РАЗВИТИЕ НА ЕТНИЧЕСКИ СТЕРЕОТИПИ ПРЕЗ ДЕТСКА ВЪЗРАСТ Зорница Ганева

РАЗВИТИЕ НА
ЕТНИЧЕСКИ СТЕРЕОТИПИ ПРЕЗ
ДЕТСКА ВЪЗРАСТ
Зорница Ганева
РАЗВИТИЕ НА ЕТНИЧЕСКИ СТЕРЕОТИПИ ПРЕЗ ДЕТСКА ВЪЗРАСТ

Зорница
Ганева
Зорница Ганева е главен асистент в катедра „Теория
на възпитанието” във Факултет по педагогика
в СУ „Климент Охридски”. От 2007 г. е доктор
по Педагогика от СУ “Св. Климент Охридски”,
а от 2009 е европейски доктор по Психология
от Университета в Страната на баските (Univer-
sity of the Basque Country), Испания. Печелила е
изследователски стипендии Мария Кюри на ЕС
(1 година) и на Министерство на външните работи
на Испания (3 години). Участвала е в редица международни проекти в
областта на социалната психология и интеркултурната педагогика. Автор
е на национални и международни научни статии.
“Като изследва начините, по които се развиват
детските предразсъдъци и стереотипи за различните
национални и етнически групи в българския контекст, и
като сравнява тези модели на развитие с тези, проявявани
от децата, растящи в Украйна и Италия, настоящата
книга прави много важен принос към по-широкото ни
разбиране за това как се развиват детските нагласи,
предразсъдъци и стереотипи за културно различните.”
Академик Мартин Барет (Martyn Barrett), Великобритания

1
РАЗВИТИЕ НА ЕТНИЧЕСКИ СТЕРЕОТИПИ
ПРЕЗ ДЕТСКА ВЪЗРАСТ

2

3
ЗОРНИЦА ГАНЕВА

РАЗВИТИЕ НА ЕТНИЧЕСКИ
СТЕРЕОТИПИ
ПРЕЗ ДЕТСКА ВЪЗРАСТ





















Издателство и печатница
Валдекс ООД

4

















Зорница Ганева
РАЗВИТИЕ НА ЕТНИЧЕСКИ СТЕРЕОТИПИ ПРЕЗ ДЕТСКА ВЪЗРАСТ
Българска
Първо издание

Zornitza
Ganeva
DEVELOPMENT OF ETHNIC STEREOTYPES DURING CHILDHOOD

Научен редактор Академик Мартин Барет (Martyn Barrett), Великобритания
Редактор Вержиния Райкова
Корица Ани Михайлова
ISBN 978-954-90789-7-8
Copyright© 2009

Издателство и печат Валдекс ООД

5
Предговор
от академик Мартин Барет
*
, Великобритания

Настоящата книга представя резултатите от изключително важна и
навременна поредица от изследвания на развитието на етническите стереотипи и
предразсъдъци. Неотложността на изследванията в тази област не е преувеличена.
По целия свят процесите на глобализация сближават хората с различен културен
произход в мащаби, които са били немислими само преди няколко десетилетия.
Програмата
на ООН за развитие (2004) отбелязва, че страните в света, които са
почти 200, имат повече от 5 000 етнически групи и че две трети от страните имат
поне една етническа или религиозна малцинствена група, обхващаща 10% или
повече от населението. Тези цифри не са статични, а са в процес на драматична
промяна. Броят на
хората, които живеят извън страната, в която са родени, се е
увеличил повече от 2 пъти от 70-те години на XX век, а броят на мигрантите,
живеещи в границите на Европейския съюз, които са емигрирали от страни извън
Европа, сега е със 75% по-голям, отколкото е бил през 1980 г.
В град Лондон, където
живея, нивата на етническо разнообразие са наистина
потресаващи. През 2006 г. броят на лондончаните, които са родени извън
Обединеното кралство, е бил приблизително 2 300 000. Тази цифра представлява
32% от всички лондончани; в централните лондонски общини цифрата е 39%,
докато в самото сърце на Лондон, а именно Уестминстърската община, цифрата е
52% (Събрание на Голям
Лондон (GLA), 2005). Националното преброяване на
населението на Обединеното кралство, което е било извършено последно през 2001
г., е разкрило, че хората, живеещи в Лондон, са дошли от 179 различни страни
(GLA, 2005). Дори по-учудващо от гледна точка на етническа принадлежност, през
1998-1999 г. броят на различните езици, които са били говорени като първи език от

