Спомени от годините на Холокоста - 1940 —1943 г

Спомени от годините на Холокоста – 1940-1943

Кратка автобиография на Самуил Ардити


Ще разкажа моите преживявания, мисли и вълнения. Тези на едно
седемгодишно еврейско дете в България през годините на Втората
световна война. Ще дам много факти и образи н а хора и приятели. Ще
сравня тогавашните събития с исторически документи, на които попаднах
наскоро. Старанието ми ще бъде да дам обективна картина на събитията,
макар че част от тях ще пиша със субективния израз на личния разказ.

Баща ми беше кореняк русенец. Евреите от Русе бяха считани за
аристократите на българското еврейство. Майка ми беше софийско чедо.
Двамата с баща ми направиха компромис и се ожениха през 1928 година.
Сватбата се състоя в шуменската синагога, на половин път между София и
Русе.

Произхождам от дребнобуржоазно семейство. Баща ми бе наследил от
своя баща една голяма търговска фирма за платове. На 19 ноември 40-та
година Никола Мушанов държа реч в Народното събрание, с която твърдо се
съпротивляваше на Законопроекта за защита на нацията. В нея той
споменаваше еврейските търговски къщи, съществуващи в Русе. Между
споменатите бяха къщите на Ардити и Канети.

По време на кризата през 1929 година баща ми фалира, след което
трябваше да започне отново като производител на мъжки ризи. Стана “ризар”,
а майка ми шивачка. За да й бъде позволено да шие ризи, майка ми трябваше
да мине тежкия изпит на мъжете шовинисти. След като ушиеше ризите, баща
ми пълнеше два куфара с тях и тичаше по провинцията да ги пласира. По пътя
на железопътните гари, от влак на влак, от градче на градче, от хотел на хотел.

Работата му хич не беше лека и приятна, но през 1940 година той най-сетне бе
стигнал до обетованата земя. През 40-та вече бе собственик на ателие за
мъжки ризи с претенциозното име “Джентълмен”. Вече не бе търговски пътник
и най-важното, вече имаше шест шивачни машини. По време на
бомбардировките горкият “Джентълмен” щеше да бъде ударен от англо -
американска бомба и да изгори заедно с машините “Сингер.”

Поминъкът не беше луда работа. Понякога в събота ба ща ми плащаше
седмичната заплата на работничките и след това вземаше назаем от всяка една,
за да изкараме неделята. Живеехме под наем на улица “Нишка”. В сградата, в
която бе нашия апартамент, живееха само евреи. Хазяинът беше Самуил Леви,
едър чорбаджия от Дупница. Името на този град ми изглеждаше много странно.
Евреите от Дупница имаха една известна поговорка на еврейски жаргон, който
бе смесица от испански, турски и български думи. Те казваха: “пан ипиперице,
мюлк ин ла столице”. Което преведено значеше: “яж хляб и пиперки и купи
имот в столицата”. Кварталът беше център на кръчми, изби, винарници, на
складове за вино и евтини гостилници. Пияници лежаха по улиците и
повръщаха. Страх ни беше да се връщаме късно вечер, защото във входа на
сградата винаги лежеше някой пян. Нисо, големият син на хазяина, държеше
една кръчма и кебапчийница на партера. Когато баща ми ме пращаше да купя
литър вино, Нисо се грижеше процента на алкохола да не е голям и така явно
продаваше половин шише вино с половин шише бистра софийска вода.

Помня веднъж, седяхме на гости при леля ми Ребека. Дойде и
семейството на чичо Мони от Русе и други роднини. По радиото крещеше
Хитлер. Ние се подигравахме на този луд бояджия. Хитлер викаше: “Евреите
ще престанат да се смеят като превзема Европа”. Не знаехме, че това желание
на ненормалния водач на германския културен народ ще се сбъдне. Германците
упражняваха голям натиск върху България да се присъедини към Тристранния
пакт на Германия, Италия и Япония. Особено настоятелен за това беше Богдан
Филов, министър-председателя на България. Кешки да беше останал професор-

археолог, щеше да направи голяма добрина на себе си и на страната. Тази
чорба на нацизма и расизма българите не я ядяха. Защото евреина беше
бакалина, електриджията и магазинера във фабриката. Обаче българският
народ вярваше, че само германците могат да изпълнят неговите исторически
аспирации. Днес знаем, че и СССР и западните сили са поддържали
българските претенции към Южна Добруджа. През 2000 година посетих
България. До Софийският университет има един антикварен магазин за книги.
От там купих дневника на Филов. В него той пише, че царят се противял на
присъединяването към Тристранния пакт: “предпочитам да абдикирам и да се
хвърля в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме.” Под натиска на
Филов пакта се подписа и германските войски влязоха в България. Да си
призная войските наистина бяха добре приети от българския народ.

