върху
диетата, необходимостта от активни движения и правила за лична хигиена. Същевременно бива
описана и клиничната картина на най-често срещаните в старческа възраст заболявания [7].
През Средновековието възгледите на тази школа са в основата на по -нататъшното
развитие на герокомията. Съществен принос за ней ното развитие има представителя на
арабската медицинска школа Абу-Али-Ибн-Сина (Авицена). Той и неговата школа доразвиват в
своите съчинения схващанията на Гален за начина на живот на старите хора. Акцентите отново

са върху хранителния режим и съдържанието на храната, върху необходимостта от движение,
масаж, езда, хигиенни навици и др. [7].
От учение към наука
Г. Стойнев [2] обобщава по-нататъшното развитие на познанието за старостта и
стареенето. През 1489 г. излиза първото систематизирано изложение на знанията за старостта,
озаглавено „Gerontokomia” на G. Zerbi. Това съчинение се различава от досегашните със
задълбочения анализ на генезиса на старостта, на физиологичните и психични промени, които
настъпват в човека. В него се акцентира на нуждата на старите хора да живеят в семейството,
защото самотата е една от основните причини за преждевременно остаряване.
Следващият значим труд в тази насока е на J. Floyer. През 1724 год. той издава първото в
Англия научно съчинение по въпроса, озаглавено „Медицина герокомика”. В него е застъпено
схващането, че стареенето е процес на променящи се химични свойства в резултат на нарушен
баланс между телесните течности (какохимия). Стареенето на организма на всеки човек е
уникално в зависимост от биологичната конституция. П рофилактиката му трябва да се
индивидуализира, тъй като съществуват само общи принципи на ортобиозата, а за всяко лице е
редно да има персонална програма.
През 1796 г. Х. Хуфеланд – основоположник на немската гериатрия, отпечатва
популярното си съчинение „Изкуството да се продължи човешкият живот”. То претърпява
няколко издания под наименование „Макробиотика”, като основното съдържание е
ориентирано към факторите, които определят продължителността на живота. Хуфеланд прави
заключението, че в процеса на стареенето основно място заемат емоциите и чувствата. По негово
мнение страхът, чувството за безпомощност и безперспективност в живота, малодушието,
скръбта, унинието, тъгата и завистта, ненавистта и дори скъперничеството ускоряват идването
на старостта [8].
Започналият още втората половина на XVIII век с развитието на фундаменталните науки
нов период в развитието на геронтологията, продължава своя естествен ход и през XIX век. Идва
времето на наблюдението и експеримента. Разбирането на болестта и здравето вече не може да
се базира само на хуморални фактори. Клиничното наблюдение подлага на преоценка връзката
на морфологичните промени с клиничните синдроми. Като чести прояви на стареенето на
органно ниво се спрягат анатомичните изменения в кръвоносните съдове, и зменения в
структурата на ставите и гръбначния стълб и атрофия на органите. Всъщност, клиничното
направление се явява доминиращо направление в геронтологията в Германия, Франция, Англия
и Русия през целия XIX век. В този период огромно е влиянието на руската школа и в частност
на С. Боткин. Неговите проучвания дават основание за разграничаването на понятията нормално
и патологично остаряване. Тези понятия се възприемат като гранични критерии при стареенето,
чието развитие във времето се предпоставя от редица фактори [9].
Като цяло XX век поставя акцент върху значението на нервната система за процесите на
стареенето. Още в 20-те г. М. Милман изтъква нейната роля като ключова в генезиса на
стареенето. И. Павлов също разкрива значението на централната нервна система и по-специално
на промените в основните корови функции на главния мозък. Експериментално се доказва, че
старостта води до нарушение в подвижността и силата на процесите на възбуждане и задържане
в главния мозък [7].
Всички тези факти провокират интерес към изследването на стареенето и старостта от
психологична гледна точка, което постепенно довежда до обособяването на нова научна
дисциплина, наречена геронтопсихология (психология на стареенето). Тя се насочва към
изучаването на промените в психичните феномени и поведенческите модели при старите хора.
И. Петров [10] подробно проследява историческото развитие на геронтопсихологията. За неин
основоположник се смята С. Хол, който през 1922 г. издава първата книга по геронтопсихология,
озаглавена „Втората половина от живота”. Научните търсения по това време са били насочени
основно към сетивните и възприятните функции. По -късно, предпочитана област се явяват
психомоторните изследвания, където геронтопсихолозите доразвиват психометричния подход,
въведен от F. Galton. Постигнатите успехи в тази област оказват влияние върху изучаването на
психомоторните процеси изобщо в психологията. Други важни области, в които се