децата, посещаващи лондонските училища, е бил повече от 300 (Baker и Eversley,
2000), а цифрата днес трябва да е дори по-висока от това. Посланието тук е ясно:
град като Лондон сега е станал „суперразнообразен” (Vertovec, 2006).
По общо признание Лондон е екстремен пример, може би най-екстремният
пример в света, а концепцията за етническото разнообразие
изглежда е приела
съвсем нови измерения в този град. Обаче, дори и така, и други страни и градове в
Европа показват признаци на ускоряващи се нива на миграция и увеличаващо се
етническо разнообразие. България, където са събрани много от данните,
съобщавани в настоящата книга, е интересен случай. Последният доклад на
ОИСР
(2008) отбелязва, че през 2006 г. е имало значителен приток на хора в България от
Турция, Македония, ОК, Русия, САЩ, Гърция, Украйна, Германия, Молдова и
Кипър. Докладът отбелязва също така, че имиграцията впоследствие е нараснала
значително, след като България се е присъединила към Европейския съюз през
януари 2007 г. (като предварителните данни
за 2007 г. показват много значително
нарастване на имиграцията от Македония и ОК през тази година). В допълнение


*
Мартин Барет (Martyn Barrett) е професор по психология в Университета в Съри (University of Surrey). Той е
член на Британското психологическо дружество, редактор на Британското списание по психология на
развитието, академичен директор на Центъра за изследване на национализма, етническата принадлежност и
мултикултурализма (CRONEM) при Университета в Съри и aкадемик по обществени науки.

6
броят на натурализациите се увеличава стабилно от 2001 г., като нов абсолютен
рекорд е поставен през 2006 г. Последният феномен подсказва, че много от тези
мигранти възнамеряват да останат в България.
Тези потоци от хора по целия свят означават, че наистина всички общества в
света днес стават все по-мултиетнически и по-мултикултурни
. По тази причина
междуправителствени организации, като например ЮНЕСКО (2005) и Съвета на
Европа (2008) признават, че традиционните методи за управление на етническото и
културното разнообразие вече не са адекватни и че са необходими нови
политически подходи. И двете организации се аргументират, че
предизвикателството да живееш в културно разнообразни общества може да бъде
посрещнато, само ако има взаимно разбирателство, уважение и еднакво
достойнство, отдавано на всички култури, като тези условия са съществена
предпоставка за социално включване, социално сближаване и мир между
националните, етническите и религиозните групи. И двете организации се
аргументират също така, че за да бъде постигната тази цел и да се гарантира
да
бъде отправено предизвикателство към стереотипизирането и предразсъдъците, е
необходим междукултурен диалог.
„Бялата книга за междукултурен диалог” (2008, с. 9) на Съвета на Европа
дефинира междукултурния диалог като открит и почтен обмен на възгледи между
индивиди и групи с различен етнически, културен, религиозен и езиков произход и
наследство на базата на
взаимно разбирателство и уважение. Тя препоръчва редица
политически подходи, които могат да бъдат възприети от националните
правителства за насърчаване и засилване на междукултурния диалог и за справяне
с дискриминацията и изключването. Тези препоръки може да попаднат на
плодородна почва, като се имат предвид резултатите от неотдавнашното проучване
на Флаш Евробарометър (2007) на
нагласите на европейските граждани към
културното разнообразие. Това проучване, което е проведено в 27 държави-членки
на Европейския съюз с извадка от над 27 000 души, разкрива, че 72% от
гражданите на ЕС считат, че хората, които имат друг етнически, религиозен или
национален произход, обогатяват живота на собствената им страна. В допълнение
65% от интервюираните
хора са могли да си спомнят за взаимодействия с поне
едно лице с друг етнически, религиозен или национален произход през седемте
дни, преди да бъдат интервюирани, докато 83% от респондентите са се съгласили,
че междукултурният диалог е полезен.
Обаче, докато тези резултати са оптимистични, е важно да се избягва
самоуспокоението, особено
като се има предвид възраждането на крайно десните
националистически политически партии в цяла Европа и силно лабилното естество
на общественото мнение. Самата „Бяла книга” отбелязва, че компетенциите, които
се изискват за ангажиране в междукултурния диалог, не се придобиват
автоматично от индивидите. Вместо това тези компетенции трябва да бъдат
изрично преподавани
и изучавани и след това прецизирани и поддържани цял
живот. В това отношение „Бялата книга” поставя особено ударение на нуждата
училищата да приемат програми, материали и практики, които ще стимулират
развитието на междукултурни компетенции у децата и младежите, така че те да
имат компетенциите, които са необходими за ефективно
обвързване с хора с друг
етнически, културен, религиозен и езиков произход.