Една нощ се събудих в ръцете на майка си. Слизахме надолу по стълбите.
Беше около три часа след полунощ. “Къде отиваме?” -попитах я аз. “Да ядем
кебапчета в кръчмата на Нисо”- отговори тя. Вместо в кръчмата се намерих в
мазето на сградата, което бе обявено за противозащитно скривалище. Всички
съседи бяха там. В София падаха бомби. Експлозиите се чуваха много силно и
много близко. Сръбската авиация бе нападнала гарата на София, през която
минаваха германските войски по пътя си на запад. Наблизо падна бомба и
хазяйката, която бе малко глуха, каза: “Нисо, некой дига кюпенка на кръчмата!
Да не влизат крадци?!” Маер, един от синовете на хазяина засвири на акордеон
и така прекарахме до зори с висок дух. Това бе първият ми път когато влизах в
противовъздушно скривалище. В бъдеще щях да седя много пъти в София и в
Русе, също и в Израел, когато бяхме нападнати с ракети от лудия Саддам.
Съветският съюз бе сключил споразумението Молотов-Рибентроп. Почти
цяла Европа бе в хитлеристки ръце. На 18 юни 1941 Хитлер нахлу в Русия.
Когато Бог реши да накаже един човек, той му взима акъла. Сава Джеврев,
който беше личен шофьор на Царя, пише в своите спомени: “Н. В. беше много
ядосан. Думите му бяха: Този бояджия ще си строши тук главата.”

На улица Нишка, до нашата къща, имаше един дюкян за кисело мляко.
Като видяхме опашката пред магазина, разбрахме че войната е пристигнала и
до нашия квартал. България беше земеделска страна. Над 90 процента от
населението й бяха селяни, производители на храна. Но германците ограбваха
храните. Те плащаха с марки, една обезценена валута, с която не можеше да се
купи нищо. По селата имаше храна и в София имаше черна борса. Баща ми
купуваше храна от черната борса. Масло и луканки не липсваха, но проблемът
беше хляба. Порцията давана с купони беше 300 грама на човек. Като купехме
хляба, го разделяхме на четири – на татко, на майка, за батко и за мен.
Забелязах, че след закуската, за обяд моята порция хляб пак бе същата. Не
намаляваше. Като свърши войната майка ми каза, че ми е добавяла. За
днешните девойки, които правят диета, 300 грама хляб им се виждат излишни,
но за нас те бяха много малко. Черната борса за хляб беше много опасна.
Заради търговията на черно някои хлебари бяха качени на бесилката. Майка ми
успяваше по най-дискретен начин да разменя ризи от ателието за хляб. Тя
отиваше в хлебарницата с купони в ръка, хлебаря се правеше, че реже
купоните, а те в действителност оставаха в книжката. След това тя наново
купуваше порцията.

Правителството на Филов и Габровски внесе от Германия Закона за
защита на нацията. Срещу това предложение в Народното събрание се изнесоха
храбри речи. Това бяха речите на депутатите Тодор Поляков, Любен
Дюгмеджиев, Марин Тютюнджиев, професор Петко Стайнов, Иван Петров,
Никола Мушанов. Много граждански организации (на адвокати, лекари,
духовници и т.н.) изпратиха до Народното събрание изложения срещу
предложения закон, но нищо не помогна. Еднократният данък върху еврейските
имоти имаше за цел да съсипе материално евреите. Помня как родителите ми
попълваха различни формуляри. Тогава се запознах с “мамичката
бюрокрация”. Аз остарях, но тя остана вечно млада до ден днешен в цели я
свят. Много момичета от софийското поле работиха при евреите от София като
прислужници. Поради същия този закон трябваше да освободим нашата

прислужничка Цветанка и тя се върна на село. Законът забрани на евреите да
бъдат собственици на предприятия. Изведнъж баща ми фиктивно продаде
ателието за ризи на Цеца, първата майсторка в него, а той стана работник. По
най-мистериозен начин една част от печалбите отиваха в неговия джоб. Две
хиляди години в диаспората научиха евреина да се справя с гонения и
ограничения.