концентрират геронтопсихологическите изследвания, са индивидуалните различия,
възрастовото развитие и упадък на интелектуалните възможности и паметта.
Социално-психологическите изследвания и теории, които получават значително
развитие от 30-те години на XX век, също повлияват геронтопсихологията, макар и само в
определени области, като адаптация, ролеви промени и интереси. Тези въпроси се разработват
в Чикагския университет от Е. Burgess, R. Havighurst, W. Henry, B. Neugarten и др. Б. Ананиев и
М. Александрова пък са едни от пионерите на геронтопсихологията в руската школа. Ананиев
прави първите опити да включи геронтопсихологията в класификацията на психологичната
наука, а Александрова прави първото в бившия Съветски съюз комплексно изследване на
старостта. Нараства и интересът към личностните изменения и личностната теория на
стареенето, но подходът в тази област остава до голяма степен еклектичен [10].
Проследяването на развитието на геронтологията в България открива корените й във
възрожденската медицинска литература. Видни лекари и просветители като П. Берон, И.
Богоров, Д. Моллов, Хр. Стамболски и др., посвещават редица статии на въпросите за стареенето
и дълголетието. След Освобождението особен интерес представлява проучването на явлението
дълголетие. Монографията на А. Златаров „Очерки по философия на медицината”,
публикувана през 1911г., се счита за първото по-обстойно описание на учението за старостта у
нас. Известен с експерименталните проучвания върху свързаното с възрастта забавяне на
клетъчния метаболизъм и начините за неговото стимулиране, е и М. Попов [11,2]. През
последните няколко десетилетия задълбочени проучвания по проблемите на стареенето и
старостта у нас имат изследователите И. Петров, Г. Стойнев, С. Визев, Г. Йолов, Д. Градев, Н.
Александрова, Л. Георгиев, П. Балканска и др.

Conclusions
Става видно, че познанието за психиката на последните етапи от живота е претърпяло
дълга и сложна еволюция. Върху него поляризират множество фактори и влияния на различни
научни направления. Това предпоставя неговото могообразие и значимост.
Развитието на геронтопсихологията продължава и днес, в новото хилядолетие. Като
последен раздел от възрастовата психология тя е призвана да отговори на нуждите на все по-
застаряващото население в глобален аспект. Освен от този демографски факт, интересът към
геронтопсихологията бива предпоставен и от редица други съображения, които най-общо могат
да бъдат обобщени в следните три категории:
Хуманни - човешкия живот е дар, той е уникален по своята същност и правилното му и
плодотворно изживяване би било в личен и обществен интерес. Дълголетниците могат да служат
за пример на подрастващите.
Социални - удължената продължителност на живота налага преоценка на обществената
роля на стария човек, на неговата трудоспособност, активност и социална ангажираност.
психиката в онтогенетичен аспект.Научни - добре изучения душевен свят на стария човек е
задължителен момент в цялостното обяснение на
•
Идейни основания за възрастовото периодизиране. Периоди в психичното развитие на
възрастните.
Възрастта е универсална биологична и социална категория, която заема важно място във всички науки
за обществото и човека. Тя е исторически променлива категория. То