7
Процесът на разработване на образователни материали, които могат да бъдат
използвани от училищата именно за тази цел, вече се реализира. Например Съветът
на Европа неотдавна публикува „Автобиография на междукултурните срещи” –
образователен инструмент, който е изрично замислен да стимулира развитието на
междукултурни компетенции у децата и младежите (Byram, Barrett, Ipgrave,
Jackson, и Méndez García, 2009). „Автобиографията”
може да бъде свалена
безплатно и да бъде използвана от учителите и във формална, и в неформална
образователна обстановка, а инструменти като този надяваме се ще направят
полезен принос за стимулирането и улесняването на междукултурния диалог сред
бъдещите поколения. Обаче разработването на образователни инструменти като
„Автобиографията” разчита решаващо на научните
изследвания на това как се
развиват нагласите на децата към хората с друг етнически, културен, религиозен и
езиков произход. Образователните намеси, ако трябва да бъдат максимално
ефективни, трябва да бъдат моделирани да се обвържат с развиващите се
когнитивни и афективни процеси у децата, така че да могат да канализират и
насочват тези процеси към генериране на компетенции и нагласи, които са морално
и социално желани. Следователно получаването на подходящо научно разбиране
на тези когнитивни и афективни процеси е съществен предшественик на
разработването на максимално ефективни образователни инструменти.
Изследванията на развитието на убежденията у децата и младежите за и
чувствата към хората
от други етнически, културни, религиозни и езикови групи
напоследък се разширява, като голям брой нови книги и специални броеве на
списания се посвещават конкретно на тази тема (например Barrett, 2007; Bennett и
Sani, 2004; Levy и Killen, 2008; Quintana и McKown, 2008). Преди тази текуща
вълна на изследователска дейност традиционната картина на детското развитие в
тази област е била силно ориентирана
към Пиаже, постулирайки, че
вътрешногруповите нагласи у децата винаги се развиват през поредица от
фиксирани етапи, които се проявяват навсякъде от всички деца независимо от
конкретния политически, обществен и културен контекст, в които живеят, като
когнитивно-развитийните промени (а не факторите на околната среда) са основния
двигател на промените, които
настъпват в детските нагласи към хората от други
национални, етнически и расови групи.
Обаче традиционната картина се преобръща изцяло от тази вълна на нови
изследвания. Вместо това сега знаем, че детските нагласи към културно различните
се развиват по множество различни начини в зависимост от конкретния контекст, в
които живеят, и конкретните
расови, етнически, национални, религиозни и езикови
групи, към които спадат самите те. Освен това, това голямо количество нови
изследвания подсказва, че родителите, училищата и масмедиите могат да имат
значително влияние върху развитието на децата в тази област, със сигурност далеч
по-голямо влияние, отколкото е било постулирано от традиционната теория
на
Пиаже. С други думи, тези по-нови изследвания (към които настоящата книга
прави значителен принос) радикално преобърнаха традиционния възглед за това
как се развиват детските вътрешногруповите нагласи (вж. Barrett, 2007 и 2009 за
по-обширни обсъждания на тези проблеми).
Констатацията, че има голяма изменчивост на детското развитие като
функция н