Баща ми тъкмо беше купил едно ново радио “ Blaupunkt” и изведнъж
трябваше да го предадем на властите. Така от една страна се освободихме от
нацистката пропаганда на Гьобелс, която беше много ефикасна. Тя можеше да
продаде хладилник на ескимосите, на негрите от екватора - парно отопление и
да убеди евреите, че антисемитите са прави. От друга страна ни липсваха
предаванията на Радио Лондон. В София живееха 25 000 евреи и 700 000
българи. Новините на Радио Лондон бяха в девет часа, който бе забранен час и
за евреите. Въпреки малкото число на моите сънародници, в девет улиците
опустяваха. Всички търчаха да чуят новините на Радио Лондон. Сигнала на
радиото бяха началните акорди на симфония № 5 на Бетховен.

Закона ни задължаваше да носим “жълта значка”. Аз и брат ми бяхме
освободени от това задължение. В цяла Европа евреите носеха “жълтия
парцал”. Значката в България бе направена от пластмаса, а не от плат. Лошите
езици разправяха, че някои от близките на комисарството бе направил добра
далавера от тези значки и ги продавал доста скъпо. Даже трябваше да се чака,
за да се приготви стоката. Днес Института Йад Вашем ще събира всички значки
от Европа. От тях българската е най-мъничка и естетична.

До тоя момент със Закона за защита на нацията можеше, макари и мъчно,
да се живее. Един ден баща ми се върна бледен и унил. Един войник, който се
върнал в отпуск от Скопие разправи какво става с евреите в Хърватско.
Усташите на Анте Павлович даже не се трудели да пращат евреите в Полша. Те
ги разстрелвали на място. Освен това в София се пуснаха слухове за преврата,

който приготвяха легионерите. Генерал Луков и полковник Пантев с помощта на
Гестапо искаха да свалят правителството на Филов, да затворят Царя като кукла
в двореца или да го сменят с принц Кирил. След това да пратят евреите в
лагерите на унищожение. Очакваше се кървава баня в България. Вече не
ставаше въпрос за гонения и ограничения. Въпросът беше на живот и смърт.
Родителите говореха тихо, тихо, та ние децата да не чуем.

***

Междувременно животът трябваше да продължи. Мъжете се бориха да
изкарат поминъка. Това ставаше от ден на ден по-тежко поради ограниченията
на КЕВ. Жените се занимаваха с изкуството на готвенето. Яденето и гозбите от
българската кухня бяха повлияни от турската. Освен традиционните манджи :
чорба-фасул, гювеч, сърми, еврейките готвеха и ястия, които бяха донесли от
Испания. Те си личаха по имената: пастел - баница от месо, агристада –
пилешко с кисел крем от разбити яйца, инджинара – кори на тиквички с кисел
крем на яйца. Преди войната имаше поговорка “Горкият бедняк, яде само хлеб
и сирене”, сега нямаше нито хлеб, нито сирене. Еврейските домакини си
записваха рецепти как да се борят с липсата на брашно. Те печаха сладки
баници от картофи и бял фасул. Баницата от картофи беше вкусна. Баницата от
фасул имаше лоши музикални резултати и опита бе прекратен. За да подобри
вкуса на ястията, майка ми тайно беше купила една тенекия свинска мас.
Помня, че когато я хванахме с брат ми, й прочетохме едно конско. Читателите
трябва да знаят, че еврейската религия строго забранява на евреите яденето на
свинско месо.

Аз бях на шест години, брат ми на десет. Бяхме деца, но събитията ни
направиха възрастни преди време. Германската армия издаваше в София своя
орган “Сигнал”; ние режехме снимки от изданието и ги лепяхме по стените на
жилището, правихме си изложба. От българските вестници “Зора”, “Днес”
режехме карти, които описваха военните действия на Източния фронт и

Северна Африка. Тези карти ги прибавяхме към “военната изложба”. Бяхме
станали големи специалисти по тактика и стратегия. С най-г